О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 786
София, 25.10.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и щестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3198/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Л. Д. от [населено място] срещу решение № 1172 от 04.06.2015 г. по в. гр. д. № 1045/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 368 от 19.01.2015 г. по гр. д. № 7177/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, І-7 състав. С първинстанционния акт изцяло са отхвърлени предявените от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 238, ал. 1 във връзка с чл. 231 КЗ (отм.) за сумата 27 000 лв. – застрахователно обезщетение по договор за групова застраховка „Загуба на летателен лиценз“, обективиран в застрахователни полици № [ЕГН]/27.12.2010 г. и № [ЕГН]/29.12.2011 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 149.84 лв. – обезщетение за забавено плащане на първата сума за периода от 16.08.2012 г. до 26.05.2013 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на съда, че констатираното на 02.04.2012 г. от КАМО (Комисия за авиомедицинско освидетелстване) негово заболяване (Високостепенна аортна регургитация и Исхемична болест на сърцето), водещо до временната му негодност за пилот, не представлява покрит риск и не поражда задължение за ответника за заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като това застрахователно събитие е настъпило след прекратяване на сключената от работодателя на ищеца [фирма] групова застраховка „Загуба на летателен лиценз“, явяващо се последица от прекратяване на трудовото му правоотношение със същото дружество, считано от 21.03.2012 г. Според касатора, този извод е резултат от неправилната преценка на съда, че приложими в случая са Специалните условия към процесната застраховка, представени с отговора на исковата молба, съгласно които заболяването следва да е настъпило и да е установено в срока на действие на застрахователния договор, а не Специалните условия, предадени му от работодателя и представени от него с исковата молба, предвиждащи, че заболяването представлява застрахователен риск ако е констатирано не само в срока на застраховката, но и в 12-месечен срок след прекратяването й. В касационната жалба се поддържа, че във връзка с въпроса кои са приложимите Специални/Общи условия решаващият състав е тълкувал стеснително нормата на чл. 186, ал. 1 КЗ, съгласно която, за да бъдат обвързващи, Специалните/Общи условия на застраховката следва да са предадени и приети от застрахования, като е направил неправилен извод, че същата норма намира приложение единствено, когато застрахованият има качеството на страна по застрахователния договор, но не и когато договорът е сключен от лице, имащо качеството на застраховащ, каквато е процесната хипотеза – при договор за групова застраховка.
Освен нарушение на материалния закон, касаторът релевира оплакване и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и по-конкретно – за неправилно приложение на процесуалното правило на чл. 181 ГПК във връзка с преценка достоверността на датата на представените от застрахователя Специални/Общи условия на застраховката; за неспазване изискванията на чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на свидетелески показания и за неизпълнение на задълженията за обсъждане на всички негови доводи и възражения във връзка с представените по делото доказателства, в т. ч. и доказателства, представени от трети неучастващи в процеса лица, а също и признание на самата страна, съдържащо се в приет по делото документ.
Като обуславящи допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При договор за групова застраховка „Злополука“ по чл. 231, ал. 1 КЗ (отм.), сключена от работодател, следва ли Общите условия на застраховката, изменението или замяната им да бъдат доведени до знанието и предадени на всеки един от застрахованите работници и служители и те да са заявили писмено, че ги приемат, за да ги обвържат по смисъла на чл. 186, ал. 1 КЗ (отм.) или е достатъчно това да е сторено по отношение на работодателя-застраховащ; 2. Има ли застрахованият по груповата застраховка по чл. 231 КЗ качеството на трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК по отношение на изготвените от застрахователя Общи условия, когато правото му на обезщетение би възникнало, ако предшества датата на приемането на Общите условия по чл. 186, ал. 2 КЗ и допустими ли са в този случай свидетелски показания и по какъв начин следва да се установи достоверността на датата им; 3. Има ли и каква е доказателствената стойност на направеното от страната извънсъдебно признание на факти; 4. Какво следва да бъде естеството и целта на насрещното доказване; 5. Какво следва да бъде естеството на проведеното от страната, която носи доказателствена тежест, пълно и главно доказване; 6. При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по деото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност; 7. Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така; 8. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му“.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че поради липса на съдебна практика същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а за останалите въпроси – че са решени в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), с позоваване съответно на: решение № 235 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 80 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 161/2012 г. на ВКС, ІV г. о. (за втория въпрос); решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 99 от 23.06.2014 г. по гр. д. № 2343/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV г. о. (за третия въпрос); решение № 261 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 5305/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о. (за четвъртия въпрос); решение № 1036 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 3160/2007 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 1334 от 24.11.2008г. по гр. д. № 4620/2007 г. на ВКС, ІV г. о. (за петия въпрос); решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV г. о. (за шестия въпрос); решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г. на ВКС, ІV г. о. (за седмия въпрос); решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 338 от 20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г. на ВКС, ІV г. о. (за осмия въпрос).
Ответникът по касация – „Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 23.09.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано и беспорно между страните, че: през периода 29.03.2010 г. – 21.03.2012 г. ищецът В. Д. е бил в трудово правоотношение с [фирма] на длъжността „Летец пилот, командир инструктор на самолет А 320“; към датата на възникване на трудовото правоотношение е действал договор за групова застраховка „Загуба на летателен лиценз“, сключен между работодателя [фирма] и „Застрахователно акционерно дружество [фирма], съгласно който един от покритите рискове е „Дългосрочна загуба на летателна правоспособност вследствие на заболяване над 90 дни“, като считано от 01.04.2010 г. ищецът е придобил качеството на застраховано лице по същия; такива застрахователни договори са сключени от работодателя с посочения застраховател и за следващите две години (2011 г. и 2012 г.), съответно – полица № [ЕГН]/27.12.2010 г. и № [ЕГН]/29.12.2011 г.; с решение на КАМО (Комисия за авиомедицинско освидетелстване) по протокол № 647/02.04.2012 г. ищецът В. Д. е бил освидетелстван като негоден за пилот клас І, считано от 27.04.2012 г., т. е. след прекратяване на трудовото правоотношение, водещо съответно до отпадане качеството му на застраховано лице.
С оглед на тези факти, решаващият въззивен състав е преценил, че страни по процесния договор за групова застраховка са работодателят [фирма] и застрахователната компания [фирма], а застрахованите служители, какъвто е и ищецът, имат качеството на трети ползващи се лица по смисъла на чл. 22, ал. 1 ЗЗД, които, при настъпване на предвидените рискове, могат да предявяват претенциите си за заплащане на обезщетение пряко срещу застрахователя, но не могат да определят съдържанието на договора за застраховка, доколкото това е право само на страните по него, а именно – на застраховащия работодател и на застрахователя.
По основния спорен по делото въпрос относно приложимите в случая Специални условия към сключената от работодателя застраховка „Загуба на летателен лиценз“, въззивният съд е приел, че преценката за дължимостта на претендираното застрахователно обезщетение следва да се извърши не съобразно Специалните условия, представени от ищеца с исковата молба, съдържащи клауза, че заболяването, водещо до дългосрочна загуба на летателна правоспособност, представлява застрахователен риск ако е констатирано не само в срока на застраховката, но и в 12-месечен срок след прекратяването й, а съобразно Специалните условия, представени от ответника-застраховател, в които такъв 12-месечен срок не е предвиден. И доколкото заболяването на ищеца е констатирано след като застраховката вече е била прекратена по отношение на него, решаващият състав е счел, че липсва основание за ангажиране отговорността на застрахователя.
На първо място, като неоснователен е преценен доводът на ищеца, че изобщо не е обвързан от представените от ответника с отговора на исковата молба Специални условия на процесната застраховка, аргументиран с твърдението му, че не е изпълнено изискването на чл. 186, ал. 1 КЗ (отм.) да са му предадени от застрахователя и да са приети от него изрично. Въззивният съд е счел посочената разпоредба за приложима само в случая, в който застрахованият е страна по договора за застраховка, тъй като само тогава застрахователят би могъл да му предаде Общите условия към договора, но не и в случая, в който договорът е сключен от лице, което има качеството на застраховащ. Освен това, според решаващия състав, би било в противоречие с правилата на логиката да се приеме, че застрахованият, който няма качеството на страна по сделката, се явява обвързан от съдържанието на договора за застраховка, но не и от Общите условия, които са надлежо предадени на застраховащия при неговото сключване. Допълнителен аргумент в тази насока е почерпен от разпоредбата на чл 231, ал. 3 КЗ (отм.), предвиждаща задължение на работодателя (застраховащия) да даде на застрахованите си работници и/или служители цялата информация, която е получил от застрахователя относно сключения договор за застраховка „Живот“ или „Злополука“ и която е необходима на застрахованите за упражняване на правата им по застрахователния договор, доколкото подобно задължение би било безпредметно, ако се приеме, че действието на Общите условия е обусловено единствено от факта на връчването им на застрахованото лице.
На второ място, съдът е преценил като неоснователно и възражението, че представените от ответника с отговора на исковата молба Специални условия са неприложими, тъй като същите нямат достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК и поради това не може да се счете, че именно те са действали към датата на сключване на процесния застрахователен договор. Съдебният състав е приел, че ищецът, като застрахован, няма качеството на трето, по смисъла на чл. 181 ГПК, лице, тъй като същият, макар да черпи правата си от подписалия документа (Специалните условия), правото му на обезщетение не се намира във функционална връзка с датата на съставяне на този документ, доколкото именно документът се явява източник на претендираното право и същото изобщо не би възникнало ако възникването му предшества датата на документа. Поради това, съдът е счел за допустими всички доказателствени средства за установяване датата на приемане на представените от ответника Специални условия, в т. ч. и гласни доказателства, като в резултат от обсъждането на показанията на разпитаните по делото свидетели А. и К., преценявайки ги като достоверни независимо от служебната им обвързаност с ответния застраховател, доколкото изнесените от тях факти се потвърждават и от документите, представени от трети за процеса лица по реда на чл. 192 ГПК, е стигнал до извода, че по време на сключване на процесния договор за застраховка са действали именно Специалните условия, приети с Решение на УС на застрахователя от 29.12.2008 г., които са представени с отговора на исковата молба.
Според въззивната инстанция, този извод не се опровергава нито от показанията на свидетелите Т. П. и св. Я., нито от съдържанието на писмо изх. № 100-4242/31.08.2012 г. на застрахователя, в което относимата към спора клауза е в смисъла на тази, съдържаща се в Специалните условия, представени от ищеца с исковата молба.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия въпрос, който е релевантен за изхода на конкретното дело и поради това отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се счете, че е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отговорът на този въпрос произтича недвусмислено от самата законова регламентация на груповата застраховка и по-конкретно от разпордбите на чл. 231, ал. 2 и 3 КЗ (отм.), в които ясно е посочено, че страна по договора за групова застраховка е работодателят, а не застрахованите негови работници и/или служители, от което произтича съответно и изводът, че Общите условия на застраховката, като неразделна част от застрахователния договор, следва да са предадени и приети именно от застраховащия работодател, а не от застрахованите лица. Поради това в чл. 231, ал. 3 КЗ (отм.) е установено и задължението на работодателя да предаде на застрахованите си работници и/или служители цялата информация, каято е получил от застрахователя относно сключения договор за застраховка „Живот“ или „Злополука“ – задължение, чието съществуване би било напълно безсмислено, ако се възприеме тезата, че за да бъдат обвързващи за застрахованите лица, Общите условия на груповата застраховка следва да са изрично приети от тях. С оглед на изложеното, не може да се счете, че е налице необходимост от тълкуване на нормите на чл. 186, ал. 1, чл. 231, ал. 2 и 3 КЗ (отм.) с цел точното им прилагане и че това ще допринесе за развитието на правото.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по втория поставен от касатора въпрос, свързан с приложението на чл. 181 ГПК. Макар и изразеното от въззивния съд становище, че ищецът няма качеството на трето лице по смисъла на посочената норма, да е в противоречие с цитираната практика по чл. 290 ГПК, този въпрос не може да бъде преценен като обуславящ за изхода на спора, доколкото изводът на решаващия състав, че оспорените от ищеца Специални условия на процесната застраховка имат достоверна дата, е направен не само на база свидетелски показания, които се явяват недопустимо за случая доказателствено средство, но и въз основа на събраните по делото писмени доказателства – изисканите по реда на чл. 192 ГПК преписки за сключени договори за застраховка „Загуба на летателен лиценз“ с трети за спора лица [фирма] и [фирма], т. е. на база допустими доказателствени средства. Следователно, несъобразяването на гласните доказателства при преценката относно достоверността на датата на процесните Специални условия, не би довело до извод, различен от направения от въззивната инстанция, а именно – че оспореният документ има достоверна дата.
Що се отнася до всички останали въпроси, доколкото се свеждат до преценката на доказателствата по делото и обосноваността на направените от въззивния съд изводи, същите не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на тези въпроси предпоставя проверка правилността на обжалвания акт, която е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Ето защо, поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъде обсъждано поддържаното по отношение на тях основание – противоречие с практиката на ВКС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1172 от 04.06.2015 г. по в. гр. д. № 1045/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: