7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 923
С.,22.12.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Б. Й.
Е. С.
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2331/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и съвместна касационна жалба на С. Х. Г. от [населено място] и [фирма], [населено място] против решение № 5305 от 24.06.2016 г. по гр. д. № 13/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-а състав, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски районен съд, 31 състав решение № І-31 от 19.08.2015 г. по гр. д. № 34068/2014 г., поправено с решение от 12.01.2016 г., предявеният от [фирма], [населено място] срещу С. Х. Г. от [населено място] и [фирма], [населено място] иск по чл. 422 ГПК е уважен частично, като е признато за установено, че ответниците дължат на ищеца солидарно сумата 11 258.93 евро, представляваща вземане по запис на заповед от 28.05.2007 г., издаден от [фирма] и авалиран от С. Х. Г. за сумата 71 451.71 евро.
Касаторът [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният от него иск е отхвърлен за разликата от 11 258.93 евро до претендираната сума 12 590 евро. Поддържа, че същото е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода на съда за недължимост на неустойката за забава върху неплатените лизингови вноски и разходите във връзка с ползването на вещта и неизпълнението на договор за лизинг, като счита, че същите са обезпечени с процесния запис на заповед.
Като обосноваващ допускането на касационно обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посоченият касатор поставя въпроса.: „Дали длъжникът по един договор дължи неустойка за забава и след прекратяването на договора, когато в същия изрично е уговорено, че обезщетението се дължи до окончателното плащане на сумата“.
Касаторите С. Х. Г. от [населено място] и [фирма], [населено място] обжалват въззивното решение в частта, с която предявеният от [фирма] иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за сумата 11 258.93 евро. Основното им оплакване е за недопустимост на акта поради произнасяне по непредявен иск, което аргументират с твърдението, че съдът е обсъждал правопораждащи факти (сключения между страните договор за лизинг), които са различни от твърдените в исковата молба, основана на запис на заповед, както и че се е произнесъл по основателността на иска, без ищецът да е конкретизирал дължимите му по договора за лизинг суми.
Освен това, посочените касатори излагат подробни съображения и за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Според тях изводът за дължимост на сумата, за която е уважена претенцията, е резултат от неотчитане на разликата между финансов и оперативен лизинг и от превратно тълкуване в противоречие с критериите по чл. 20 ЗЗД на клаузата на т. 15.3 от Общите условия към договора за лизинг, довело до погрешния извод, че сумата на непогасените лизингови вноски не следва да се намалява със стойността на върнатия актив и съответно до неуважаване на направеното възражение за прихващане със същата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК двамата касатори поставят въпросите: „1. Допустимо ли е решението на съда, когато се е произнесъл по фактическа обстановка, която е различна от тази, с която е сезиран с искова молба по чл. 422 ГПК (дължимост на парично вземане по чл. 417, т. 9 ГПК – запис на заповед, като в отговора по чл. 131 ГПК се прави възражение за наличие на каузално правоотношение – договор за финансов лизинг (ДФЛ) и последвала молба-становище на ищеца за признаване обезпечително-гаранционната функция на записа на заповед по ДФЛ, без да се уточни размера и за кои вноски е дължимостта, респ. измени иска по реда на чл. 214 ГПК; 2. Направеното възражение за прихващане стойността/цената на върнатия актив (лекотоварен автомобил) на 25.06.2009 г. с размера на дължимите вноски до прекратяване на ДФЛ от 13.03.2007 г., съгласно т. 15.3 от ОУ, представлява ли „вземане“ на лизингополучателя срещу лизингодателя и дава ли основание да се направи прихващане между двете стойности с материалноправно или процесуалноправно възражение“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно – решение № 31 от 23.03.2016 г. по т. д. № 343/2015 г. на ІІ т. о. (по първия въпрос) и решение № 120 от 10.11.2010 г. по т. д. № 1025/2009 г. на І т.о., решение № 4 от 6.05.2013 г. по т. д. № 439/2011 г. на ІІ т.о., решение № 82 от 02.06.2015 г. по т. д. № 1799/2014 г. на ІІ т. о., решение № 109 от 22.07.2014 г. по т. д. № 2496/2013 г. на І т. о., решение № 960 от 04.12.2006 г. по т. д. № 527/2006 г. на ІІ т. о. и решение № 3 от 29.02.2016 г. по т. д. № 3491/2014 г. на І т. о. (по втория въпрос). Формално е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът [фирма] заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба на касаторите С. Х. Г. и [фирма] като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 17.10.2016 г. Претендира присъждане на разноски.
От страна на касаторите С. Х. Г. и [фирма] не е депозиран отговор на подадената от [фирма] касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: На 28.05.2007 г. ответникът [фирма] е издал в полза на ищеца [фирма] процесния запис на заповед за сумата 71 451 евро, който е авалиран от ответницата С. Х. Г.; записът на заповед е редовен от външна страна, съдържа всички изискуеми реквизити и е надлежно предявен; същият е издаден във връзка с постигнато между страните по делото допълнително споразумение от 28.5.2007 г. към договор за финансов лизинг № 002358-001/13.03.2007 г., сключен между [фирма] и С. Г., с което последната е прехвърлила правата и задълженията си по договора за лизинг на ответното търговско дружество, като менителничният ефект обезпечава задълженията по договора за лизинг за главниците, лихвите, таксите и други разноски; считано от 12.06.2009 г. процесният договор за лизинг е прекратен от лизингодателя поради виновно неизпълнение на задълженията на лизингополучателя и автомобилът е върнат на лизингодателя; съгласно заключението на допуснатата счетоводна експертиза, към датата на прекратяване на договора за лизинг непогасените от лизингополучателя задължения възлизат на сумата 22 012.55 лв., включваща такси, други разходи, вкл. данък МПС, договорни лихви, неплатени лизингови вноски с настъпил падеж на 12.12.2008 г., 19.01.2009 г., 18.02.2009 г., 19.03.2009 г., 17.04.2009 г. и 19.05.2009 г., както и неустойка за забава в размер на 436.25 лв.
С оглед безспорно установеното по делото обстоятелство, че към момента на прекратяване на лизинговия договор са налице непогасени задължения по същия както за лизингови вноски, така и за лихви и други разходи, решаващият състав е преценил, че поради обезпечителния характер на процесния запис на заповед следва да бъде ангажирана солидарната отговорност на двамата ответници за плащане на тези задължения в размер на сумата 22 020.55 лв., с равностойност 11 258.93 евро, за която именно е основателен предявеният иск по чл. 422 ГПК. За сумата 436.25 лв., представляваща неустойка, претенцията е преценена като неоснователна, доколкото съгласно уговорката по т. 14.1 от Общите условия задълженията, породени от неизпълнение на договора, не са обезпечени със записа на заповед.
По основния спорен по делото въпрос – дължи ли се плащане на лизинговите вноски и други задължения по договора с настъпил падеж до прекратяването му, Софийски градски съд не е споделил становището на първата инстанция за недължимост на същите, аргументирано с клаузата на т. 15 от Общите условия и с обстоятелството, че се касае за договор за финансов, а не за оперативен лизинг. Направеният в тази насока извод, че се дължат всички лизингови вноски с настъпил към прекратяването на договора падеж и че лизингодателят има право да задържи всички получени до този момент суми по договора, е обоснован, от една страна, с изричните клаузи на т. 15.3 и т. 15.2.1 от Общите условия, а от друга страна – с характера на договора за финансов лизинг, подробно изяснен при направено сравнение с договора за оперативен лизинг и с договора за продажба, както и с обстоятелството, че развалянето на същия има действие само занапред.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на единствения поставен от касатора [фирма] въпрос не е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалвания акт, частичното отхвърляне на предявения иск е обосновано не с недължимостта на неустойката, а с това, че процесният запис на заповед не обезпечава вземането за неустойка. Следователно, начинът, по който е формулиран, сочи, че въпросът не е обуславящ за изхода на конкретното дело, което е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване, без да се налага обсъждане на предпоставките на поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
К. контрол не може да бъде допуснат и по въпросите, поставени от касаторите С. Х. Г. и [фирма].
На първо място, не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо поради произнасяне „по фактическа обстановка, която е различна от тази, с която е сезиран съдът”, в какъвто смисъл е формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос. Оплакването за недопустимост е аргументирано с обстоятелството, че съдът е преценявал основателността на предявения иск по чл. 422 ГПК с оглед отношенията между страните, възникнали въз основа на сключения между тях договор за лизинг, а не на процесния запис на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта по чл. 417 ГПК. Това оплакване е неоснователно. Изследването на отношенията, породени от договора за лизинг, не означава подмяна на предмета на спора и не обосновава недопустимост на постановеното от въззивния съд решение. Напротив, то е изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика – т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която: С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга; В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В случая, с оглед въведеното от ответниците твърдение за обезпечителния характер на записа на заповед, съдът е бил длъжен да се произнесе и досежно каузалното правоотношение (договора за лизинг), за да прецени дали сумата по обезпечаващия го запис на заповед е дължима. Ето защо, не може да се счете, че е налице произнасяне извън предмета на спора, обуславящо допускане на касационното обжалване по заявения от касаторите процесуалноправен въпрос. Предвид наличието на тълкувателна съдебна практика, не следва да се обсъжда нито съответствието на въззивния акт с цитираното решение по чл. 290 ГПК, нито бланкетно заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Що се отнася до материалноправния въпрос, същият е относим изцяло към правилността на обжалваното решение и поради това не притежава характеристиката на обуславящ по смисъла на указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Изводът за това, дали претендираната от ответниците сума, предмет на възражението за прихващане, „представлява вземане на лизингополучателя към лизингодателя и дава ли основание за прихващане”, е резултат от извършеното от въззивната инстанция тълкуване на клаузата на т. 15.3 от Общите условия към договора за лизинг, т. е. от обсъждането на представено по делото доказателство, което, съгласно цитираната задължителна практика, не може да бъде основание за допускане на касационния контрол, а е предмет на самия касационен контрол. Поради липсата на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани поддържаните от касаторите С. Х. Г. и [фирма] основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По посочените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото на страните не се дължи заплащане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 5305 от 24.06.2016 г. по гр. д. № 13/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-а състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: