Р Е Ш Е Н И Е
№ 461
С о ф и я, 22 октомври 2008 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 20 о к т о м в р и 2008 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар Румяна Виденова
и в присъствието на прокурора Мариана Маринова
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 484/2008 година.
Подадени са касационни жалби от името на подсъдимите Д. З. Г. и З. Е. Г. от Пловдив и лично от последния.
Предмет на жалбите е решение № 127 от 29.05.2008 г. по ВНОХД № 165/2008 г., постановено от Пловдивския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура даде заключение за неоснователност на касационните жалби.
Изложените в жалбите оплаквания се поддържат в касационното производство лично от подс. З. Г. и от процесуалния представител на двамата подсъдими адв. З от АК-Пловдив.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 27/21.02.2008 г., постановена по НОХД № 2701/2007 г. на Пловдивския окръжен съд отговорността на подсъдимите З. Е. Г. и Д. З. Г. , двамата от Пловдив, е ангажирана за извършено в съучастие като извършители престъпление по чл.354а ал.1 пр.1-во вр.чл.20 ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК им е наложено наказание от 4 години и 6 месеца лишаване от свобода на подс. З. Г. и 10 000 лв глоба в полза на Държавата, а на подс. Д. Г. – 3 години лишаване от свобода и 7000 лв глоба в полза на Държавата, като е постановено наказанието лишаване от свобода двамата да изтърпят ефективно при първоначален общ режим, от което наказание на подс. Здр. Г. е приспаднато предварителното му задържане от 22.08.2007 г. до влизане на присъдата в законна сила.
На основание чл.68 ал.1 от НК е приведено в изпълнение предишно наложено на подс. З. Г. наказание по НОХД № 414/2006 г. на Окръжен съд – Пловдив от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода за престъпление по чл.354а ал.1 т.2 от НК, като не е определен първоначалният режим за изтърпяване и на това наказание.
На основание чл.354а ал.6 от НК е постановено отнемане, а после и унищожаване на иззетото наркотично вещество, както и на част от веществените доказателства, като вещи без стойност, а открити и иззети пари – да се върнат на подс. З. Г. , докато иззетият газов пистолет е оставен на съхранение в съответното РПУ до откриване на собственика му и отнемането му в полза на Държавата при липса на основание за неговото притежание. В тежест на подсъдимите са присъдени направените по делото разноски.
Недоволни от присъдата са останали и двамата подсъдими, които са я обжалвали чрез защитника си адв. З, а така също и лично от подс. З. Г. с оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност поради допуснати нарушения на процесуалните правила по провеждане на съдебното следствие от първоинстанционния съд, оценката на доказателствения материал, приетата фактическа обстановка и поради неправилно приложение на материалния закон, както и заради явна несправедливост на наложените им наказания с искане към въззивния съд за отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд. В пренията пред въззивната инстанция са се поддържали няколко алтернативни искания : за отмяната на обжалваната присъда и оневиняването на подс. Д. Г. изцяло по предявеното му обвинение и изменяването й с намаляване наказанието на първия подсъдим З. Г. , а като последна алтернатива : отлагане изпълнението на наказанието на подс. Д. Г. на основание чл.66 ал.1 от НК с подходящ изпитателен срок, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло.
В касационната жалба от името на двамата подсъдими и в подадената лично от подсъдимия З се поддържат същите оплаквания, каквито са били наведени и пред въззивната инстанция, касаещи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при провеждането на съдебното следствие и събирането и оценката на доказателствения материал от окръжния съд, повторени и от апелативния, правилното приложение на материалния закон и явната несправедливост на наложеното им наказание главно лишаване от свобода, съставляващи касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК. Защитникът на жалбоподателите адв. З навежда в касационната си жалба доводи за наличие на касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и 3 от НПК с искане за изменяване на въззивното решение и намаляване размера на наказанието на подс. З. Г. , а за подс. Д. Г. претендира оправдаването му, алтернативно – отлагане изпълнението на наложеното му наказание с лишаване от свобода на основание чл.66 ал.1 от НК.
В писмено допълнение към личната си жалба подс. З. Г. наново развива оплакванията си от въззивната, доразвивайки ги и с нови относно противоречия между диспозитив и мотиви на първоинстанционната присъда, ограничиващи правото му защита и довели до неправилно приложение на закона с искане за отмяната на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на тази инстанция.
Тези искания се поддържат и в пренията пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира подадените касационни жалби за НЕОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения:
На плоскостта на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, от жалбоподателя З. Г. се оспорва дейността на първоинстанционния съд по хода на първоинстанционното производство и събирането и оценката на доказателствата. Счита, че той незаконосъобразно е отказал провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на глава 27 от НПК, позволяващо му да получи законовия “бонус” – приложението на чл.55 ал.1 т.1 от НПК и други смекчавания на отговорността му. Претендира се също, че както този съд, така и въззивният не са имали основание да кредитират показанията на свидетелите Т, депозирани от тях на досъдебното производство пред съдия и частично потвърдени при разпита им от апелативния съд.
ВКС намира, че първоинстанционният съд законосъобразно е отказал провеждане на съкратено съдебно следствие, тъй като т.н. “самопризнания” на двамата подсъдими относно съпричастността на подс. Д. Г. с намереното наркотично вещество са всъщност отричащи основни факти от обвинението, за установяването на които е счел за необходимо провеждането на пълноценно следствие за събирането и проверката на ангажираните от страните доказателства и доказателствени средства. Законодателят в текста на чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК е вложил идеята първоинстанционното съдебно производство, от една страна, да бъде облекчено и ускорено, като не се събират каквито и да е доказателства за обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а от друга, Съдът да има правото да приеме тези обстоятелства за категорично установени, като се позове на самопризнанието на подсъдимия и на доказателствата, събрани на досъдебното производство в негова подкрепа. Или, така формулирани, правилата на тази диференцирана процедура по глава 27 от НПК задължават съда да разясни на подсъдимия последиците от изявленията му относно съответните доказателства от досъдебното производство и стойността на самопризнанието му на всички факти от обстоятелствената част на обвинителния акт, като му гарантира правото на защита, включително и с осигуряване на адвокатска защита, когато такава не е ангажирана от него. И докато в случаите на чл.372 ал.3 вр.чл.371 т.1 от НПК съдът след съгласие на страните инкорпорира към доказателствената основа съответните доказателствени средства /свидетелски показания, експертни заключения/, като е длъжен да направи констатацията те да са събрани при условията и по реда, предвидени в НПК, то при процедурата по чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК освен тази констатация – че съответните доказателства и доказателствени средства са събрани при условията и по реда на НПК, той следва да направи и извод щото следващите се от тях факти, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт и признаващи се изцяло от подсъдимия, са единствено възможни и безпротиворечиво се подкрепят от събраните доказателствени материали. Всяко съмнение или наличие на противоречия между тях, позволяващи други фактически и правни изводи би отнело възможността му да изпълни задължението си по приемането на тези факти в мотивите на присъдата си като категорично установени, докато формалното или частично “самопризнание” на подсъдимия ще се яви като най-малкото частичното им оспорване, което пък изисква съответен анализ от съдилищата на доказателствената основа и отговор на становищата на страните както по фактите, така и по приложимото право. В тези случаи процедурата по чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК е неприложима и от една страна, изводите на съда не могат да се формират при условията на чл.373 ал.3 от НПК, нито пък подсъдимият има право да се ползва от привилегия да бъде наказан при условията на чл.55 от НК. Оспорването на съучастието на подс. Д. Г. при извършване на инкриминираното деяние и противоречивостта на събраните доказателствени материали, в частност обясненията на подсъдимите и показанията на част от свидетелите, обосновано и законосъобразно са приети като пречка за провеждане на процедурата по глава 27 от НПК в настоящия случай, поради което оплакването на подс. Здр. Г. в тази насока се явява неоснователно.
Неоснователен е укорът на жалбоподателите и на защитника им към съда за доверието, с което той се е отнесъл към показанията на св. Т св. Миланов, депозирани от тях пред съдия в хода на досъдебното производство. За това следствено действие, което веднъж е било отложено заради неявяване на свидетелите, обвиняемите и упълномощеният по същото време нов техен защитник са били уведомени, но не са се възползвали от правото да вземат участие при провеждането им. За разследващите органи първоначално е било необходимо чрез такива разпити да закрепят съществени обстоятелства по разследването, което им е дало основание за привличането на двамата обвиняеми за извършването в съучастие на по-тежко наказуемо престъпление и затова неоснователно се прави възражението, че по този начин е било ограничено правото им на защита да присъстват лично и с техен защитник на тези разпити, в разрез и със заявеното в пренията пред въззивната инстанция от защитника им адв. З. В хода на разследването, чрез допълнителни гласни доказателствени средства, иззетите веществени доказателства и данните от изследването им се е потвърдила съпричастността на подсъдимите към откритите в дома им високорискови наркотични вещества във вид и количество, определящи ги като подготвени с цел разпространението им, предопределило и отношението към първоначално предявеното им обвинение. От мотивите на атакуваното въззивно решение също е видно, че от въззивния съд са изпълнени задълженията му по чл.339 ал.2 от НПК, поради което оплакванията в допълнението към касационната жалба на подс. З. Г. са напълно голословни и неоснователни. Изложени са съображенията, предопределили отхвърляне на аналогичните му възражения пред втората инстанция. Същите не могат да бъдат характеризирани като декларативни – съдържанието им очертава, че Съдът е оценил всички доказателствени източници, като се е произнесъл по тяхната допустимост, относимост и достоверност. В тази връзка той е издирил и разпитал двамата свидетели Т. и М. , добивайки и лично впечатление при депозиране на възприятията им, позволило му да направи изводите си за тяхната достоверност и последователност. По аналогичен начин е извършена и оценката на събраните по делото доказателства. Не се установява апелативният съд да е игнорирал или изопачил доказателства. Той е възприел частично обясненията на подс. З. Г. и изцяло е отхвърлил тези на подс. Д. Г. , отнасяйки се по този начин и с показанията на част от свидетелите – Е. Г. и Ш. , и за това не може да бъде упрекнат, доколкото при оценката им, свързано и с останалите доказателства по делото, те очевидно не намират подкрепа в тях, а са изолирани и правилно твърденията, особено на подсъдимия Д. Г. , са възприети изцяло като негова защитна теза. Не се оспорват резултатите от химико-токсикологичната и оценъчна експертиза, очертали намереното наркотично вещество в дома на подсъдимите Г. като високорисково и забранено за придобиване, държане и разпространение, без надлежно разрешение, както и немалката му стойност. Подминават се показанията на купувачите на хероин св. Т св. Миланов в един период отпреди инкриминираното деяние, които като “познавачи” на този вид “дрога” са я оценили и са я потребявали, осигурявана им от всеки от подсъдимите или от тях двамата заедно. В крайна сметка, като не е установил основания за съмнение в достоверността на показанията на тези свидетели на досъдебното производство, Съдът ги е кредитирал изцяло, което е предопределило посоченото му вече отношение към обясненията на подсъдимите. ВКС е имал повод да укаже, че вътрешното убеждение на Съда по фактите не може да се подменя от касационната инстанция, щом процесуалните правила, гарантиращи формалната им правилност, са спазени, какъвто е настоящият случай. Изводите за фактическата правилност на първоинстанционната присъда, изложени от въззивния съд в обжалваното решение се споделят от ВКС, защото фактическите констатации са изведени след задълбочен и обстоен анализ на събраните по делото доказателства.
При тези съображения ВКС не намери Съдът по същество да е допуснал нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, поради което не може да бъде удовлетворено отправеното искане до касационната инстанция за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.
Пред касационната инстанция, макар да се поддържа и оплакване за неправилно приложение на материалния закон, от защитника на двамата жалбоподатели се развиват доводи за необоснованост на въззивното решение, което обаче не е касационно основание. От друга страна, то се базира на изначалната позиция на жалбоподателя Д. Г. за невиновност, твърдейки голословно, че няма нищо общо с откритото и иззето количество високорисково наркотично вещество. Недоволството им идва от отказа на съда да кредитира с доверие твърденията му, които обаче са останали изолирани от останалия доказателствен материал. Право на съдилищата по фактите е да възприемат показанията на дадени свидетели или обясненията на подсъдимия или да ги отхвърлят изцяло или частично, но след като изпълнят задължението си да ги подложат на внимателен анализ за процесуалната им годност и доколко те не са в разрез с правилата на формалната и правна логика, като се отговори и на доводите на страните в тази насока. Както бе посочено и по-горе, въззивният съд е изпълнил това си задължение. Той обосновано е отговорил на възраженията им защо приема общност в действията на двамата подсъдими. В тази насока Съдът се е аргументирал и с категоричните твърдения на участвалите в акцията полицейски служители за поведението на двамата жалбоподатели от поканата да ги допуснат в жилището, разбиването на входната врата и последвалото претърсване, при което са били намерени следи от разпределение на наркотичното вещество на “дози” и накрая откриването му в тайника в комина в стаята, където двамата живеят и са били в онзи момент, заедно и със св. Ш. Последният е наблегнал в показанията си на действията на полицаите, като основателно е заобикалял въпросите около боравенето с наркотичното вещество, доколкото би се уличил в престъпление. Свързано и с показанията на св. Т св. Миланов, напълно обоснован се явява изводът на съда наркотичното вещество да е държано от двамата подсъдими в съучастие, с цел разпространяването му, като правилно са отхвърлени твърденията им към него отношение да има само подс. Здр. Г. , очевидно целящ по този начин да защити и оневини сина си, подс. Д. Г. Именно за изясняването на това обстоятелство правилно Съдът е провел съдебно следствие по общия ред, допълнено и с резултатите от въззивното следствие. Поради това следва да се приеме, че съответствието на възприетите от Съда факти с приложения материален закон изключва касационното основание по чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК и оплакванията на защитата на подс. Д. Г. в тази насока следва да бъдат оставени без уважение.
Жалбоподателят З. Г. поддържа и оплакването си за несправедливост на наложеното му наказание и моли намаляване на същото, а подс. Д. Г. чрез защитника си го навежда като алтернативно с искане за приложението на чл.66 ал.1 от НК. Това оплакване и на двамата жалбоподатели е неоснователно.
Жалбоподателят З. Г. е осъждан за същото престъпление по споразумение, като е направен компромис да не изтърпява наложеното му наказание в затвора, съгласявайки се с по-продължителен изпитателен срок, но въпреки това си осъждане той продължава да участва в разпространяването на високорисково наркотично вещество, като е привлекъл в тази си дейност сина си, избрал като него да живее по престъпен начин. Това определя и високата му обществена опасност като престъпен деец. От друга страна, влошеното му здравословно състояние е било налично при извършване на престъпленията и не го е мотивирало да прекъсне да върши такова тежко престъпление, свързано със здравето и живота на зависимите от наркотични вещества. С оглед на това ВКС намира, че в този й размер, кумулативно наложената му санкция се явява необходима и достатъчна за постигане целите както на специалната, така и на генералната превенция. Преценено това му наказанието през изискванията на чл.54 от НК, не се явява завишено и като такова няма основание за намаляването му. В този му размер то се явява близко до законовия минимум от 5 години лишаване от свобода. Ето защо ВКС приема, че жалбата на подс. З. Г. досежно размера на наказанието му лишаване от свобода и искането за намаляването му се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в тази му част – също оставено в сила.
Няма основание за смекчаване и на санкцията на подс. Д. Г. Безспорно, той е съзнавал осъждането на баща си за такова престъпление и се е включил в подновената му дейност по разпространяване на високорисково наркотично вещество, оценено по достойнство от потребителите му, в частност от св. Т св. Миланов. Целта на наказанието е да се въздейства предупредително и на останалите членове на обществото, които биха се изкушили да вършат такова престъпление. В случая, осъждането на подс. Здр. Г. по споразумение не е дало нужния ефект спрямо сина му и той е поел риска от бъдещо осъждане за извършването на такова тежко престъпление, поради което и следва да понесе реално определената му санкция. Обжалваното решение и в тази му част е правилно и законосъобразно и също следва да бъде оставено в сила.
Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 127 от 29.05.2008 г. по ВНОХД № 165/2008 г., постановено от Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: