О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 708
София, 11.12. 2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1063/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Полимери“ АД (в несъстоятелност), [населено място] срещу решение № 253 от 28.11.2017 г. по в. т .д. № 497/2017 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 432 от 28.06.2017 г. по т. д. № 1885/2015 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Партнърс Комерс“ ЕООД, [населено място] искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4, съединен в условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 11.02.2011 г., обективиран в н. а. № 97/11.02.2011 г., том І, рег. № 536, дело № 76 на нотариус В. М., рег. № 465 на НК поради липса на основание и поради сключването му от лица без надлежно учредена представителна власт.
Касаторът моли за отмяна на въззивното решение в частта, касаеща предявения от него иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор като сключен при липса на основание. Счита същото за неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Според него, обжалваният акт е постановен в противоречие с чл. 236 и чл. 272 ГПК, тъй като въззивната инстанция не е изложила свои собствени мотиви по заявените във въззивната жалба оплаквания, а е препратила само към мотивите на първоинстанционното решение. Освен това, касаторът твърди, че в отклонение от задължителните указания в т. 2 от Тълкувателно решене № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е променил правната квалификация на сключения между страните договор, преценявайки го като договор за продажба, а не като договор за даване вместо изпълнение, без да разпредели доказателствената тежест между страните за релевантните за тази нова правна квалификация факти. В касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу извода на въззивния съд, че към датата на сключване на сделката е съществувало задължение на ищеца към ответника, произтичащо от договор за заем. Според касатора, този извод е направен без да е извършена задълбочена преценка на събраните по делото доказателства, без да е отчетено оспорването на част от съобразените от съда документи, както и без да е установено, че счетоводството на ответника е водено редовно.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя; 2. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да формулира собствени мотиви по съществото на спора дори тогава, когато приема мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК; 3. Длъжен ли е въззивният съд в хипотезата на чл. 272 ГПК да изложи мотиви защо приема мотивите на първата инстанция; 4. Има ли право въззивната инстанция да променя правната квалификация на спора, ако за това няма искане /оплакване/ във въззивната жалба, и може ли промяната на правната квалификация от въззивния съд да стане едва с постановеното от него решение; 5. Трябва ли да се докаже, че счетоводните книги са редовно водени, за да може същите да служат като доказателство на лицето, което ги води; 6. Налице ли е даване вместо изпълнение, когато продавачът по договор за продажба се съгласи да получи нещо друго вместо плащане“.
В подкрепа на твърдението, че така поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, касаторът се позовава на: решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ІV г. о., решение № 176 от 31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 т. на ІІ т. о. и решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на ІІІ г. о. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ІІ т. о., решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на І г. о., решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ІV г. о., решение № 176 от 31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 т. на ІІ т. о. и решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г. на ІІІ г. о. (за втория въпрос); Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС /т.2/ и решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 852/2014 г. на І г. о. (за четвъртия въпрос); решение № 169 от 31.01.2013 г. по т.д. № 664/2011г. на ІІ т. о. и решение № 187 от 24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на ІІ т. о. (за петия въпрос); решение № 149 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 5105/2014 г. на ІV г. о., решение № 142 от 07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 132 от 08.07.2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ІІІ г. о. (за шестия въпрос). По отношение на третия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че решаването му е от знаение за точното прилгане на закона и за развитието на правото предвид липсата на формирана съдебна практика по него.
Освен по поставените въпроси, касаторът моли за допускане на касационния контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК по съображения за очевидна неправилност на въззивния акт досежно извода за наличие на задължение на ищеца към ответника към датата на сключване на процесния договор.
Ответникът – „Партнърс Комерс“ ЕООД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор от 02.04.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 11.02.2011 г. между страните е сключен договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 97, том І, рег. № 536, д. 76/11г. на нотариус В. М., с който ищецът „Полимери“ АД, [населено място] е прехвърлил на ответника „Партнърс Комерс“ ЕООД, [населено място] конкретно посочени недвижими имоти при продажна цена 772 000 лв., за която сума в раздел ІІ на нотариалния акт е вписано, че представлява частично погасяване на дълг на „Полимери“ АД към „Партнърс Комерс“ ЕООД; Тази сделка е отразена в счетоводството на купувача по нея „Партнърс Комерс“ ЕООД, като със продажната цена 772 000 лв. същият е намалил вземането си към продавача „Полимери“ АД за предоставени му краткосрочни заеми на обща стойност 1 368 489.76 лв. чрез погасяване на негови задължения към трети лица.
С оглед така установения начин на отразяване на процесната сделка в счетоводствата на двете дружества, решаващият състав е преценил, че клаузата на т. ІІ от нотариалния акт не обективира съгласие за даване вместо изпълнение, както е приел първостепенният съд, а представлява начин за погасяване на задължението за уговорената продажна цена – чрез прихващане. Въззивният съд е счел, че в случая не се касае за даване вместо изпълнение, тъй като липсата на индивидуализация на задълженията на ищеца води до невъзможност за постигане на директен погасителен ефект, в резултат на което специфичното основание /каузата/ на договор за даване вместо изпълнение не може да се насложи към основанието на продажбеното правоотношение. С оглед на това е направил извод, че атакуваната сделка не е без основание, доколкото целта на същата е да се придобие правото на собственост върху имотите, като в случай, че не е налице насрещен дълг, с който да бъде прихванато задължението за заплащане на продажната цена на прехвърлените имоти, ищецът-продавач разполага с правото да претендира заплащане на цената или да развали договора за продажба.
Независимо обаче от преценката, че с клаузата на т. ІІ от процесния договор не е уговорено даване вместо изпълнение и че липсата на дълг, с която да бъде прихваната продажната цена, е ирелевантна за твърдяното основание за нищожност на договора, решаващият състав, съобразявайки заключенията на изслушаната по делото счетоводна експертиза, е споделил извода на първата инстанция за съществуването на парично задължение на „Полимери“ АД към „Партнърс Комерс“ ЕООД към датата на сключване на договора в размер по-висок (1 368 489.76 лв.) от уговорената обща цена на недвижимите имоти, от което е заключил, че предявеният иск по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД би бил неоснователен и при наличие на договорна клауза, обективираща елементите на договор за даване вместо изпълнение.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД е аргументиран с характера на сключения между страните договор като такъв за продажба, а не като договор за даване вместо изпълнение (както е приел първостепенният съд), поради което наличието или не на задължение на ищеца към момента на сключването му, което да бъде погасено, е ирелевантно за валидността на този договор, т. е. не го лишава от основание /кауза/. Следователно, с оглед дадената различна квалификация на възникналото между страните правоотношение, въззивната инстанция не е обсъждала и не е била длъжна да обсъжда релевираните във въззивната жалба доводи, относими изцяло към твърдението, че към момента на изповядване на процесната сделка не е съществувало задължение на „Полимери“ АД към „Партнърс Комерс“ ЕООД, произтичащо от договори за заем. Поради това, поставените от касатора въпроси, свързани с твърдението за липса на мотиви по заявените във въззивната жалба оплаквания (първите три въпроса), както и петият въпрос, касаещ доказване редовността на счетоводните книги, не са обуславящи за изхода на конкретното дело и не могат да обосноват допускане на касациноното обжалване.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за тези въпроси произтича също и от обстоятелството, че те не са единствено обуславящи изхода на конкретното дело поради относимостта им само към допълнителното съображение на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, т. е. дори да бъде преценен като договор за даване вместо изпълнение, процесният договор не би бил лишен от основание, тъй като от събраните по делото доказателства се установява съществуването на задължение на ищеца към ответника. Следователно, доколкото направеният въз основа на препращането към мотивите на първата инстанция извод за наличие на задължение на ищеца към ответника не е решаващ, поставените от касатора въпроси по приложението на чл. 272 ГПК и за мотивираността на акта не могат да бъдат определени като релевантни за допускането на касационния контрол.
Неотносимостта на четвъртия въпрос следва от несъответствието му с данните по делото. В случая не е налице твърдяната от касатора промяна на правната квалификация на спора, тъй като въззивният съд се е произнесъл по същия иск, по който се е произнесъл и първостепенният съд, а именно – по иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните договор от 11.02.2011 г. Обстоятелството, че възникналото между страните правоотношение е квалифицирано като такова за проджаба с уговорка за прихващане на задължението на ответника за заплащане на продажната цена със задължението на продавача за връщане на суми по договор за заем, а не като даване вместо изпълнение по смисъла на чл. 65, ал. 2 ЗЗД, не означава промяна на правната квалификация на самия спор и не налага даване на съответни указания и разпределение на доказателствената тежест между страните съгласно постановките на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Като значим за изхода на делото не може да бъде определен и последният от поставените от касатора въпроси. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, отговорът на поставения въпрос предполага произнасяне по правилността на направения от въззивния съд извод относно характера на сключения между страните договор и по-конкретно дали клаузата на т. ІІ от същия обективира съгласие за прихващане на взаимните задължения на страните или съгласие за даване вместо изпълнение. Тази преценка е обусловена от тълкуването на конкретно доказателство, поради което същата не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване.
Отделно от това, дори да се счете за релевантен, така поставеният въпрос не обосновава допускане на касационен контрол, тъй като не е налице твърдяното противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 65, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а е приел, че в случая не са осъществени предпоставките на посочената норма, доколкото страните са уговорили конкретна цена на продаваните имоти и именно с нея е извършено прихващане с част от задължението на продавача към купувача, възникнало от предходни правоотношения между тях, т. е. че в случая не се касае за даване вместо изпълнение, а за съществуването на две паралелни правоотношения между страните.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, а е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Варненски апелативен съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 253 от 28.11.2017 г. по в. т .д. № 497/2017 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: