О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 29.01.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 3169/2017г.
Производството е по 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 576 от 04.10.2017 г. по в. ч. т. д. № 484/2017 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 470 от 287.12.2016 г. по т. д. № 2/2016 г. на Шуменски окръжен съд. С първоинстанционния акт е върната исковата молба, подадена от [фирма], [населено място] срещу Частен съдебен изпълнител З. Д., [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма] (в несъстоятелност), [населено място], като е прекратено образуваното въз основа на нея производство по т. д. № 2/2016 г. на Шуменски окръжен съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че атакуваното определение е неправилно като постановено при съществено нарушение на процесуалния закон и в противоречие със съдебната практика и с Регламент № 1364/2000 на Съвета на Европа относно производството по несъстоятелност. Релевирано е оплакване за това, че въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за исканото в първоинстанционното производство изменение на предявения иск от установителен в осъдителен и не е обсъдил необходимостта от конституирането на синдика на [фирма] (в несъстоятелност) като съищец по предявените искове. Изложени са подробни съображения и срещу извода на решаващия състав за недопустимост на предявения иск, както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 620, ал. 5 ТЗ за освобождаване на ищеца от предварително заплащане на държавна такса. При условията на евентуалност, частният касатор поддържа искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС във връзка с приложението на Регламент № 1364/2000 на Съвета на Европа.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (отм.), са поставени въпросите: „1. В съответствие с правилата на чл. 637-638 ТЗ, допустимо ли е провеждане на индивидуално принудително изпълнение на парично вземане с установена принадлежност към масата на несъстоятелността в полза на индивидуалния интерес на взискателя по ГПК след произнасяне на решението по чл. 630 ТЗ, с което се открива производство по несъстоятелност; 2. Принадлежността на парично вземане към масата на несъстоятелността, предмет на индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК, може ли да бъде преодоляна в хипотезата на чл. 638 ТЗ, въз основа на издадения изпълнителен лист на взискателя, въз основа на който е образувано производството по индивидуално принудително изпълнение, извън и в нарушение на разпоредбите на чл. 638, ал. 3 и чл. 637, ал. 6 ТЗ; 3. Установителните искове за прогласяване недействителността на осъщественото от частния съдебен изпълнител принудително изпълнение в полза на взискателя – трето на производството по несъстоятелност лице, на парично вземане от масата на несъстоятелността, съставляват ли искове от категорията, за които не се дължи предварително плащане на държавна такса; 4. Въведеното при условията и по реда на чл. 214 ГПК изменение на иска от установителен към осъдителен, с предмет осъждане на частния съдебен изпълнител да предаде получените с осъщественото след постановяване на решението по чл. 630 ТЗ индивидуално принудително изпълнение на паричното вземане, притежавано от масата на несъстоятелността, следва ли да бъде съобразено при произнасяне на въпроса по приложението на чл. 620, ал. 5 ТЗ; 5. Синдикът, съответно кредиторите в производството по несъстоятелност, притежават ли активна процесуална легитимация за водене на искове – установителни и/или осъдителни, които искове се основават на преките последици на решението по чл. 630 ТЗ и на последиците от нарушаване забраната, установена в чл. 638 ТЗ спрямо осъществяването на индивидуално принудително изпълнение по реда на ГПК в полза на трето на производството по несъстоятелност лице, когато това изпълнение се отнася до парично вземане от масата на несъстоятелността”.
В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (отм.) частният касатор се позовава на множество актове, постановени в производството по несъстоятелност на [фирма] – решение № 16 от 03.05.2011 г., определение № 41 от 26.04.2011г. и решение № 122 от 15.06.2012 г., постановени по т. д. н. № 14/2011 г. на Търговищки окръжен съд; решение № 63 от 16.03.2012 г. по в. т. д. № 470/2011 г.; определение № 401 от 25.07.2011 г. по в. ч. т. д. № 464/2011 г. и определение № 255 от 27.04.2012 г. по ч. т. д. № 250/2012г., постановени от Варненски апелативен съд, както и на практиката на ВКС по приложението на чл. 620, ал. 5 ТЗ, обективирана в определение № 266 от 10.03.2011 г. по ч. т. д. № 123/2011 г. на ІІ т. о., определение № 267 от 07.05.2009 г. по ч. т. д. № 139/2009 г. на ІІ т. о. и определение № 479 от 29.12.2008 г. по ч. т. д. № 339/2008 г. на ІІ т. о.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 13.11.2017 г.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] – счита същата за основателна по съображения, изложени в писмен отговор от 01.12.2017г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Прекратеното производство по т. д. № 2/2016 г. пред Шуменски окръжен съд е образувано по предявени от [фирма], [населено място] срещу Частен съдебен изпълнител З. Д., [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] установителни искове за прогласяване нищожността на действия по индивидуално принудително изпълнение на парично задължение в производството по изп. дело № 20118080400251 по описа на ЧСИ З. Д.; Обявеното в несъстоятелност дружество [фирма] не е страна по посоченото изпълнително дело; Претендираните от ищеца права са обосновани с твърдението, че предмет на оспореното индивидуално принудително изпълнение е част от масата на несъстоятелността по силата на договор за цесия от 01.07.2011 г. между [фирма] (в несъстоятелност) и взискателя [фирма]; Производството по делото е оставено без движение с указания до ищеца за внасяне на държавна такса в размер на сумата 367 696.04 лв.; С молба вх. № 5749 от 01.12.2016 г. ищецът е заявил становище, че с оглед правната квалификация на предявените от него искове – чл. 646, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 638, ал. 1 и 2 ТЗ, не дължи предварително заплащане на държавна такса, а при условията на евентуалност е направил искане за изменение на предявените искове от установителни в осъдителни; С определение № 469 от 28.12.2016 г. искането за прилагане разпоредбата на чл. 620, ал. 5 ТЗ е оставено без уважение, като поради неизпълнение на указанията за заплащане на дължимата държавна такса с обжалваното определение исковата молба е върната, а образуваното въз основа на нея производство е прекратено.
За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е преценил, че производството по делото е недопустимо на две самостоятелни основания: На първо място – поради това, че ищецът не е изпълнил указанието за заплащане на следващата се държавна такса, преценена от решаващия състав за дължима предвид обстоятелството, че в случая не се касае за отменителни искове по чл. 649, ал. 1 ТЗ за попълване масата на несъстоятелността, за които е приложимо правилото на чл. 620, ал. 5 ТЗ, освобождаващо ищеца от предварително внасяне на държавна такса, а за искове, с които се атакува акт на оправомощен от закона орган за извършване на принудителни действия въз основа на изпълнително основание по чл. 404 ГПК (стабилизирана заповед за изпълнение, издадена в полза на ТБ [фирма]). На второ място, недопустимостта на производството е аргументирана и с липсата на процесуална легитимация и правен интерес, поради това, че: с предявените искове ищецът цели преюдициално разрешаване на спор за материално право – за принадлежност на паричното вземане, предмет на приключилото принудително изпълнение, към масата на несъстоятелността, респ. за правните последици от сключен преди образуване на изпълнителното производство договор за цесия между взискателя по изпълнението и дружеството, което впоследствие е обявено в несъстоятелност. Според въззивния съд, този спор не би могъл да получи разрешение с предприетата искова защита за установяване недействителност на действия на ЧСИ по принудително изпълнение, въз основа на стабилизирано изпълнително основание по заповед за изпълнение и изначално липсва правен интерес от подобно установяване, тъй като несъстоятелното дружество, чиито права предявява ищецът в качеството на негов кредитор, не е страна както в производството по издаване на изпълнителното основание, така и в изпълнителното производство.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от частния касатор въпроси не е осъществено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело. На първо място, всички въпроси съдържат в себе си твърдението на самата страна, че оспореното от нея принудително изпълнение е за вземане „с установена принадлежност към масата на несъстоятелността” на ответника [фирма] (в несъстоятелност), което твърдение не съответства на данните по делото. В мотивите на обжалвания акт е посочено изрично, че с предявените искове ищецът цели преюдициално разрешаване на спор за материално право, за принадлежността на паричното вземане, предмет на приключилото принудително изпълнение, към масата на несъстоятелността, респ. за последиците от сключен преди образуване на изпълнителното производство договор за цесия между взискателя по изпълнението и дружеството, което впоследствие е обявено в несъстоятелност, т. е. съдът е взел предвид, че съобразно доказателствата по делото процесното вземане принадлежи не на дружеството в несъстоятелност, а на взискателя по оспореното принудително изпълнение [фирма] (предвид прехвърлянето му с договор за цесия от несъстоятелното дружество). Именно с оглед на това обстоятелство и доколкото не се атакува самата цесия, а действията на ЧСИ за принудително изпълнение на вземането, решаващият състав е преценил, че предявените искове не са от категорията на тези за попълване масата на несъстоятелността, за които е предвидено, че ищецът не дължи предварително внасяне на държавна такса.
Липсата на общата предпоставка за допускане на касационния контрол произтича и от обстоятелството, че въпросите са относими към правилността на обжалвания акт и отговорът им е предпоставен от обсъждане на конкретните факти и доказателства по делото. По отношение на четвъртия въпрос, следва да се отбележи също, че по него липсва произнасяне в мотивите на въззивното определение, доколкото съдът изобщо не е обсъждал направеното от ищеца искане за изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК от установителен в осъдителен, тъй като в частната жалба не са били заявени доводи в тази насока.
Освен поради това, че не са обуславящи за изхода на конкретното дело, поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и поради недоказаност на единственото поддържано за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция). От една страна, актовете, постановени в производството по несъстоятелност на [фирма] (решение за откриване на производство по несъстоятелност, определение за допускане на предварителни обезпечителни мерки, решение за неутвърждаване на оздравителен план и др.), на които се позовава частният касатор, са напълно неотносима съдебна практика и поради това не следва да бъдат обсъждани. Що се отнася до трите определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 и чл. 274, ал. 3 ГПК, макар и релевантни към въпроса, свързан с приложението на чл. 620, ал. 5 ТЗ, не доказват твърдяното противоречие в практиката, тъй като касаят искове, различни от настоящите. Видно от мотивите към тези актове, исковете, за които съдът е приел, че са такива за попълване масата на несъстоятелността, са предявени или от синдика на обявения в несъстоятелност длъжник или от самия длъжник в несъстоятелност за събиране на негово вземане, респ. за установяване недействителността на разпоредителна сделка с имот на несъстоятелния длъжник, докато в случая искът е предявен от кредитор на единия от ответниците и има за предмет оспорване действията на ЧСИ по принудително изпълнение на вземане, принадлежащо не на несъстоятелния длъжник, а на друго лице. Ето защо, не може да се счете, че е налице противоречие между въззивния акт и цитираната от частния касатор практика на ВКС.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед на това, не подлежи на обсъждане и направеното при условията на евентуалност искане за преюдициално запитване до Съда на ЕС във връзка с приложението на Регламент № 1364/2000 на Съвета на Европа.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 576 от 04.10.2017 г. по в. ч. т. д. № 484/2017 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: