5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
С., 09.07. 2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
Е. С.
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1478/2015
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу определение № 104 от 25.02.2015 г. по ч. т. д. № 72/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2598 от 12.12.2014 г. по т. д. № 171/2014 г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционния акт са оставени без уважение подадените от тези дружества молби по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на определение № 2382 от 14.11.2014 г., с което производството по делото е прекратено в частта относно предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] установителни искове по чл. 422 ГПК и е върната подадената срещу тях искова молба.
Частните касатори молят за отмяна на атакуваното определение като неправилно поради противоречие със закона. Изразяват несъгласие с извода на решаващия състав, че ищецът не им дължи разноски за прекратяване на производството по предявените срещу тях искове, тъй като е бил въведен в процесуално заблуждение от съда, а също и поради това, че по отношение на сключените от тях договори за процесуално представителство липсват материалните предпоставки на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, както и че е налице основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В частните касационни жалби са изложени подробни съображения в подкрепа на тезата за дължимост на претендираните разноски, от една страна, с обективния характер на отговорността за същите, изключваща вината и противоправността като елемент от фактическия състав, а от друга – с обема на правната работа, извършена от упълномощените от дружествата адвокати, с оглед на който уговореното възнаграждение от по 30 000 лв., определено по минимума на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се явява адекватно и не противоречи на добрите нрави.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Налице ли са основания за присъждане на сторените от страната (в случая [фирма] и [фирма]) разноски (при първоинстанционното разглеждане на делото от Окръжен съд – Пловдив) и 2. Как следва да се процедира при аналогични ситуации, когато съдът при произнасяне за разноските освобождава страната, която е станала повод за завеждане на делото, от отговорност, понеже заповедният съд бил изпратил бланкетно съобщение на ищеца да предяви иск (в случая има няколко длъжника, а възражение срещу заповедта за изпълнение не е подадена от всички, което обстоятелство не е било отразено в съобщението на заповедния съд), при положение, че отговорността за разноски съгласно единодушно приетото в правната теория и съдебната практика становище е, особен вид деликтна такава, но съществен е моментът, че същата е обективна, безвиновна”.
По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че въззивният акт противоречи на задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по отношение на втория въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Ответникът – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбите по съображения, изложени в писмен отговор от 12.05.2015 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение от по 30 000 лв. поради прекратяване на производството по делото по отношение на предявените от [фирма], [населено място] установителни искове по чл. 422 ГПК, решаващият състав изцяло е споделил извода на първостепенния съд (включително и чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК към изложените от него мотиви), че ищецът не дължи разноски на двете ответни дружества, тъй като предявяването на исковете срещу тях е резултат от въвеждането му в заблуждение от съда по заповедното производство, доколкото в изпратеното на банката-заявител съобщение по чл. 415, ал. 1 ГПК (лист 86 от ч. гр. д. № 7979/2013 г. на Пловдивски районен съд) се съдържа общо указание за постъпило възражение от длъжника и за предявяване на иск относно вземането, което не съответства на даденото в определението от 28.01.2014 г. по ч. гр. д. № 7979/2013 г. на Пловдивски районен съд конкретно указание за постъпило възражение по чл. 414 ГПК само от длъжника Н. Г. Е. и че в едномесечен срок срещу същия следва да бъде предявен иск. Освен това, въззивният съд е преценил указанието в посоченото съобщение като очевидно противоречащо на разясненията по т. 5в от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Като втори, самостоятелен аргумент за недължимост на разноски в полза на ответниците Пловдивски апелативен съд е приел, че при толкова ясната и очаквано предвидима по делото елементарна юридическа работа, уговореният и платен от двете дружества размер на адвокатските възнаграждения е толкова несъразмерен, че обосновава извод както за липса на материалноправните предпоставки по чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА, така и за наличие на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Според съдебния състав, предназначението на договорите по чл. 36 ЗА е да се окаже наистина необходимата за доверителя правна помощ, а не да се правосъздава насрещно вземане, годно за прихващане с вземането на кредитора още повече, че в случая, съгласно чл. 7, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, съдът е бил задължен служебно да прекрати производството по делото и без за това е да била необходима оказаната от адвокатите правна помощ.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствие на общото изискване за това, предвидено в чл. 280, ал. 1 ГПК. И двата поставени от частните касатори въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на първия от тях (налице ли са основания за присъждане на претендираните разноски) е изцяло предпоставен от преценката за правилността на въззивния акт. Тази преценка, обаче, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Като обусловен от конкретните факти и от обсъждането на събраните доказателства, вторият въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Отделно от това, този въпрос не е единствено обуславящ изхода на делото, което сочи на липса на задължителното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен по съображения, че завеждането на делото срещу дружествата-частни касатори е резултат от изричните указания на заповедния съд, решаващият въззивен състав е приел като самостоятелно основание за недължимост на претендираните разноски липсата на двете предпоставки по чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА, а също и нищожността на сключените с адвокатите договори за правна помощ на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Следователно, дори и при различен отговор на въпроса, дали предявяването на исковете срещу двете търговски дружества е по вина на ищеца, искането за присъждане на направените от тях разноски не би било уважено поради изтъкнатите от въззивния съд допълнителни съображения за недължимостта им.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че при отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани заявените от частните касатори основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изход на делото и предвид обстоятелството, че процесуалното представителство на ответното дружество е осъществявано от юрисконсулт, който е депозирал отговор на частните касационни жалби, молбата за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена. По аргумент от изричната норма на чл. 11 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото на ответника адвокатско възнаграждение за изготвения отговор на частната касационна жалба е в размер на сумата 200 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 104 от 25.02.2015 г. по ч. т. д. № 72/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 200 /двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: