О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 726
София, 18.12.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 937/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Н. К. от [населено място] срещу решение № 25 от 18.01.2019 г. по гр. д. № 385/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 51 от 11.04.2018 г. по т. д. № 102/2017 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЕТ „М. – А. К.“, [населено място] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 29 905 лв. – неустойка за забавено плащане на наемната цена по договор за наем от 08.08.2012 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по иск за присъждане на неустойка, а не по иск за присъждане на договорна лихва за забава, с какъвто е бил сезиран с исковата молба и уточненията на същата. Релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода на съда, че в чл. 9 от процесния договор за наем страните са уговорили заплащането на неустойка за забавено изпълнение, както и че, с оглед размера й, същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Като необоснован и в противоречие с волята на страните определя и извода на въззивния съд, че със сключената извънсъдебна спогодба от 12.01.2017 г. са били уредени всички финансови отношения между тях във връзка с договора за наем, в т. ч. и за заплащането на договорна лихва за забава.
Освен с твърдението за недопустимост на въззивното решение, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (поради противоречие с практиката на ВКС) по следните, преценени от него като значими за изхода на делото, въпроси: „1. Нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ли е неустойка, която е договорена в размер на пет процента за всеки просрочен ден, без да е определен краен предел, когато именно последният зависи от активните действия на длъжника, като плати и прекъсне по този начин натрупването на самата неустойка; 2. Ако длъжникът, който има качеството на едноличен търговец, бездейства по повод на договорено негово задължение и именно чрез това си бездействие позволява да се натрупа размер на неустойката, който е по-голям от самата главница по договорното отношение, то тази неустойка би ли била нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД; 3. Клаузата на чл. 9 от договор за наем на недвижим имот от 08.08.2012г., скрепен с нотариална заверка на подписите на страните от Нотариус С. Б. Д., дали е уговорена в границите на допустимата свобода на договаряне между страните при наличието, че едната страна е търговец по смисъла на закона или същата е в противовес с добрите нрави и е основание за обявяването й за нищожна съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД; 4. Длъжен ли е/има ли задължение въззивният съд при разглеждане на спора да обсъди всички доводи на страните и да напише подробни мотиви, отговаряйки напълно на тези доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото; 5. Следва ли задължително въззивният съд да тълкува или да даде тълкуване на изричен писмен документ между страните, който в случая е извънсъдебна спогодба от 12.01.2017г., като отчита действителната воля на страните, вложена в самия писмен документ“.
Като релевантна към така поставените въпроси практика на ВКС са посочени съответно: т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на І т. о., решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009г. на І т. о., решение № 140 от 20.03.2006 г. по т. д. № 408/2005г., решение № 218 от 27.03.2007 г. по т. д. № 750/2006 г. на І т. о., решение № 418 от 20.05.2007 г. по т. д. № 88/207 г. на ІІ т. о. и решение № 386 от 18.06.2019 г. по т. д. № 2729/2017 г. на ІІ т. о. (за първите два въпроса); решение № 23 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 1740/2017 г. н ІІІ г. о. (за третия въпрос); решение № 93 от 06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на І т. о., ППВС № 1/53 г., ППВС № 1/85 г., решение № 199 от 17.12.2009 г. по т. д. № 386/2009 г. на ІІ т. о., решение № 609 от 15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на І т. о., т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о. (за четвъртия въпрос) и решение № 546 от 27.03.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о. (за петия въпрос).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е заявено също и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдения за неправилност на извода, че извънсъдебната спогодба погасява всички финансови претенции между страните във връзка с процесния договор за наем, както и на извода за нищожност на клаузата на чл. 9 от този договор поради противоречие с добрите нрави.
Ответникът по касация – ЕТ „М. – А. К.“, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е сключен договор за наем от 08.08.2012 г., за срок от 2 години, по силата на който ищецът Х. Н. К. е предоставил на ответника ЕТ „М. – А. К.“ ползването на недвижим имот – дърводелска работилница за бичене, находящ се в [населено място], срещу заплащане на наемна цена в размер на 100 лв. месечно; В т. 9 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на наемателя да заплати наемната цена в срок, същият дължи сума, равна на дължимия наем, плюс лихва от 5% за всеки просрочен ден; Ползването на имота от ответния търговец, без противопоставяне от страна на наемодателя, е продължило и след изтичане на срока на договора, до датата 17.05.2016г., когато същият му е бил продаден; През цялото време на ползването ответникът не е заплатил нито един месечен наем, поради което срещу същия е бил предявен иск за сумата 1 500 лв. и образувано гр. д. № 853/2016 г. на Велинградски районен съд; Това дело впоследствие е прекратено поради направен отказ от предявените искове (първоначален и насрещен) с оглед постигната между страните извънсъдебна спогодба от 12.01.2017 г. и извършено от едноличния търговец-наемател плащане на сумата 1000 лв. по сметка на наемодателя.
При така установената фактическа обстановка и на база твърденията в исковата молба, въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 92 ЗЗД за сумата 29 905 лв., претендирана за периода от м. юни 2014 г. до м. 12.2014 г. като договорна лихва по чл. 9 от договора за наем, която представлява по своята същност договорна неустойка.
Решаващият състав е преценил, че претенцията на ищеца следва да бъде отхвърлена на две самостоятелни основания. На първо място, неоснователността й е мотивирана със сключената извънсъдебна спогодба от 12.01.2017 г., предвид съдържащата се в чл. 5 на същата декларация, че с изплащането на сумата 1000 лв. страните ще считат финансовите си претенции във връзка с процесния наемен договор за уредени. Според въззивната инстанция, доколкото наемодателят не е заявил изрично, че има финансови претенции за заплащането на договорна лихва за забава по чл. 9 от договора за наем, то с посоченото в спогодбата, че няма други финансови претенции към наемателя, извън тези, произтичащи от неплатените наемни вноски, е постигнат погасителният ефект на спогодбата по чл. 365, ал. 2 ЗЗД, т. е. погасена е и незаявената претенция за договорни лихви.
От друга страна, въззивният съд е счел, че самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск е нищожността на клаузата на чл. 9 от договора за наем като противоречаща на добрите нрави. Посочил е, че при дължим за исковия период от 7 месеца наем 700 лв. и при уговорена неустойка за забавеното му плащане – 5 % на ден, неустойката за посочения период възлиза на 29 905 лв., което прави годишен лихвен процент от 1800%. С оглед на това, въззивният съд е стигнал до извода, че уговореният размер на неустойката излиза извън присъщите й функции – той не обезпечава, не обезщетява, не санкционира, а просто „убива“ длъжника.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се приеме, че обжалваният акт е вероятно недопустим, което съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС би било основание за допускането му до касационен контрол, дори и без да е релевирано изрично оплакване в касационната жалба. Не е налице твърдяното от касатора произнасяне по непредявен иск. Правната квалификация на иска е обусловена от заявените в исковата молба обстоятелства, като определянето й е задължение на съда, а не на страната. В случая въззивната инстанция е съобразила твърденията на ищеца, че вземането му произтича от клаузата на чл. 9 от процесния договор за наем и има за предмет уговорената договорна лихва за забавено плащане на наемната цена. С оглед преценката, че така уговорената договорна лихва представлява по своята същност мораторна неустойка, решаващият състав е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 92 ЗЗД. Тази преценка е изцяло в правомощията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора. Същата обаче не е довела до произнасянето по непредявен иск и по обстоятелства, които не са заявени в исковата молба. Ето защо, не може да бъде споделен доводът за недопустимост на обжалваното решение.
На второ място, поставените от касатора въпроси също не обосноват допускане на касационното обжалване. Първите три въпроса, свързани с нищожността на клаузата по чл. 9 от договора за наем, както и последният въпрос, свързан с тълкуването на сключената между страните извънсъдебна спогодба, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая отговорът на въпросите относно нищожността на спорната договорна клауза е предпоставен именно от преценката на конкретните факти по делото (размера на дължимия наем, съотнесен с размера на уговорената за забавеното му плащане договорна лихва/неустойка). Поради това тези въпроси са относими към правилността на направените от въззивния съд изводи и съответно към правилността на постановеното от него решение, която обаче е предмет на самия касационен контрол, а не на допускането му. По същите съображения неотносим към производството по чл. 288 ГПК е и последният въпрос. Доколко правилно е тълкувана сключената между страните спогодба е въпрос, който може да бъде обсъждан единствено при разглеждането на касационната жалба по същество.
Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежи на преценка твърдението на касатора за противоречие на посочените четири въпроса с цитираната практика на ВКС.
Що се отнася до процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, макар и значим за изхода на делото по смисъла на указанията в т. 1 от цитирания тълкувателен акт, същият не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на атакуваното решение, въззивният съд е изложил подробни съображения в подкрепа на своите изводи и е обсъдил всички релевантни за спора доказателства и доводи и възражения на страните. Макар да не е посочил изрично, че във въззивната жалба на ищеца е заявено възражение за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, на практика решаващият въззивен състав се е произнесъл по същото, излагайки съображения във връзка с приетата от него правна квалификация на претенцията като такава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, която се споделя и от настоящия състав. Ето защо, не може да се счете, че е налице противоречие с цитираната практика на ВКС.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност с твърдения за неправилност на извода, че извънсъдебната спогодба погасява всички финансови претенции между страните във връзка с процесния договор за наем, както и на извода за нищожност на клаузата на чл. 9 от този договор поради противоречие с добрите нрави. Следователно, очевидната неправилност е отъждествена с неправилността на въззивното решение като основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото на касатора не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 25 от 18.01.2019 г. по гр. д. № 385/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: