О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
София, 19.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЗЛАТКА РУСЕВА
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2378 по описа за 2017 год., I г.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 86/2017 г.).
Образувано е по касационни жалби на С. Г. Б., К. Г. В., Й. Г. Д. и А. П. Ц., първата подадена чрез адв. С. Л., САК, а останалите чрез адв. А. Н., САК, срещу решение № 21 от 04. 01. 2017 г. по гр. д. № 10110/2015 г. на Софийски градски съд, IV „в“ с-в, с което е оставено в сила решение № I-24-247 от 09. 02. 2015 г. по гр. д. № 7052/2013 г. на Софийски районен съд, 24 с-в, с което са уважени предявените от Д. Т. В., М. Т. М., Н. Т. А., Б. Б. Б., П. Б. С. (последните двама правоприемници на ищцата Е. Т. Б.), М. Г. П. и П. Л. И. (правоприемник на ищците М. Т. И. и С. Т. И.) против касаторите С. Г. Б., К. Г. В., Й. Г. Д. и А. П. Ц. (последният правоприемник на починалата ответница Г. Г. Ц.) искове с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за признаване за установено по отношение на ответниците, че наследодателите на ищците Т. И. С. (К.) и Й. И. К. към образуване на ТКЗС през 1957 г. са били собственици, на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу сумата 5000 лв. и срещу задължение на купувачите за гледане и издръжка до живот на продавача, сключен на 11. 10. 1939 г., с н.а. № 15, т.X., н.д. № 2416/1939 г., на земеделски имот – нива от 5,5 дка, находяща се в землището на [населено място],[жк], м. „Връшника“, представляваща имот пл. № 1571 по неодобрен кадастрален план на [населено място] от 1958 г., при граници: имот пл. № 1572 на Н. Б., имот пл. № 1573 на Б. Б., имот пл. № 1570 на Д. К. и път.
Касаторите излагат съображения за неправилност на решението и искат отмяната му и отхвърляне на иска. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (в редакция на нормата до влизане в сила на ЗИДГПК, ДВ бр. 86/2017 г.) за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират съдебни разноски за касационното производство.
Ответниците по касационните жалби Д. Т. В., М. Т. М., Н. Т. А., Б. Б. Б., П. Б. С., М. Г. П. и П. Л. И., чрез адв. Г. С., САК, изразяват становище за неоснователност на жалбите, допустимост и правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна, на осн. чл. 304 ГПК, на решение от 29. 07. 2010 г. по възз.гр.д. № 9496/2009 г. на СГС, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявеният иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, недопуснато до касационно обжалване с определение № 423 от 29. 04. 2011 г. по гр. д. № 1/2011 г. на ВКС, както и на първоинстанционното решение от 10. 01. 2009 г. по гр. д. № 12949/2006 г. на СРС, 25 с-в и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав.
За да потвърди решението на районния съд, съставът на въззивния съд е приел, че предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим, тъй като имотът с площ от 9, 5 дка е заявен за възстановяване от наследниците на Т. И. С. (К.) и Й. И. К. в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, с решение № 3218 от 27. 03. 1997 г. на ПК – К. е възстановена собствеността върху 4 дка, а за спорната част от 5,5 дка от заявения имот, която е предмет на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е постановен отказ за възстановяване, поради спор за материално право между наследниците на Т. и Й. К. и наследниците на Г. Б. А., породен от постановено в полза на последните реституционно решение № 3913 от 18. 05. 1994 г. на ПК- К.. Прието е, че наличието на спор за материално право има за правна последица спиране на административното производство до разрешаването му, но не може да обуслови отказ за възстановяване на собствеността, както и че постановеният на това основание отказ не представлява отрицателна процесуална предпоставка за разглеждане на делото.Прието е, че на основание влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ би могло да се иска изменение, по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, на постановеното от административния орган решение.
По съществото на спора е прието, от фактическа страна, че ищците са наследници на Т. И. С. (К.) и Й. И. К., както и, че на 11. 10. 1939 г., с н.а. № 15, т.X., н.д. № 2416/1939 г., между Т. и Й. И. К. и техния баща И. С. К. бил сключен договор за прехвърляне на собствеността върху нива от 9,5 дка, част от която са и спорните 5,5 дка, срещу сумата 5000 лв. и срещу задължение на купувачите за гледане и издръжка до живот на продавача. Липсват данни така придобитото право на собственост да е изгубено към 1957 г.
От правна страна е прието, че към образуване на ТКЗС през 1957 г. наследодателите на ищците Т. и Й. К. са били носители на правото на собственост върху процесните 5,5 дка, като са придобили собствеността на твърдяното основание – прехвърлителна сделка.
За неоснователно е прието възражението на ответниците за нищожност на договора от 11. 10. 1939 г., поради непълнолетие на приобретателя Й. К. (същият е бил на 20 г., а според Закона за лицата,обн. ДВ, бр. 273/17. 02. 1907 г., в сила към 1939 г., пълнолетие се е достигало с навършването на двадесет и една годишна възраст). Прието е, че съгласно чл. чл. 205 и 208 от Закона за задълженията и договорите, обн. ДВ, бр. 268/5. 12. 1892г., в сила до 1. 01. 1951 г., непълнолетието е основание за унищожаемост, а не за нищожност на сключени от непълнолетните, без участието на техния родител или попечител договори, както и че на унищожаемостта може да се позове само недееспособният, в тригодишен срок от навършване на пълнолетие. Във връзка с това възражение следва да се допълни, че съгласно чл. 66 от Закон за лицата (отм.) бащата представлява родените деца във всички граждански актове, а в случая, договорът е подписан и от И. К., баща на Й. К., което е израз на съгласието му за придобиване на собствеността от непълнолетния му син чрез сключената сделка.
За неоснователно е прието възражението на ответниците за нищожност на договора от 11. 10. 1939 г., поради сключването му при липса на изразено от Й. К. съгласие, предвид неподписването му от последния. Съобразено е, че в случая е приложена разпоредбата на чл. 72 от Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариални дела, обн. ДВ, бр. 15/14. 02. 1885 г., в сила до 1. 01. 1941 г., допускаща при невъзможност на страните, извършващи акта, да го подпишат поради неграмотност или по други причини, същите да поръчат на друго лице да ги подпише, което се удостоверява с подпис на двама свидетели.
За неоснователно е прието възражението на ответниците за нищожност на нотариалното удостоверяване на сделката, поради непрочитане на проекта за нотариален акт на страните, в нарушение на чл. 57 от Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват нотариални дела (отм.). Прието е, че нотариалният акт в частта му, с която е удостоверено прочитането на акта преди подписването му от страните, представлява официален свидетелстващ документ, чиято материална доказателствена сила не е оборена и съдът е задължен да приеме за осъществило се удостовереното обстоятелство.
За неоснователно е прието и възражението на ответниците за придобиване на собствеността от наследодателя им Г. Б. А. по давност, при условията на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, тъй като установеното през 1954 г., преди образуване на ТКЗС, владение не се основава на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ.
В подадените от жалбоподателите изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, касаещи допустимостта на иска и допустимостта на участието на третите лица-помагачи на ищците, както следва: а/. допустими ли са искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато по отношение на ищците е постановено влязло в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което е отказано възстановяване на собствеността поради спор за материално право с ответниците, на които административния орган е възстановил имота; б/. в посочената хипотеза от значение ли са мотивите за постановяване на отказа на ПК (ОСЗ) за възстановяване на собствеността и налице ли е окончателен отказ за реституция на земеделския имот; в/. възможно ли е, в посочената хипотеза, постановените решения по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ да бъдат изменени по реда на чл. 14, ал. 7 и ал. 7а ЗСПЗЗ; г/. допустимо ли е участие на трети лица-помагачи на ищците в производство по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Относно въпросите, посочени по-горе в точки „а“, „б“, „в“ и „г“ се твърди разрешаването им в противоречие с ТР № 1/1997 г. и ТР № 4/2016 г., както и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 59 от 01. 04. 2015 г. по гр. д. № 6239/2014 г. на ВКС, 1 г.о., решение 198 от 22. 06. 2012 г. по гр. д. № 116/2012 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 154 от 9. 12. 2016 г. по гр. д. № 2210/2016 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 71 от 27. 06. 2014 г. по гр. д. № 217/2014 г. на ВКС, 2 г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
Поддържа се и противоречиво разрешаване на тези въпроси с решения на ВКС, постановени по отменения ГПК (решение № 1204 от 29. 12. 2008 г. по гр. д. № 5286/2007 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 1049 от 27. 10. 2008 г. по гр. д. № 211/2008 г. на ВКС, 3 г.о.), с определение № 221 от 06. 06. 2016 г. по ч. гр. д. № 1765/2016 г. на ВКС, 3 г.о и с решение от 5. 11. 2007 г. по гр. д. № 172/2007 г. на ОС-Кюстендил – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция на нормата).
По въпроса, посочен по-горе в точка „д“ се твърди противоречие с определение № 135 от 15. 02. 2008 г. по гр. д. № 3176/2007 г., 4 г.о., с което е прекратено като недопустимо касационно производство – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция на нормата).
По въпросите, описани по-горе в точки „а“, „б“, „в“ и „г“, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
В ТР № 1/1997 г., ОСГК на ВКС, точка 2, се приема, че при наличие на спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, административното производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ следва да се съобрази с гражданскоправния спор и да бъде спряно на осн. чл. 182, б.“г“ ГПК (отм.) до решаване на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за определяне на действителните собственици на земите, спрямо които поземлената комисия ще постанови решението си по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. Когато след приключване на производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ се установи, с влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, че собственици на конкретните земеделски земи са други граждани, а не тези, спрямо които е постановено възстановяването на собствеността в реални граници, административният орган, на осн. чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, може да измени постановеното решение съобразно новите обстоятелства. Правен интерес от оспорването на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред е налице и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи, което би могло да бъде изменено на осн. чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ.
В ТР № 4/2016 г., т. 3А се приема, че ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако не е подал заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в срок до 12,. 05. 2007 г., тъй като в този случай не би могло да се стигне до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността в негова полза.
Изводите на състава на въззивния съд, касаещи допустимостта на предявения иск, не противоречат, а съответстват на постановките, дадени с цитираните тълкувателни решения. Съдът е приел наличие на интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като ищците са заявили за възстановяване имота в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, имотът не им е възстановен поради спор за материално право с ответниците и, в случай на установяване правото на собственост на наследодателите на ищците към образуване на ТКЗС с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за тях ще се породи предвидената в чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ възможност за промяна на лицата, в чиято полза или вреда е издадено решението на административния орган. В тази връзка, възприето е и становището, изразено в постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение при предходното разглеждане на делото, според което окончателен отказ за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ не е налице, когато възстановяването на собствеността е отказано поради спор за материално право. Следва да се съобрази и обстоятелството, че преюдициалният въпрос за допустимост на предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е обсъждан и разрешен с постановеното по настоящото дело определение № 418 от 21. 11. 2007 г. по ч. гр. д. № 1425/2007 г. на ВКС, 2 г.о., с което е отменено определение от 13. 04. 2007 г. по ч. гр. д. № 391/2007 г. на СГС, потвърждаващо определението на районния съд от 6. 10. 2006 г. за прекратяване, като недопустимо, на исковото производство и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В мотивите към това определение интересът от иска е обоснован с липсата на отказ за възстановяване на земята поради отсъствието на предпоставките по чл. 10 ЗСПЗЗ (постановеният от поземлената комисия отказ е преценен като отказ за произнасяне по спор за материално право, който е извън компетентността на административния орган) и с възможността за изменение по реда на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ на постановеното в полза на ответниците положително реституционно решение досежно лицата, в полза на които е възстановена собствеността.
След като по поставените въпроси има формирана задължителна съдебна практика чрез постановени тълкувателни решения и изводите на въззивния съд съответстват на същата, то наличието на решения на състави на ВКС и на окръжни съдилища, постановени по конкретни дела, в смисъл обратен на дадените по тълкувателен път разрешения, не може да обоснове допускане до касационен контрол на обжалвания акт на осн. чл. 280, ал. 1, точки 1 или 2 ГПК (предходна редакция на нормата). Независимо от това, за яснота следва да се отбележи, че обжалваното решение не противоречи и на цитираната от касаторите практика на ВКС, обективирана в решение № 59 от 01. 04. 2015 г. по гр. д. № 6239/2014 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 1204 от 29. 12. 2008 г. по гр. д. № 5286/2007 г. на ВКС, 2 г.о., решение 198 от 22. 06. 2012 г. по гр. д. № 116/2012 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 154 от 9. 12. 2016 г. по гр. д. № 2210/2016 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 71 от 27. 06. 2014 г. по гр. д. № 217/2014 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 1049 от 27. 10. 2008 г. по гр. д. № 211/2008 г. на ВКС, 3 г.о., определение № 221 от 06. 06. 2016 г. по ч. гр. д. № 1765/2016 г. на ВКС, 3 г.о. Първите пет решения са постановени при различна фактическа обстановка и в тях са обсъждани различни хипотези на допустимост на искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като в нито едно от тях не се приема, че в случаи, идентични с настоящия, исковото производство е недопустимо. Напротив, приема се, че при наличие на възможност за изменение, по реда на чл. 12, алинеи 7 или 7а ЗСПЗЗ, на решението на административния орган за възстановяване на собствеността, правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице. В две от цитираните решения (решение № 59 и решение № 198) е прието, че отказът на поземлената комисия, обусловен от спор за материално право, не представлява окончателен отказ за възстановяване на собствеността, основан на липса на предпоставките за реституция. Шестото посочено решение е постановено преди приемане на ТР № 4/2016 г., а определението от 06. 06. 2016 г. не съдържа произнасяне по поставени от частните жалбоподатели въпроси, тъй като със същото не е допуснато касационно обжалване на определението на окръжния съд. А и с определението искът е приет за недопустим поради липса на данни за подадено заявление за възстановяване на собствеността или на предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в предвидените в закона срокове.
По въпроса, посочен по-горе в точка „д“, касаещ допустимостта на участие в производството по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на трети лица-помагачи на ищците също не е налице соченото от жалбоподателите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция) за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда за допустимост на предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и не е доказано противоречивото му разрешаване от съдилищата – няма данни постановеното определение № 135 от 15. 02. 2008 г. по гр. д. № 3176/2007 г., 4 г.о., с което е прекратено касационно производство, като образувано по жалба на недопустимо конституирани третите лица-помагачи, да е влязло в сила.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и материалноправен въпрос – нищожен, унищожаем или висящо недействителен е договор за придобиване на недвижим имот, сключен от непълнолетен, без съгласието на законния му представител, при действието на ЗЗД (отм.). Твърди се противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция на разпоредбата). Като противоречива практика се сочи влязло в сила решение№ 225 от 5. 08. 2011 г. по в. гр. д. № 448/2011 г. на ОС – Хасково, с което се потвърждава решение от 23. 03. 2011 г. по гр. д. № 408/2010 г. на РС – Свиленград, както и влязло в сила решение № 3 от 28. 01. 2008 г. по гр. д. № 1953/2007 г. на РС-Пловдив, 17 гр. с-в.
Така твърдяното основание не е налице. В първото решение договорът за дарение е приет за нищожен, поради сключването му не в предвидената в чл. 219 ЗЗД (отм.) нотариална форма и поради липса на подпис, положен за „надарен“, а непълнолетието на надарения е коментирано като основание за недействителност на сделката, без да се конкретизира формата и вида недействителност – нищожност или унищожаемост. Проблемът не е коментиран и в решението на РС-Пловдив, за което няма и данни за влизането му в сила.
В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (предходна редакция) за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Искането на ответниците по касационната жалба за присъждане на разноски за настоящата инстанция не следва да бъде уважавано, поради липса на доказателства такива да са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 21 от 04. 01. 2017 г. по гр. д. № 10110/2015 г. на Софийски градски съд, IV-В с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: