4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
София, 09.05.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тридесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1164/2018 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място] (неправилно означена като частна „касационна“ жалба) срещу постановеното от Великотърновски апелативен съд определение № 30 от 09.02.2018 г. по в. т. д. № 4/2018 г., с което е допуснато обезпечение на предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК чрез спиране производството по ликвидация на същото дружество.
В частната жалба се поддържа, че атакуваното определение е вероятно недопустимо или нищожно, както и очевидно неправилно. Според частния жалбоподател, наложената обезпечителна мярка – спиране на производството по ликвидация на дружеството-ответник, започнало въз основа на решение на съдружниците в него, е недопустима за обезпечаване на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, тъй като, съгласно изричната норма на чл. 272а ТЗ, спиране на производството по ликвидация е възможно единствено при постановено решение за откриване на производство по несъстоятелност по реда на чл. 630 ТЗ.
Към частната жалба е представено и изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, в което е обосновано допускането на касационно обжалване на определението на въззивния съд на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място] – моли за недопускането й до касационно обжалване, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 10.04.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 396, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна.
Преди всичко, следва да се отбележи, че доколкото предмет на обжалване е акт, с който въззивният съд се е произнесъл по искане за допускане на обезпечение, отправено до него, а не по частна жалба срещу определение по допускане на обезпечение, постановено от първата инстанция, в случая е налице хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 396, ал. 1 ГПК, а не хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Ето защо, допускането на касационното обжалване не е обвързано с предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Поради това, изложените в тази насока съображения на страните не следва да бъдат обсъждани.
По основателността на частната жалба.
За да допусне обезпечение на предявения от [фирма], [населено място] срещу на [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране производството по ликвидация” на дружеството, открито въз основа на взето решение от съдружниците в него за прекратяването му, въззивният съд е приел, че за ищеца съществува правен интерес от исканото обезпечение и че посочената обезпечителна мярка е подходяща. Този извод е мотивиран, от една страна с факта, че искът е уважен от първоинстанционния съд, а от друга – с опасността стартиралото по инициатива на самото дружество производство по ликвидация да приключи преди приключване на исковото производство по чл. 517, ал. 4 ГПК, вземането на ищеца да не бъде прието от ликвидатора и да не се стигне до удовлетворяването му при разпродажба на имуществото на дружеството. Спирането на производството по ликвидация е преценено като начин да се ограничат действията на ликвидатора и осребряването на имуществото на ответника по иска, с което ще се гарантира изпълнение на съдебното решение, постановено в полза на ищеца.
Определението е правилно.
Допускането на обезпечение на предявения иск е обусловено от наличието на определени предпоставки – допустимост и вероятна основателност на иска, наличие на обезпечителна нужда и адекватност на исканата обезпечителна мярка. В случая тези предпоставки са осъществени. Предмет на предявения иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК е прекратяване на ответното търговско дружество и съответно ликвидацията му, чрез които да бъде осигурена възможност на кредиторите на съдружника да насочат принудителното изпълнение върху притежаваните от него дялове в търговското дружество. С оглед така очертания предмет на търсената от ищеца защита, спирането на производството по ликвидация, образувано по реда на чл. 156, ал. 1 във връзка с чл. 154, ал. 1, т. 2 ТЗ, гарантира изпълнението на евентуално позитивно за ищеца решение. Наложената обезпечителна мярка се явява подходяща, тъй като без нея би се осуетила защитата на взискателя чрез предявения конститутивен иск, имаща за цел принудителна ликвидация на търговското дружество, единствено при която би могло да бъде реализирано вземането на ищеца и изпълнението на същото да бъде насочено срещу притежаваните от длъжниците-съдружници дялове в ответното дружество. Обстоятелството, че спирането на производството по ликвидация е предвидено като последица от постановяването на решение за откриване на производство по несъстоятелност на търговското дружество по реда на чл. 630 ТЗ (чл. 272а ТЗ), не може да обоснове извод, че същото е недопустимо като мярка за обезпечаването на иск по чл. 517, ал. 4 ТЗ.
Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател за недопустимост на обжалваното въззивно определение, аргументирано с твърдението за „недопустимост“ на наложената обезпечителна мярка. Преценката за това, дали поисканата от ищеца обезпечителна мярка е подходяща, е предоставена в правомощията на съда. Тази преценка е част от произнасянето по основателността на искането за допускане на обезпечение. Следователно, въпросът, дали наложената обезпечителна мярка е подходяща, е въпрос, относим към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт.
Поради изложените съображения въззивното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Предвид произнасянето по настоящата частна жалба, не следва да бъде разглеждано съдържащото се в нея искане за спиране на в. т. д. № 4/2018 г. на Великотърновски апелативен съд.
По отношение заявеното от частния жалбоподател искане за „отправяне на запитване до Съда на Европейските общности за тълкуването на чл. 49 и чл. 54 Д. и по-конкретно: Представлява ли подходящо, необходимо и пропорционално средство за защита на легитимен общ интерес ако държава-членка, в която е било учредено търговското дружество /като ООД/ с акт на национален съд да постанови заличаване от регистъра на обстоятелство – открито производство по ликвидация с произтичащите от това правни последици – довършване на текущи сделки, събиране на вземанията, изпълнение на задълженията и осребряване на имуществото на дружеството, удовлетворяване или обезпечаване на дружествените кредитори“.
Така заявеното искане е неоснователно, тъй като е свързано с въпрос, който е поставен абстрактно и по който липсва произнасяне в обжалваното определение, т. е. въпросът не е от значение за конкретното дело. Отделно от това, искането касае текстове на Д., напълно ирелевантни към предмета на спора.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 30 от 09.02.2018 г. по в. т. д. № 4/2018 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: