О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
София, 29.05.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 814/2017 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. С. Д. от [населено място] срещу определение № 5383 от 23.02.2017 г. по ч. гр. д. № 1161/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, с което са оставени без разглеждане и е прекратено производството по подадените от същото лице възражение по чл. 423 ГПК и частни жалби по чл. 413, ал. 1 ГПК и чл. 419 ГПК срещу заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена на 22.12.2009 г. по ч. гр. д. № 15381/2009 г. на СРС, 91 състав.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно с твърдението, че въззивният съд е възприел погрешно фактическата обстановка по делото. Според него, решаващият състав не е съобразил факта, че едновременно с издаването на процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и преди същата да е влязла в сила, районният съд е издал изпълнителен лист за присъдените с нея суми, което е в противоречие със закона и обосновава правния му интерес, в качеството му на наследник на своята майка (длъжник по заповедта), да упражни правата по чл. 413, ал. 1,чл. 419 и чл. 423 ГПК.
Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – е неоснователна.
При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е приел, че твърдяната от частния жалбоподател фактическа обстановка се разминава напълно с действителната, доколкото по делото липсва твърдяното от същия разпореждане на съда в заповедното производство за издаване на изпълнителен лист на датата 22.12.2009 г., т. е. едновременно с издаването на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а такова е постановено едва на 26.01.2012г. след влизане в сила на решението от 10.06.2011 г. по гр. д. № 3896/2010 г. на СРС, 42 състав, постановено по реда на чл. 422 ГПК след своевременно направено възражение по чл. 414 ГПК от страна на длъжника И. С. Т.. С оглед на тази фактическа обстановка, решаващият състав е направил извод, че: При наличието на влязло в сила решение по иск по чл. 422 ГПК липсва правен интерес от подаване на възражение по чл. 423 ГПК; Доколкото по гр. д. № 15381/2009 г. на СРС, 91 състав не е издавано разпореждане за незабавно изпълнение, липсва предмет на обжалване и правен интерес от подаване на частна жалба по чл. 419 ГПК; С оглед приключилото исково производство по чл. 422 ГПК, недопустимо е разглеждането и на частна жалба по чл. 413 ГПК по отношение разноските в заповедното производство. Като самостоятелно основание за недопустимостта на възражението и на частните жалби въззивният съд е приел тяхната просроченост, обоснована с факта, че същите са депозирани от наследника на И. Т. – длъжник по процесната заповед за изпълнение едва на 04.08.2014 г., след като са приключили всички производства срещу нея, в т. ч. и исково производство по чл. 422 ГПК, и дори са събирани суми по образуваното изпълнително дело още от 2012 г.
Преценката на въззивния съд за недопустимост на сезиращите го възражение по чл. 423 ГПК и частни жалби по чл. 419 и чл. 413 ГПК е правилна и следва да бъде споделена.
По отношение възражението по чл. 423 ГПК:
Съгласно посочената норма, условие за подаване на възражение при предвидените в нея предпоставки е длъжникът по заповедта за изпълнение да е бил лишен от възможността да оспори вземането. Това условие обаче в случая не е налице. Видно от данните по делото, на 22.03.2010 г. длъжникът по процесната заповед по чл. 410 ГПК – наследодателката на частния жалбоподател И. С. Т. – е депозирала възражение по чл. 414 ГПК, с което е оспорила вземането по заповедта. Именно поради подаденото от нея възражение, на кредитора [фирма] са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането си и такъв е бил предявен, като същият е уважен с влязло в сила решение № І-42-32 от 10.06.2011 г. по гр. д. № 38962/2010 г. на СРС, 42 състав. С оглед на тези данни, депозираното от наследодателя на длъжника възражение се явява процесуално недопустимо и не подлежи на разглеждане, както правилно е приел въззивният съд.
По отношение на частната жалба по чл. 419 ГПК.
Предмет на обжалване по реда на чл. 419 ГПК е разпореждането на съда в заповедното производство, с което е допуснато незабавно изпълнение. Съобразно чл. 418, ал. 1 ГПК, незабавно изпълнение може да бъде допуснато само, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК. И тъй като настоящата хипотеза не е такава – заповедта за изпълнение е издадена по реда на чл. 410, а не по чл. 417 ГПК, то подадената срещу нея частна жалба по чл. 419 ГПК е лишена от предмет и следователно е недопустима.
Ирелевантно в тази връзка е обстоятелството, сочено от частния жалбоподател като обосноваващо допустимостта на подадената от него частна жалба по реда на чл. 419 ГПК, че едновременно със заповедта по чл. 410 ГПК е бил издаден и изпълнителен лист за сумите по нея. Действително, в приложения изпълнителен лист е посочено, че същият е издаден на датата 22.12.2009 г., т. е. това е датата, на която е издадена самата заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С оглед обаче останалите данни по делото, следва да се приеме, че всъщност изпълнителният лист е издаден не на отразената в него дата, а едва след влизане в сила на решението по предявения от кредитора установителен иск по чл. 422 ГПК. На първо място, в заповедта за изпълнение изрично е отразено, че: „В случай, заповедта влезе в сила, да се издаде изпълнителен лист въз основа на нея“. Следователно, съдът в заповедното производство е разпоредил издаването на изпълнителен лист под условие – влизане в сила на заповедта за изпълнение. Именно поради това, видно от отбелязването върху същата, изпълнителният лист е издаден на 26.01.2012 г., т. е. след като решението по установителния иск по чл. 422 ГПК вече е било влязло в сила на 09.08.2011 г., когато е влязла в сила съответно и заповедта за изпълнение (чл. 416 ГПК). Ето защо, твърдението на частния жалбоподател за незаконосъобразно издаден изпълнителен лист въз основа на процесната заповед за изпълнение е неоснователно.
По отношение на частната жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК:
Недопустимостта на същата произтича от обстоятелството, че за вземането по процесната заповед за изпълнение е налице влязло в сила решение по предявения от кредитора иск с правно основание чл. 422 ГПК, с което съдът се е произнесъл и за разноските в заповедното производство. С оглед задължителните указания по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в тази хипотеза разглеждането на частна жалба по реда на чл. 413 ГПК е недопустимо.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖАВА определение № 5383 от 23.02.2017 г. по ч. гр. д. № 1161/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: