Р Е Ш Е Н И Е
№ 512 София, 14 ноември 2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на четвърти ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
МИНА ТОПУЗОВА
при участието на секретаря Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Руско Карагогов
изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова
дело № 1532 по описа за 2013 година.
С присъда по нохд № 45/13 г. Окръжният съд – гр. Добрич осъдил подсъдимия Р. И. Х. на основание чл.199, ал.2, т.1, във връзка с ал.1, т.3, чл.198, ал.1 от НК и при условията на чл.58а, ал.2 от НК му наложил наказание доживотен затвор, което заменил с наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.59 от НК ДОС приспаднал при изпълнение на наказанието времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 05.07.2012 г. На основание чл.68, ал.1 от НК съдът постановил първо и отделно за изтърпяване на наложеното наказание, определено по чнд № 499/10 г. по описа на ДОС в размер на шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди на К. Х. И. и И. Х. И. – по 50 000 лева, за всеки един от тях, дължими ведно със законната лихва от 28.06.2012 г. до окончателното им изплащане. ДОС се произнесъл по разноските и веществените доказателства.
С решение № 83 от 07.06.2013 г., постановено по внохд № 107/13 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативния съд – гр. Варна потвърдил присъдата.
Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подсъдимия Х., с която се твърди, че наложеното му наказание е явно несправедливо, прекомерно тежко и силно завишено и иска намаляването му. Пред ВКС подсъдимият и защитата му поддържат жалбата.
Частните обвинители и граждански ищци К. И. и И. И., редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуални представители.
Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основание за изменение на оспорения съдебен акт.
Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи:
Жалбата е неоснователна.
Доколкото разглеждането на делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в частност – по чл.372, ал.4, във връзка с чл.371, т.2 НПК, съответно на изискванията на чл. 373, ал.2 от НПК наказанието на подсъдимия е определено при условията на чл.58а от НК.
ВКС не установи обстоятелства, от значение за индивидуализацията на наказанието, да са останали вън от погледа на решаващия съд, още по-малко което и да било от тях да е ценено неадекватно на обективното му значение.
Изводът на ВАС за наличието на превес на отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства има своята доказателствена основа и не е произволен.
Правилно и в унисон с указанията на ОСНК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 2009 г., т.7, самопризнанието на подс.Х., направено в хода на досъдебното производство е ценено като смекчаващо отговорността му обстоятелство, тъй като то е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. По идентичен начин стоят нещата и със заявеното от жалбоподателя съжаление за стореното. Всъщност само тези две обстоятелства могат да бъдат третирани като смекчаващи отговорността на дееца.
Вярно е, че към извършване на инкриминираното престъпление подсъдимият е бил на 20 години. Но вярно е и това, че към този момент вече е бил осъждан за престъпление, от същия вид.
Впечатлява многобройността на увредите, причинени на пострадалата 76 годишна жена, за които е установено, че са получени в резултат на употребата на значителна сила. При възрастта на пострадалата, съпоставена с възрастта на извършителя, очевидно, обективирания интензитет на принуда значително надхвърля необходимото за преодоляване на съпротивата на първата. Друг е въпросът, че същата принуда разкрива жестокост, а пострадалата е била в съзнание и е чувствала силни болки. Все в тази посока следва да се ценят и данните относно време и начин на проникване в чуждото жилище. На последно място, не без значение е и това, че пристъпвайки към осъществяване на намисленото жалбоподателят е съобразил, че пострадалата живее сама и, че в близост до дома й няма човешко присъствие, което би осуетило реализацията на намисленото от него.
При изложеното, тъкмо което е отчетено от решаващия съд, ВКС намери, че наложеното на подсъдимия наказание не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 от НПК и като такова е справедливо. Наложеното по вид и размер наказание (под средния от предвиденото в закона – чл.58а, ал.3, във връзка с ал.2 от НК), способствува постигането на целите на наказанието по чл.36 от НК, поради което и няма причини за внасяне на коректив в тази част на оспорения съдебен акт.
Водим от изложеното на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 83 от 07.06.2013 г., постановено по внохд № 107/13 г. на Апелативния съд – гр. Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: