О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 12.02.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 357/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 607 от 23.10.2014 г. по в. т. д. № 749/2014 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 178 от 13.05.2014 г. по т. д. № 791/2013 г., предявените от [фирма], [населено място] срещу касатора искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми за цена на достъп до мрежата на електроразпределителното дружество са уважени за сумите: 29 419.50 лв. – платена по фактура № [ЕГН] от 30.06.2013 г. и 69 479.20 лв. – платена по фактура № [ЕГН] от 30.06.2013 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковата молба – 24.10.2013 г.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради противоречие със закона. Касаторът излага подробни съображения срещу извода на съда за недължимост на сумите по процесните две фактури в пълния им размер, като изразява несъгласие с основния аргумент на решаващия състав, а именно – че с постановената от Върховен административен съд отмяна на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до мрежата на [фирма], е отпаднало основанието за плащане на част от сумите по тези фактури. Според касатора, застъпеното от въззивната инстанция становище за обратно действие на решението за отмяна на решението на държавния регулаторен орган не отчита две съществени за преценката относно темпоралното действие на съдебния акт обстоятелства – вида на порока (унищожаемост, а не нищожност), наложил отмяната на решението на ДКЕВР, както и разпореденото от самия закон (чл. 13, ал. 3 от ЗЕ) предварително изпълнение на този индивидуален административен акт. Като допълнителни аргументи за наличието на основание за плащане на пълния размер на сумите по процесните фактури, извлечени от разпоредбите на Закона за енергетиката и Закона за енергията от възобновяеми източници, в касационната жалба са посочени също възмездният характер на достъпа до електроразпределителната мрежа и недобросъвестното поведение на ищеца-производител на електроенергия, изразяващо се в отказа му да сключи договор с оператора на мрежата, което е наложило постановяването на отмененото решение на ДКЕВР.
Касаторът поставя като значим за конкретното дело, с твърдението, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, въпросът: „Дали с отмяната на индивидуален административен акт, по отношение на който по силата на закона (в случая чл. 13, ал. 7 ЗЕ) е допуснато предварително изпълнение, отпадат с обратна сила всички негови последици, все едно, че не е съществувал в правния мир (т. е. решението за отмяната му има обратна сила) или решението, с което този акт е отменен, няма такава обратна сила”.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 17.12.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
От същия е депозирана и насрещна касационна жалба срещу решение № 607 от 23.10.2014 г. по в. т. д. № 749/2014 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 178 от 13.05.2014 г. по т. д. № 791/2013 г. за отхвърляне на предявените от него искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми за цена на достъп до мрежата на електроразпределителното дружество за сумите: 385.58 лв. – платена по фактура № [ЕГН] от 30.06.2013 г. и 910.65 лв. – платена по фактура № [ЕГН] от 30.06.2013 г.
Насрещният касатор поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила по съображения за неприложимост към процесното правоотношение между страните на окончателните цени за достъп до електроразпределителната мрежа, определени с Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР, както и с доводи, че тези цени са приложени, без да е било направено искане от страна на ответника.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с въпросите: „1. В случай на отмяна от Върховния административен съд на индивидуален административен акт (Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР), с който са били определени временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, може ли въззивната инстанция служебно, без ответникът да навежда доводи в тази насока и без да е направил възражение за прихващане, да приеме, че окончателни цени за достъп, определени с последващ индивидуален административен акт (Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР), са приложими за минал период, при положение, че в акта, с който се определят окончателни цени, е записано, че се прилагат, считано от датата на приемането му (13.03.2014 г.); 2. При положение, че с индивидуален административен акт (Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г.) ДКЕВР е определил окончателни цени в размер на 0.00 лв. на М. за достъп до мрежата на [фирма], може ли въззивният съд по аналогия да приеме, че окончателната цена за достъп, дължима на [фирма] и възлизаща на 2.45 лв. на М., е дължима на [фирма], и то за минал период”. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а на втория въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по насрещната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Подадените жалби – касационна и насрещна касационна жалба – са процесуално допустими, тъй като са депозирани в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД до размер на сумата 29 419.50 лв. и на сумата 69 479.20 лв., представляващи част от платена цена на достъп до мрежата на електроразпределителното дружество съответно по фактура № [ЕГН] от 30.06.2013 г. и по фактура № [ЕГН] от 30.06.2013 г., въззивният съд е приел, че с отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до мрежата на [фирма], е отпаднало основанието за плащане на посочените суми. В тази насока е застъпено становището, че: решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежи представлява индивидуален административен акт; решенето на съда за неговата отмяна, съобразно чл. 177, ал. 1 АПК, има действие по отношение на всички и има за последица отпадане с обратна сила на разпоредените с акта правни последици; поради обстоятелството, че с чл. 13, ал. 7 ЗЕ е предвидено предварително изпълнение на решението за определяне на временни цени за достъп, тези цени следва да бъдат зачетени и ако те се отклоняват от впоследствие определените окончателни цени, задължение на регулаторния орган е да определи компенсаторни мерки. Предвид служебно известното му от страницата на ДКЕВР обстоятелство, че след приключване на делото в първата инстанция е прието Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР, с което е определена окончателна цена за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи по отношение на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, какъвто е и ищецът, съдът е преценил, че в случая дължимите суми за достъп следва да бъдат преценени именно с оглед на определените в посоченото решение цени, разграничени съответно за всяка от двете мрежи: 2.45 лв./М. – цена за достъп до електропреносната мрежа, дължима на [фирма], която се заплаща на операторите на електроразпределителните мрежи, които след това я превеждат на [фирма], и 0.00 лв./М. – цена за достъп до електроразпределителната мрежа. Поради това, че посочените окончателни цени за достъп надвишават събраната по реда на предварителното изпълнение по закон временна цена, е направен извод, че дължими по процесните фактури са само сумите 385.58 лв. (с ДДС) и 910.62 лв. (с ДДС), като за разликата до посочения във фактурите размер плащането е недължимо и предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са основателни.
По касационната жалба на [фирма]:
Безспорно, с оглед мотивите на обжалвания акт, поставеният от този касатор въпрос се явява значим за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото решаването му е обусловило частичното уважаване на претенциите. По отношение на него не е осъществено, обаче, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този извод следва от обстоятелството, че по така поставения въпрос вече е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК – решение № 212 от 23.12.2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на ВКС, І т. о., решение № 155 от 11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 157 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. В същите е прието, че: Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Поради това, че въззивното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика, имаща задължителен характер съгласно постановките на т. 2 от посочения по-горе тълкувателен акт, липсва основание за допускането му до касационен контрол.
По насрещната касационна жалба на [фирма]:
С оглед недопускането на касационната жалба на [фирма] до разглеждане и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, не следва да бъде извършена преценка за допускане на касационния контрол на въззивното решение в частта, предмет на подадената от ищеца [фирма] насрещна касационна жалба.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 3 186 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане е удостоверено в приложените към отговора на касационната жалба фактура № 3637 от 10.12.2014 г. и документ от 15.12.2014 г. за извършен банков превод, издаден от „Б. П.”, Клон София.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 607 от 23.10.2014 г. по в. т. д. № 749/2014 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 178 от 13.05.2014 г. по т. д. № 791/2013 г., предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са уважени за сумите 29 419.50 лв. и 69 479.20 лв..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма], [населено място] насрещна касационна жалба срещу решение № 607 от 23.10.2014 г. по в. т. д. № 749/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски по настоящото дело в размер на сумата 3 186 (три хиляди сто осемдесет и шест) лева.
В частта, с която се оставя без разглеждане подадената от [фирма], [населено място] насрещна касационна жалба, настоящото определение може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: