О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 20.03. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 28/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място]:
Касационна жалба вх. № 18057 от 07.12.2016 г. е подадена срещу решение № 1967 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-14 състав решение № 675 от 14.04.2016 г. по т. д. № 6921/2015 г. С първоинстанционния акт, по молба на [фирма], [населено място], на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ и чл. 742, ал. 1 ТЗ, са обявени неплатежоспособността и свръхзадължеността на касатора [фирма], [населено място] с начална дата 31.12.2013 г., открито е производство по несъстоятелност, назначен е временен синдик, постановена е обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството и е определена дата за Първо събрание на кредиторите му.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Оспорва се изводът на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл. 608, ал. 1 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност и по-конкретно – съществуването на вземане в полза на иницииралото производството дружество, произтичащо от търговска сделка. Според касатора, този извод е резултат от тълкуването на волята на страните в подписаното от тях споразумение от 01.06.2011 г. в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД, поради което погрешно е прието, че в споразумението се съдържа признание за задължение, възникнало от договор за заем, без същият да е представен по делото и без самият кредитор да е основал молбата си по чл. 625 ТЗ на твърдение, че вземането му произтича от такъв договор. В жалбата са изложени подробни съображения и срещу приетия от въззивния съд търговски характер на породилата процесните вземания сделка с твърдението, че не са налице предпоставките на чл. 286, ал. 3 ТЗ, както и срещу отказа на съда да прецени задължението на касатора като прекратено на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Като обосноваващи допускането на касационния контрол са поставени въпросите: „1. Следва ли да се докаже наличието на действително главно задължение, за което е поета поръчителовата отговорност, за да се приеме, че поръчителството съществува или е достатъчно наличието на писмена форма за договор за поръчителство, за да се легитимира молителя по чл. 625 ТЗ във вр. с чл. 608 ТЗ за кредитор на поръчителя; 2. От тълкуване на клаузите на споразумението следва ли, че съществува вземане в полза на молителя срещу поръчителя на основание признание за съществуване на задължение, произтичащо от договор за заем в споразумение, за изпълнение на което задължение по договор за заем е поръчителствал ответника и достатъчно ли е това, за да легитимира молителя като кредитор на поръчителя по търговска сделка съгласно чл. 625 във връзка с чл. 608 ТЗ, без да има твърдения от молителя и без да има доказателства за предоставена сума по договор за заем; 3. От тълкуване на клаузите на споразумението следва ли, че същото представлява по своята правна характеристика спогодба, в която съвпадащите волеизявления на страните съставляват признание за съществуването на задължения, произтичащи от договор за заем, съгласие за прихващане и уреждане на начина на плащане на остатъка от задължението по договора за заем, за което именно на това задължение – плащане на остатъка от задължение по договор за заем е поръчителствал ответникът; 4. За да се приеме, че за молителя в производството по несъстоятелност съществува вземане срещу поръчителя по договор за заем, достатъчно ли е признание на задължение по договора за заем в споразумение и сметка „вземания по съдебни вземания на молителя”; 5. За да се приеме, че договорът за заем е презумптивна сделка по чл. 286, ал. 3 ТЗ, достатъчно ли е само неговото цитиране в споразумение и качеството на търговец на страните по споразумението, без да бъде установено сключване на договор за заем, между кои лица е той, както и че предоставената по него сума е свързана с упражняваната търговска дейност от търговеца и в такъв случай налице ли са предпоставките по чл. 608 ТЗ по отношение на молителя; 6. Прекратява ли се поръчителството в случай, че действията по образувано изпълнително производство и връчването на поканата за доброволно изпълнение са предприети след изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД, независимо, че към датата на подаване на заявлението за издаване на изпълнителен лист преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД не е изтекъл; 7. За да са налице предпоставките на чл. 608 ТЗ, достатъчно ли е да бъде установено за молителя само наличието на вземане по изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание – споразумение с нотариална заверка на подписа да иска откриване на производство по несъстоятелност”.
По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона, а по отношение на всички останали въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в подкрепа на което са представени съответно: решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 21882012 г. на ІІ т. о.; решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о.; решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о. и решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ІІ т.о. (за втория и третия въпрос); решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на І т. о., решение № 21 от 15.03.2012г. по т. д. № 1144/2011 г. на І т. о. и решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 21882012 г. на ІІ т. о. (за четвъртия въпрос); решение № 436 от 13.03.2003 г. по гр. д. № 2745/2002 г. на V г. о., решение № 45 от 07.02.2005 г. по т. д. № 443/2004 г. на І т. о., решение № 5 от 01.03.2005 г. по т. д. № 535/2004 г. на І т. о. и решение № 134 от 22.06.2015 г. по т. д. № 586/2014 г. на ІІ т. о. (за петия въпрос); решение № 561 от 21.09.1988 г. по гр. д. № 252/1988 г. на ІV г. о. (за шестия въпрос, за който, при условията на евентуалност, се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); решение № 237 от 03.05.2006 г по т. д. № 756/2005 г. на І т. о. (за седмия въпрос).
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 21.12.2016 г.
Касационна жалба вх. № 18058 от 07.12.2016 г. е подадена срещу решение № 1968 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд. С този акт е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-14 състав решение № 1033 от 13.06.2016 г. по т. д. № 6921/2015 г., с което, на основание чл. 632, ал. 5 във връзка с ал. 1 ТЗ, длъжникът [фирма], [населено място] е обявен в несъстоятелност, постановено е прекратяване на дейността на предприятието му и е спряно производството по несъстоятелност.
Касаторът поддържа неправилност на посоченото решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че след като е постановил разглеждането на депозираните две въззивни жалби в едно общо производство, въззивният съд е следвало да се произнесе по тях с едно, а не с две отделни решения. Релевира оплакване и за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в това, че решаващият състав не е уважил искането му за спиране на производството по втората въззивна жалба (тази срещу решението по чл. 632, ал. 5 ТЗ), като твърди, че изходът на делото по нея е в зависимост от произнасянето по първата въззивна жалба срещу решението по чл. 630 ТЗ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускане на касационното обжалване на посоченото въззивно решение с въпросите: „1. Следва ли съдът при решаване на едно дело по жалба срещу решение по чл. 630 ТЗ, към което е присъединил и друго дело по жалба срещу решение по чл. 632, ал. 5 ТЗ, да се произнася с две отделни съдебни решения срещу всяка една от жалбите при условие, че е направено искане за спиране по второто производство преди да бъде постановено обединяване на делата; 2. Преди да постанови двете решения по едно дело, трябва ли съдът да се произнесе по направеното искане за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 621 ТЗ на производството по жалба срещу решението по чл. 632, ал. 5 ТЗ, по която е образувано второто присъединено дело, докато приключи производството срещу решение по чл. 630 ТЗ по първото образувано дело, което, като предпоставка за откриване на производството по несъстоятелност, обуславя изхода на спора срещу решение по чл. 632, ал. 5 ТЗ; Длъжен ли е съдът да се произнесе по направеното искане за спиране на производството по обжалване на решението по чл. 632, ал. 5 ТЗ до решаване на спора по чл. 630 ТЗ”. По отношение на първия въпрос се твърди, че поради липса на съдебна практика решаването на същия е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по отношение на втория въпрос – че е решен в противоречие с решение № 66 от 16.06.2014 г. по гр. д. № 5605/2013 г. на ВКС, І г. о., като при условията на евентуалност е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационно обжалване на решение № 1968 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в указания от съда срок и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване.
По касационна жалба вх. № 18057 от 07.12.2016 г.:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което по молба на [фирма], [населено място], на основание чл. 630, ал. 1 и чл. 742, ал. 1 ТЗ, са обявени неплатежоспособността и свръхзадължеността на касатора [фирма], [населено място] с начална дата 31.12.2013 г. и е открито е производство по несъстоятелност, въззивният съд е приел, че са осъществени предвидените в чл. 608 ТЗ предпоставки: 1. Молителят е кредитор на ответното дружество в качеството му на поръчител по споразумение от 01.06.2011 г. за вземане, произтичащо от търговска сделка – непогасен остатък от договор за заем; 2. Вземането не е погасено в предвидения в споразумението срок – 30.07.2012 г.; 3. Ответникът е в невъзможност да удоволетвори своите кредитори поради лошото си финансово-икономическо състояние, категорично установено от неоспореното заключение на съдебно-икономическата експертиза.
Като неоснователни решаващият състав е преценил всички възражения на ответника, а именно – че поръчителството не е възникнало валидно и не обезпечава търговска сделка; че клаузата на т. ІІІ.4 от споразумението е нищожна и че поръчителството е било прекратено на основание чл. 147 ЗЗД. Изводът за валидно възникване на задължението на ответника като поръчител е аргументиран с обстоятелството, че поръчителството е поето за действително задължение (чл. 138, ал. 2 ЗЗД) и в предвидената от закона писмена форма (чл. 138, ал. 1 ЗЗД). Съдът е приел, че: Със споразумението от 01.06.2011 г., в което е инкорпориран и договорът за поръчителство, други две търговски дружества – [фирма] и [фирма], с оглед избягването на възможен спор, са преуредили съществуващите към този момент свои правоотношения; Съвпадащите волеизявления на страните в това споразумение, което по своята правна характеристика е спогодба, съставляват: признание за съществуването на взаимно поети задължения, произтичащи от договори за покупко-продажба на дружествени дялове и договори за заем; съгласие за прихващане на тези взаимни задължения до размера на по-малкото от тях и уреждане на начина, по който ще бъде извършено плащането на остатъка от задължението по договора за заем от 19.01.2010 г., възлизащо на сумата 524 026.71 лв.; За изпълнението именно на това задължение е учредено и поръчителството от страна на ответника. Според съдебния състав, доколкото длъжникът не е ангажирал доказателства за оборване на презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ, следва да се счете, че обезпеченото задължение произтича от търговска сделка.
По отношение възражението за погасяване задължението на поръчителя на основание чл. 147 ЗЗД, въззивният съд е преценил, че същото е неоснователно, от една страна, поради това, че заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е подадено на 26.09.2012 г., т. е. в рамките на предвидения в тази норма 6-месечен срок, изчисляван от датата на падежа на последната погасителна вноска – 30.07.2012 г., а от друга страна – че по делото нито се твърди, нито се установява, че ответникът по молбата е направил възражение по реда на чл. 414 ГПК и че има висящо производство по чл. 422 ГПК , в което да е оспорил съществуването на вземането по издадената срещу него заповед за изпълнение.
Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решение № 1967 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Преди всичко, следва да се отбележи, че обуславящи, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен и в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са само част от поставените от касатора въпроси, а именно – първият и четвъртият въпрос. Всички останали въпроси не отговарят на посоченото императивно изискване на закона. По-конкретно: Въпросите по т. 2 и т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с тълкуването на процесното споразумение от 01.06.2011 г. и изводите от същото, направени от въззивния съд. Съгласно, обаче, указанията по т. 1 от посочения тълкувателен акт, обсъждането на събраните по делото доказателства, част от което е и тяхното тълкуване, е относимо към правилността на въззивното решение и съответно към основанията по чл. 281 ГПК за самото касационно обжалване, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му.
По отношение на въпроси № 5, № 6 и № 7 отсъствието на общата предпоставка произтича от обстоятелството, че същите не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви.
За да счете, че обезпеченото от ответника вземане (остатък от договор за заем от 19.01.2010 г.) е породено от търговска сделка, решаващият състав е взел предвид клаузите на процесното споразумение, преценено и като признание за съществуването на заемни правоотношения между конкретни търговски дружества, изразявайки становището, че в тежест именно на ответника, участвал в подписването на споразумението, е да обори установената в закона презумпция по чл. 286, ал. 3 ТЗ, което същият не е направил. Следователно, основният аргумент на въззивния съд е свързан с прилагането на посочената законова презумпция, поради което формираните от него изводи са относими към правилността на обжалвания акт.
Несъответстващ на съображенията на въззивния съд е и въпрос № 6, доколкото неоснователността на възражението на дружеството-длъжник за погасяване на задължението му като поръчител на основание чл. 147 ЗЗД не е мотивирана с момента на предприемане на „действията по образувано изпълнително производство и връчването на поканата за доброволно изпълнение”, а срокът по чл. 147 ЗЗД е преценяван с оглед датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение.
Изцяло в противоречие с мотивите на обжалвания акт е и въпрос № 7, тъй като наличието на предпоставките по чл. 608 ТЗ не е аргументирано с „наличието на вземане по изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание”, а съществуването на обезпеченото от ответника вземане по търговска сделка (договор за заем) е прието за доказано от представеното по делото споразумение от 01.06.2010 г.
С оглед обстоятелството, че посочените по-горе въпроси нямат характер на обуславящи, не следва да бъдат обсъждани поддържаните по отношение на тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Макар и да отговорят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросите по т. 1 и т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не могат да обосноват допускане на касационния контрол. По отношение на първия въпрос – този извод се налага поради това, че единственото поддържано за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно заявено. Съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, докато в случая с твърдението, че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона”, е заявена само част от това основание, което освобождава касационната инстанция от задължението за обсъждането му. Що се отнася до четвъртия въпрос, невъзможността за допускане на касационния контрол произтича от отсъствието на заявеното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените с изложението три решения на ВКС са неотносими към така поставения въпрос и не доказват твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика, тъй като са постановени по напълно различни въпроси: Решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на І т. о. съдържа отговор на въпроса „за правната същност на разписката като документ, обективиращ предаването на вещи, когато характер на разписка има нередовен или недействителен запис на заповед”; Решение № 21 от 15.03.2012г. по т. д. № 1144/2011 г. на І т. о. – на въпроса „за основанието за възникване на задължението по представен запис на заповед, който не съдържа реквизитите – дата на издаване, място на издаване и падеж и за правното значение на удостовереното в него волеизявление”; Решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 21882012 г. на ІІ т. о. – на въпроса „за критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорни клаузи”.
Поради изложените съображения, касационната жалба срещу решение № 1967 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд не следва да бъде допусната до разглеждане.
По касационна жалба вх. № 18058 от 07.12.2016 г.:
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което, на основание чл. 632, ал. 5 във връзка с ал. 1 ТЗ, [фирма], [населено място] е обявено в несъстоятелност, прекратена е дейността на предприятието му и е спряно производството по несъстоятелност, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че са налице предпоставките за служебно прилагане на посочената разпоредба, а именно: 1. Длъжникът не разполага с достатъчно средства за покриване на началните разноски за производството по несъстоятелност, което се установява от изявлението на управителя на ответното дружество в декларацията му по чл. 640, ал. 1, т. 4 ТЗ от 27.04.2016 г., а така също и от отправеното от синдика уведомление до съда по несъстоятелността; 2. Въпреки предоставената им възможност, нито длъжникът, нито кредиторите му са предплатили разноските по реда на чл. 629б ТЗ.
Решение № 1968 от 24.10.2016 г. на Софийски апелативен съд е постановено по т. д. н. № 2765/2016 г., а не по т. д. н. 4075/2015 г. на Софийски апелативен съд, което именно е образувано по жалбата срещу решението на СГС по чл. 632, ал. 5 ТЗ, тъй като с определение № 3169 от 26.09.2016 г. двете дела са съединени за съвместно разглеждане.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на посоченото въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Поставените в изложението въпроси са значими за изхода на конкретното дело, но по отношение на тях не са доказани поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (единствено за въпроса по т.1 и евентуално – за въпросите по т. 2) е заявено бланкетно, без да е мотивирано наличието на включените в него две кумулативни предпоставки. Абстрактното твърдение на касатора, че въпросите „в по-общ план са от значение за осъществяване на самата правораздавателна дейност на съда, който следва да разглежда и решава делата според точния смисъл на закона”, не представлява изпълнение на задължението му да изложи конкретна аргументация в обосноваване това основание с оглед разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се счете за доказано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано за втория въпрос, доколкото представеното решение № 66 от 16.06.2014 г. по гр. д. № 5605/2013 г. на ВКС, І г. о. е неотносимо към него. Това решение е постановено по въпроса „подлежи ли на спиране делбеното производство поради наличието на по-късно заведено дело между същите страни за собственост на делбения имот”, т. е. по въпрос, който не е свързан с производството по несъстоятелност и постановяваните в него решения.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че решение № 1968 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд също не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Независимо от този изход на делото, паради липса на отправено изрично искане от страна на ответника, съдът не се произнася по дължимостта на разноски на същия.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1967 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд и решение № 1968 от 24.10.2016 г. по т. д. н. № 2765/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: