О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 03.06.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2865/2018
година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Д. строй 80“ Е., гр. Перник срещу решение № 582 от 12.03.2018 г. по т. д. № 1907/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено постановеното от Пернишки окръжен съд решение № от 55 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 881/2015 г. и е прекратено производство по предявените от дружеството-касатор срещу Община Перник и гражданско дружество по ЗЗД „Автомагистрали Х.“ АД – „А. П.“ О. искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД за сумата 141 202.09 лв. – стойността на извършени СМР по договор за строителство № 25 от 06.02.2008 г. и сумата 43 011.04 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода от 17.12.2012 г. до 15.12.2015 г.
Касаторът моли за отмяна на атакуваното решение като неправилно. Изразява несъгласие с извода на въззивната инстанция за недопустимост на предявените искове. Според него, решаващият състав не е съобразил обстоятелството, че всеки от съдружниците в гражданското дружество има право на самостоятелен иск за възнаграждението, дължимо от ответната община на гражданското дружество. Освен това счита, че в съответствие с постановките на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е следвало да приложи императивната материалноправна норма, като разгледа спора без да е обвързан от посочената в исковата молба правна квалификация, както и да заличи като страна по делото Д. „Автомагистрали Х.“ АД – „А. П.“ О. поради неправосубектността му и да разгледа спора срещу Община Перник, която разполага с процесуална легитимация. В касационната жалба са изложени подробни съображения и по основателността на предявените искове, които обаче са ирелевантни за касационното обжалване, доколкото с въззивното решение производството по делото е прекратено поради недопустимост на претенциите и в него липсва произнасяне по съществото на правния спор.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, са поставени въпросите: „1. Допустим ли е иск, предявен от един от съдружниците в гражданското дружество, с който се иска присъждането на цялата общо дължима сума от ответника-възложител на обществената поръчка или същият е недопустим, защото се твърди, че това е вземане на дружеството, сключило договора за строителство; 2. Недопустим ли е иск, предявен от лице, съдружник в гражданското дружество, което разполага със самостоятелно право на иск срещу ответника, с който се иска плащане на общо дължимата сума; 3. Недопустим ли е иск, предявен от лице, съдружник в гражданското дружество, което разполага със самостоятелно право на иск срещу ответника, с който се иска плащане на общо дължимата сума и дали позоваването на разпоредбата на чл. 134, ал. 1 ЗЗД води до недопустимост на иска; 4. Как следва да процедира въззивната инстанция при проверката на правилността на решението и била ли е длъжна да приложи императивната правна норма; 5. Как следва да процедира въззивната инстанция, когато констатира, че в първата инстанция като страна в производството е конституирано и е участвало неперсонифицирано лице, което не разполага с процесуални права. Да обезсили първоначалното решение и да прекрати производството или да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане като даде указания спорът да бъде решен само между страни, разполагащи с процесуални права“.
Касаторът поддържа, че така поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 131 от 21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 г. на ВКС, І т. о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и че са от значение за развитието на правото. Освен това, счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно.
Ответникът – „Автомагистрали Х.“ АД, гр. София – не заявява становище по касационната жалба.
Ответникът – Община Перник – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 16.07.2018 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да обезсили постановеното от Пернишки окръжен съд решение, с което са отхвърлени предявените от „Д. строй 80“ Е. срещу Община Перник и гражданско дружество по ЗЗД „Автомагистрали Х.“ АД – „А. П.“ О. искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД за сумата 141 202.09 лв. – стойността на извършени СМР по договор за строителство № 25 от 06.02.2008 г. и сумата 43 011.04 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода от 17.12.2012 г. до 15.12.2015 г., и да прекрати производството по делото, въззивният съд е преценил, че същите са недопустими. Недопустимостта на претенциите, първоначално поддържани и допълнително уточнени именно като такива по чл. 134, ал. 1 ГПК в молба на ищеца вх. № 9381 от 2905.2017 г. в изпълнение на изрично дадените му от въззивния съд указания с разпореждане от 05.05.2017г., е аргументирана с това, че: гражданското дружество, чиито права ищецът твърди да упражнява, изобщо не фигурира като съищец наред с ищеца „Д. 80“ О.; поради обстоятелството, че не разполага с правосубектност и процесуална дееспособност и правоспособност, гражданското дружество не би могло да бъде страна по делото и съответно да бъдат упражнявани негови права по реда на чл. 134, ал. 1 ГПК; при предявен иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД петитумът следва да бъде за осъждане на ответника да заплати претендираната сума на носителя на вземането, а не на ищеца, упражняващ неговите права и явяващ се негов процесуален субституент, нито на другия съдружник в гражданското дружество.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но е и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като съответстващи на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и цитираната задължителна практика по приложението й. Отговорът на въпросите дали предявеният иск е допустим или недопустим (първите три въпроса) и как е следвало да процедира въззивната инстанция (четвъртият и петият въпрос) са относими към правилността на обжалваното решение, проверката на която обаче е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Освен това, първите три въпроса са основани на съдържащото с в тях твърдение на касатора, че „искът е предявен от лице, съдружник в гражданското дружество, разполагащо със самостоятелно право на иск срещу ответника за присъждане на цялата общо дължима сума“, което твърдение не кореспондира с предявените искове (главен и евентуален), изрично уточнени и във въззивното производство като искове по чл. 134, ал. 1 ЗЗД. Посоченото твърдение е в явно противоречие с изложените в исковата молба обстоятелства, с които касаторът е обосновал легитимацията си на ищец, по-конкретно с това, че същият не е съдружник в гражданското дружество, а е цесионер на вземането на единия от съдружниците в него и че с договора за цесия му е прехвърлено вземане на съдружника не към ответника Община Перник, а към самото гражданско дружество. С оглед на тези обстоятелства, исковете са предявени и поддържани именно по реда на чл. 134, ал. 1 ЗЗД и като такива е преценявана допустимостта им от въззивния съд.
Независимо от горните съображения, дори да се счете за осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 131 от 21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 г. на ВКС, І т. о. Същото е постановено при фактическа обстановка, различна от настоящата, като разликата се свежда до това, че в разгледания в него случай гражданското дружество не е било прекратено. Освен това, в посочената практика е прието, че активната (кредиторова) солидарност в отношенията между съдружниците в консорциум, учреден под формата на гражданско дружество по чл. 357 ЗЗД, и длъжника, по сключен между тях договор, може да възникне само ако е уговорена в договора и че същата се установява от фактите по конкретното дело, т. е. наличието или отсъствието на такава солидарност предполага обсъждане на конкретната фактическа обстановка, каквото е възможно само при вече допуснат касационен контрол.
Неоснователно е позоваването от страна на касатора и на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд да приложи служебно императивна материалноправна норма. В случая, оплакванията в касационната жалба са за неправилно приложение на процесуалноправна, а не на материалноправна норма. Поради това, посочената задължителна практика е неотносима.
Що се отнася до твърдението на касатора, че поставените въпроси са „от значение за развитието на правото“, същото не подлежи на преценка, тъй като с него е заявено само част от предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, а освен това, в противоречие с указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същото е заявено и бланкетно, без да е аргументирано.
На последно място, настоящият състав намира, че касационният контрол не следва да бъде допуснат и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът изобщо не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Наличието на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното решение не се констатира и служебно от настоящия състав.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника Община Перник разноски за настоящото производство в размер на сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 582 от 12.03.2018 г. по т. д. № 1907/2017г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Д. строй 80“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. Перник, [улица] да заплати на Община Перник, гр. Перник, пл. „Св. И. Р.“ № 1А юриконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: