О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
София, 07.03. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2367/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], С. Л. А. и Ч. Г. Б. срещу решение № 2170 от 10.11.2015 г. по в. т. д. № 4842/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд ГО, І-18 състав решение № 5417 от 18.07.2014 г. по гр. д. № 3434/2010 г. С първоинстанционния акт е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че тримата касатори – касаторът [фирма], в качеството на издател, а касаторите С. Л. А. и Ч. Г. Б., в качеството на авалисти – дължат на [фирма] сумите 14 320.75 евро и 20 319.68 евро съответно по запис на заповед от 07.06.2007г. и по запис на заповед от 15.12.2008 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК.
Касаторите поддържат неправилност на атакуваното решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за дължимост на сумите по процесните записи на заповед, като твърдят, че неоснователно не са уважени направените от тях възражения за недействителност на каузалните правоотношения между страните, възникнали от сключените между тях два вида договори – договори за продажба на пътни превозни средства № 643 от 13.06.2007 г. и № 935 от 17.12.2007 г. и договори за лизинг № 1055D2221 от 07.06.2007 г. и № 105 52896 от 15.12.2007 г. – поради това, че последните прикриват договори за заем на финансови средства. В касационната жалба са изложени подробни съображения в подкрепа на застъпваната и пред предходните инстанции теза, че: авалът на процесните записи на заповед е направен в условията на крайна нужда, доколкото издаването и авалирането на ефектите е поставено като условие от страна на ищеца, за да отпусне исканите от ответното дружество финансови средства; направените плащания по договорите за покупко-продажба следва да се считат като плащания и по записите на заповед, защото те обезпечават именно тези договори; ищецът не е изпълнил задължението по чл. 492, ал. 3 ТЗ за отбелязване на частичните плащания по записите на заповед, а е претендирал сумите по тях в пълен размер, което сочи на неговата недобросъвестност; ищецът е претендирал едновременно връщане на превозните средства по договор № 1055D2221 от 07.06.2007 г. поради развалянето му (за което е завел ч. гр. д. № 27863/2011 г. на СРС, 37 състав) и плащане на сумите по обезпечаващия го запис на заповед, като уважаването и на двете претенции ще доведе до неоснователното му обогатяване; записът на заповед не представлява годно средство за обезпечаване на периодичните плащания по договорите за лизинг, тъй като задължението по него няма периодичен характер; доколкото договорите за продажба и лизинг са нищожни като прикриващи договори за заем, както и поради наличието на клауза за обратно изкупуване, противоречаща на чл. 209 ЗЗД, то и издадените за обезпечаването им записи на заповед също са нищожни; уговорените в договорите за обратен лизинг неустойки са нищожни като противоречащи на справедливостта и добрите нрави. Според касаторите, въззивният съд е допуснал и процесуални нарушения, изразяващи се в това, че неправилно е интерпретирал задължителната практика по т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, приемайки за установено вземането на ищеца по договорите за лизинг към датата на приключване на съдебното дирене, а не към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, както и в това, че се е произнесъл по твърдението на ищеца за евентуални задължения на ответниците по договорите за лизинг, което не е посочено в исковата молба и представлява съвсем ново основание на претенцията.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Следва ли, когато поемателят не е изпълнил задълженията си по чл. 492, ал. 3 ТЗ, като не е отбелязал частичните погасявания върху запис на заповед, съдът да присъжда цялата сума по записа на заповед“.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не взема становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: с договори № 643 от 13.06.2007 г. и № 935 от 17.12.2007 г. ответникът [фирма] е продал на ищеца [фирма] общо десет пътни превозни средства; цената на същите е заплатена изцяло (в брой и чрез прихващания); с договори № 1055D2221 от 07.06.2007 г. и № 105 52896 от 15.12.2007 г. ищецът е предоставил на ответното дружество закупените превозни средства на лизинг за срок от 25 месеца срещу заплащане на конкретно уговорено възнаграждение; за обезпечаване на посочените договори за лизинг ответникът [фирма] е издал записи на заповед съответно от 07.06.2007 г. за сумата 14 320.75 евро и от 15.12.2007 г. за сумата 20 319.68 евро, които са авалирани от ответниците С. Л. А. и Ч. Г. Б.; записите на заповед са надлежно предявени както на издателя им, така и на авалистите; в договорите за лизинг е предвидено, че при забавено плащане на месечната лизингова вноска, такса за обслужване, разноски и/или задължения към трети лица по чл. 3, ал. 5 и 6 лизингополучателят дължи неустойка в размер на 0.3% от размера на общата просрочена сума за всеки ден на забавата; видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, към датата на завеждане на исковата молба неплатеният остатък по договор за лизинг № 1055D2221 от 07.06.2007г. е в размер на 43 734.92 лв., а на неустойката – в размер на 49 817.28 лв. и по договор за лизинг № 105 52896 от 15.12.2007 г. неплатеният остатък е 20 812.27 лв., а неустойката е 41 102.55 лв.; за сумите по двата записа на заповед срещу ответниците е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 9 ГПК.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът е споделил становището на първата инстанция за основателност на предявените искове по чл. 422 ГПК за пълния размер на сумите по процесните записи на заповед, доколко неизпълнените от дружеството-издател задължения по обезпечените с тях договори за лизинг надхвърлят сумите по двата ефекта. Като неоснователни въззивният съд е преценил всички заявени от ответниците по исковете възражения, а именно: за нищожност на каузалното правоотношение, по повод на което са издадени записите на заповед, поради заобикаляне на закона, доколкото същото прикрива сключени договори за заем; за нищожност на каузалните сделки, с оглед наличието на клауза за обратно изкупуване; за недействителност на авала поради крайна нужда и грешка; за недействителност на записите на заповед поради обстоятелството, че са издадени за обезпечаване на периодични задължения; за подмяна предмета на спора предвид произнасянето на съда относно съществуването на задължения на ответниците по договорите за лизинг; за това, че размерът на задълженията следва да бъде определен към момента на приключване на съдебното дирене, а не към момента на датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК; за допуснато нарушение на изискването по чл. 333 ТЗ уговорката за изкупуване да е обвързана със срок. Решаващият състав не е уважил и довода на въззивниците за неоснователност на исковете поради допуснато нарушение на изискването на чл. 492, ал. 3 ТЗ за отбелязване на частичното плащане върху записите на заповед. В тази насока е прието, от една страна, че посочената разпоредба е диспозитивна, поради което неупражняването на предвиденото в нея право на длъжника по менителницата да иска плащането да бъде отбелязано върху нея и да му се издаде разписка не влече санкционна отговорност за поемателя, а най-малко е основание за погасяване на задължението за плащане. От друга страна, съдът е отчел и обстоятелството, че страните не спорят относно размера на платените суми по процесните записи на заповед.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на единствения поставен от касаторите въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен, че е заявено бланкетно – без да е изложена каквато и да е аргументация в негова подкрепа, това основание е и недоказано. Съгласно задължителната съдебна практика във връзка с допускане на касационното обжалване – т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точно прилагане на закона и развитие на правото, формиращи кумулативно общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са налице, когато разглеждането на правния въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставеният от касаторите въпрос, свързан с приложението на чл. 492, ал. 3 ТЗ, не отговаря на посочените изисквания. От една страна, този извод произтича от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 493, ал. 2 ТЗ е напълно ясна и непротиворечива, поради което не провокира различно тълкуване и не налага създаването на практика по реда на чл. 290 ГПК с оглед точното й прилагане от съдилищата. От друга страна, прилагането на тази норма в настоящия случай не може да се счете за обуславящо за изхода на конкретното дело. Разпоредбата на чл. 492 ТЗ е създадена с цел доказване на плащането на сумата по менителничния ефект, а не установява условие, неизпълнението на което води до погасяване на задължението по него. Поради това и доколкото, както е отбелязано и от въззивния съд, между страните изобщо не е спорно нито извършването на частични плащания на задълженията, произтичащи от каузалните правоотношения, обезпечени с процесните записи на заповед, нито размерът на плащанията, то уважаването на претенциите не е обусловено от прилагането на посочената норма.
С оглед изложеното, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2170 от 10.11.2015 г. по в. т. д. № 4842/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: