О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София, 07.03.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2351/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на С. Р. П., Д. М. Ц. и В. К. Ц., всички от [населено място], против решение № 180 от 15.07.2016 г. по в. гр. д. № 208/2016 г. на Великотърновски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Ловешки окръжен съд решение № 37 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 425/2015 г., са отхвърлени предявените от същите лица срещу [фирма] искове, квалифицирани като такива по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуване на ипотечното право по н. а. за учредяване на договорна ипотека № 10, том І, рег. № 203, дело 5/2007 г. на Нотариус Н. Х., с район на действие Ловешки районен съд.
Касаторите поддържат неправилност на въззивното решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразяват несъгласие с извода за тъждество между обезпеченото с процесния договор за ипотека вземане и вземането, описано в договора за банков кредит № 76 от 12.01.2007 г. Според тях, съдът неоснователно е игнорирал факта, че в нотариалния акт не са възпроизведени клаузите на чл. 3, т. 2, т. 4.1. и т. 5 от договора за кредит, касаещи поето задължение за неустойка, наказателна надбавка, комисионни за управление на кредита и капитализиране на неизплатените лихви. Като неправилна касаторите считат и преценката на решаващия състав, че подписаните към процесния договор за кредит пет анекса не са довели до промяна в съдържанието му и че не е налице обективна новация на същия по смисъла на чл. 107, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, имаща за последица погасяване на старото правоотношение и съответно погасяване на обезпечението му. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и във връзка с приетото от въззивния съд по отношение значението на извършеното по реда на чл. 15 ТЗ прехвърляне на предприятието на кредитополучателя [фирма] на [фирма]. Според касаторите, с това прехвърляне длъжникът по процесния договор е заместен от приобретателя на предприятието му, но доколкото те не са дали изрично съгласие, учреденото от тях обезпечение за кредит не може да служи на новия длъжник.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Налице ли е тъждество на обезпеченото вземане в нотариален акт за договорна ипотека, ако в същия не се съдържат клаузите на договора за банков кредит за неустойка, капитализиране на лихви и такси; 2. К. на лихви представлява ли уговаряне на ново вземане и отразява ли се на действителността на ипотеката; 3. Промяната на поети по договора за кредит задължения, на свързаните с тяхното изпълнение модалитети, в това число на договора и сроковете за изпълнение, служебно преоформяне от банката на съществуващи просрочия чрез натрупването им към редовната главница, представлява ли обективна новация; 4. Налице ли е преструктуриране на съществуващ дълг по договор за кредит, когато се променя вида и размера на задължението, начина и срока за погасяване, договорени нови съществени условия, отнасящи се до предмета на договора: променен размер на главното задължение, като е уговорено формирането на нова главница, включваща натрупаните до момента просрочия: редовни и наказателни лихви и такси; 5. Б. записана в анекс към договора клауза против новиране следва ли да се тълкува във връзка с конкретните договорки в анекса, както и действителната обща воля на договарящите, изразена в анекса, съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД, а не да се стъпва на едно формално тълкуване за липса на animus novandi, което би произтекло при буквален прочит на клаузата; 6. За тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността; 7. Изричното съгласие на кредитора за заместване в дълг по чл. 103 ЗЗД следва ли да е извършено с изричен акт, облечен в някаква форма или може да бъде всяко конклудентно действие, с което кредиторът показва, че приема съглашението. Манифестирането на такава воля от кредитора пречка ли е за последващо оттегляне; 8. И. длъжници като трети задължени лица, ако са били съгласни, следвало ли е да дадат своето изрично съгласие даденото от тях обезпечение да служи и на новия длъжник, респ. даденото от тях обезпечение дадено ли е с оглед личността на длъжника и за тях „все тая“ ли е, кой ще бъде той“. Касаторът поддържа, че въпроси № 1 – № 7 са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно: решение № 406 от 04.07.2003 г. по гр. д. № 968/2002 г. на ІІ г. о.; (за първите два въпроса); решение № 147 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 627/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 171 от 08.12.2011 г. по т. д. № 788/2011 г. на І т. о. и определение № 34 от 23.01.2009 г. по т. д. № 429/2008 г. на ІІ т. о. (за трети, четвърти и пети въпрос); решение № 347 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. (за шести въпрос); решение № 447 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 2340/2013 г. на ІV г. о. (за седми въпрос). По отношение на осми въпрос твърди, че „е от значение за точното прилагане на закона“, без да излага конкретни аргументи. Освен основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че „с постановяване на решение по чл. 290 ГПК ще бъдат по-ясно очертани пределите на служебното и диспозитивното начало в процеса и техните конкретни проявления при уредбата на ГПК, което от своя страна ще даде една конкретна гаранция за реалното осъществяване на конституционно установеното право на защита“.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] (правоприемник на [фирма], [населено място]) – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалвания акт Великотърновски апелативен съд е отменил постановеното от Ловешки окръжен съд решение № 37 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 42582015 г. и е отхвърлил предявените от С. Р. П., Д. М. Ц. и В. К. Ц., всички от [населено място] срещу [фирма] искове, квалифицирайки ги като такива по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуване на ипотечното право по н. а. за учредяване на договорна ипотека № 10, том І, рег. № 203, дело 5/2007 г. на Нотариус Н. Х., с район на действие Ловешки районен съд. Според решаващия състав, първостепенният съд е разгледал именно тези искове, но в диспозитива на своето решение неправилно е посочил, че същите са искове по чл. 170 ЗЗД за нищожност на процесната ипотека.
Като неоснователни въззивният съд е преценил всички възражения на ищците относно учредената от тях договорна ипотека, обективирана в н. а. № 10, том І, рег. № 203, дело 5/2007 г. на Нотариус Н. Х., с район на действие Ловешки районен съд. На първо място, по съображения, че напълно съвпадат страните, основанието, падежът и размерът на лихвите, не е споделено становището за липса на идентичност между вземането по договора за кредит и обезпеченото с ипотеката вземане. Съдебният състав е посочил, че преценката за идентичността на вземането следва да бъде извършена към момента на сключването на договора за ипотека, защото именно към този момент се преценява действителността на ипотеката, като по отношение на нея последващите изменения във вземането са без значение – те биха имали значение за погасяването или за уговаряне на друго вземане, което не е обезпечено с ипотеката. Затова, като ирелевантни към предявения иск са счетени сключените към процесния договор за кредит анекси и последващото прехвърляне на предприятието на кредитополучателя. Без правно значение за действителността на ипотеката е прието и капитализирането на лихвите, неустойките и таксите, като е изразено разбирането, че тази капитализация по съществото си представлява уговаряне на ново вземане за лихва, което ще бъде необезпечено, но това няма отношение към въпроса за действителността на ипотеката.
Решаващият състав не е споделил и довода за погасяване на обезпеченото с ипотеката вземане поради новиране на задължението, произтичащо от договора за банков кредит. Изхождайки от даденото в чл. 107 ЗЗД определение, според което новацията е договор, по силата на който се погасява старото задължение и на негово място възниква ново задължение, въззивният съд е приел, че в случая със сключените анекси към договора за кредит страните не са изразили съгласие за новиране на задължението по него, а напротив – в анекс № 5 от 28.04.2011 г. страните изрично са уговорили, че клаузите към договора за банков кредит остават непроменени и затова банката не е осчетоводила погасяване на старото задължение и възникване на ново.
Решаващият състав е приел, че не е настъпило погасяване на ипотечното право и след извършеното прехвърляне на предприятието на кредитополучателя [фирма] на [фирма], тъй като не е налице заместване на първоначалния длъжник (прехвърлителя) с нов длъжник (приобретателя). С оглед обстоятелството, че банката-кредитор не е дала изрично съгласие за заместване в дълг съгласно изискването в чл. 101 ЗЗД, нито е осчетоводено такова погасяване, е направен извод, че задължението на кредитополучателя не е погасено, а напротив – заедно с него за задължението отговаря и правоприемникът на прехвърленото предприятие. Като аргумент в подкрепа на този извод е посочен фактът, че анекс № 5, който следва по време прехвърлянето на търговското предприятие, е сключен именно с длъжника – едноличен търговец, а не с приобретателя на предприятието му.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, с оглед начина, по който са формулирани, всички поставени от касаторите въпроси отразяват несъгласието им с правните изводи на съда, формирани на база обсъждането на доказателствата и възприемане на фактическата обстановка, т. е. отговорът им е предпоставен от преценка на правилността на въззивния акт, което е извън основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това, дори да се счетат за релевантни, въпросите не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не са налице поддържаните основания и по-конкретно – не се установява да са решени в противоречие с практиката на ВКС.
По първите два въпроса: Решение № 406 от 04.07.2003 г. по гр. д. № 968/2002 г. на ІІ г. о., постановено по реда на отменения ГПК, се явява напълно неотносима практика и не доказва твърдяното противоречие, тъй като разгледаният с него спор е съвсем различен – ипотеката е учредена за бъдещо вземане, поради което е преценявано тъждеството между описаното в договора за ипотека вземане и това, което впоследствие е възникнало.
По въпроси №3-№ 5: Представените две решения – решение № 147 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 627/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 171 от 08.12.2011 г. по т. д. № 788/2011 г. на І т. о. – изобщо не съдържат произнасяне, относимо към тези въпроси. Първото от двете решения, постановено по реда на чл. 290 ГПК, дава отговор на въпроса „дали приемането от страна на кредитора и позоваването на подписан от длъжника писмен документ /декларация/ с нотариално заверен подпис, в който е посочен нов падеж, съставлява постигнато съгласие за нов падеж на посочено в декларацията вземане, произтичащо от сключен договор за заем”. Очевидно е, че този въпрос не е тъждествен с поставените от настоящите касатори три въпроса, поради което не може да се счете, че е налице тъждество на разгледаните спорове. Второто решение, постановено в исково производство по чл. 47 З., освен, че не представлява задължителна съдебна практика, също не обосновава твърдяното противоречие, доколкото в него изводът за наличие на обективна новация на сключения между страните договор е направен при отчитане на конкретните данни по делото. Що се отнася до определение № 34 от 23.01.2009 г. по т. д. № 429/2008 г. на ІІ т. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, същото няма характер на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК и поради това не подлежи на обсъждане.
По въпроса „За тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността” (шести въпрос): Този въпрос е поставен теоретично и без да е свързан с мотивите на съда. Видно от изложените към него съображения, същият е свързан изцяло с прехвърлянето на предприятието на едноличния търговец-кредитополучател на трето за спора търговско дружество, т. е. с факт, който няма нищо общо с тълкуването на процесния договор за кредит и анексите към него. Поради това е невъзможно и да се прецени налице ли е противоречие с представеното решение по чл. 290 ГПК (решение № 347 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г.), което дава принципен отговор на въпроса за тълкуването на договорите.
Заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се явява недоказано и по седмия въпрос. В подкрепа на същото е представено решение № 447 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 2340/2013 г. на ІV г. о., в което касационната инстанция е провела разграничение между два правни института – встъпване в дълг и заместване в дълг. В същото обаче не се съдържа отговор на поставения въпрос, а именно – дали съгласието за заместване в дълг следва да е изрично или може да бъде дадено с конклудентни действия.
По отношение на осмия въпрос: Доколкото допускането на касационния контрол е обосновано с напълно неаргументираното твърдение, че решаването му е „от значение за точното прилагане на закона”, без да се поддържа значимост на същия и „за развитие на правото”, то единственото поддържано за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се явява заявено в противоречие със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По съображения, че касаторите не мотивират наличие на двете кумулативни предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационната инстанция не дължи произнасяне и по бланкетното заявяване на това основание за всички поставени въпроси.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 180 от 15.07.2016 г. по в. гр. д. № 208/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
2