О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 27.05.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2994/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 1837 от 13.07.2018 г. по т. д. № 4788/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ТО, VІ-14 състав решение № 1257 от 28.06.2017 г. по т. д. № 532/2017 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от „Карат-С“ АД, [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 270 760.03 лв. – лихва за забава върху сумата 2 072 174.42 лв., представляваща възнаграждение за м. май 2012 г. по договор № РД-56-3928 от 03.11.2008 г. за периода 24.01.2014 г. до 29.05.2015 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда за дължимост на претендираната лихва за забава, като твърди, че в сключения между страните договор от 03.11.2008 г. не е уговорен конкретен падеж за заплащане на възнаграждението по него, поради което забавата за изпълнението му настъпва след отправяне на покана, каквато в случая не му е била отправена от ищеца.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Може ли да се приеме, че е уговорен ден на плащане в случаите, когато страните са уговорили плащане на части – авансово и остатък, но не е уточнен моментът на плащане на авансовата част от задължението; 2. Може ли да се приеме, че е настъпила изискуемост на цялото задължение, когато липсва уговорен падеж на авансовата част от него; 3. В тези случаи необходимо ли е изпращане на покана до длъжника; 4. По какъв начин следва да се изчисли давността за вземане, представляващо обезщетение в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение, платимо на части, но не е уговорен падеж за плащане на авансовата част“.
По отношение на така поставените въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че решаването на същите е „от значение за точното прилагане на закона“.
Ответникът по касация – „Карат-С“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалвания акт въззивният съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено, че: Между страните е сключен договор № РД-56-3928 от 03.11.2008 г., с който Столична община е възложила на „Карат-С“ АД да изпълнява обществен превоз на пътници по конкретно посочени автобусни линии от транспортната схема на Столична община за срок от 8 години срещу цена от 3.56 лв. без ДДС за всеки изминат километър пробег; В чл. 5, ал. 2 от договора е постигнато съгласие възложителят да заплаща на изпълнителя за текущия месец авансово суми в размер на 30%, а остатъкът от дължимата сума – до 20-то число на месеца, следващ отчетния, т. е. на месеца, следващ месеца, за който са издадени фактурите за плащане за изминатия пробег; Изпълнителят по договора „Карат-С“ АД е издал фактура № [ЕГН] от 04.06.2012 г. за сумата 2 072 174.42 лв., представляваща изравнителен приход за м. май 2012г., която сума е платена на части, като към датата 29.05.2015 г. същата е платена изцяло.
Като неоснователно решаващият състав е преценил оплакването във въззивната жалба, че в процесния договор не е уговорен конкретен падеж на задължението на възложителя за заплащане на дължимото от него възнаграждение. Приел е, че в клаузата чл. 5, ал. 2 страните еднозначно са посочили механизма на плащането, а именно – авансово се заплаща сумата в размер на 30% от дължимите за определения пробег (съобразно маршрутния пробег по разписание) за съответния месец, като изравняването – остатъкът от дължимата сума според действителния пробег, се заплаща до 20-то число на месеца, следващ отчетния. Поради това, въззивният съд е направил извода, че падежът за заплащане на изминатия през съответния месец пробег настъпва на двадесето число от следващия отчетния период месец.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроса нямат характер на обуславящи за изхода на делото по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите три въпроса този извод следва от обстоятелството, че отговорът на същите е предпоставен от тълкуването на конкретната договорна клауза (тази на чл. 5, ал. 2 от процесния договор), т. е. от обсъждането на определено доказателство, което, съобразно указанията в цитираната задължителна съдебна практика, не може да бъде релевирано като въпрос за допускане на касационния контрол, а е относимо към правилността на акта.
По отношение на последния въпрос отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от липсата на произнасяне в мотивите на въззивното решение. Доколкото въззивната жалба не съдържа изрично оплакване във връзка с неуваженото възражение за давност на ответника и предвид императивната норма на чл. 269 ГПК, въззивният съд не е дължал произнасяне по този въпрос.
Освен ирелевантността на въпросите за изхода на делото, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради ненадлежното заявяване на единственото поддържано от касатора основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно указанията по т. 4 от посоченото по-горе тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационния контрол, докато в случая, с твърдението, че поставените въпроси за от значение „за точното прилагане на закона“ касаторът е заявил само част от това основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1837 от 13.07.2018 г. по т. д. № 4788/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: