О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
София, 16.05.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2407/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на В. Н. Д., действаща лично и в качеството си на майка и законен представител на М. Н. Д., А. Н. Д. и В. Н. Д., и на П. Н. Д., действащ лично и със съгласието на майка си В. Н. Д., всички от с.Тополчане, обл. С., срещу решение № 1210 от 17.04.2018 г. по в. гр. д. № 5923/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-1 състав решение № 3925 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 16840/2015 г. за отхвърляне на предявените от посочените лица срещу ЗД „Б. И.“ АД искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпило на 13.10.2015 г. ПТП за разликата от 50 000 лв. до 100 000 лв. за всяко от тях.
Касаторите поддържат, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Релевират оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите са прекомерно занижени и не съответстват на претърпените болки и страдания, както и оплаквания срещу извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия при произшествието техен наследодател Н. К. Д., респ. че съпричиняването е в равна степен с това на виновния за произшествието водач. Според касаторите, съдът е изложил повърхностни мотиви, без да анализира и да вземе предвид безспорно установени факти и обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетенията (възрастта на ищците и на починалия, силната връзка между тях, начинът, по който ищците приемат загубата на своя съпруг и баща, лимитите на отговорността на застрахователите към датата на ПТП), както и обстоятелствата, имащи значение за наличието на съпричиняване (закъснялата реакция на водача на автомобила и невъзможността да бъде установено дали каруцата е била снабдена със светлоотразители поради напълно повредената й задна част).
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 основания, а също и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като значими за конкретното делото са поставени въпросите:
„І.1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; 2. Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата правна норма – длъжен ли е въззивният съд реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора; 3. Липсата на обсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото; 4. Длъжен ли е съдът да изложи съображения по въведените с въззивната жалба доводи за пълното съдържание на събрания доказателствен материал;
ІІ.1. Констативният протокол за ПТП, издаден след задължително посещение на мястото на ПТП от длъжностно лице на полицията, съставлява ли официален свидетелстващ документ относно невъзприети пряко от съставителя му факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като оборудването със светлоотразители на каруцата преди ПТП, изцяло разрушена при ПТП, без да са установени, издирени и описани части на каруцата, към които следва да бъдат прикрепени светлоотразителите, т. е. представлява ли официален свидетелстващ документ протоколът за факти, които обективно не могат да бъдат възприети пряко от длъжностното лице; 2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни – игнорирани са протоколът за оглед на местопроизшествие и фотоалбумът, от които ясно се вижда, че не са останали и описани никакви части от каруцата, върху които следва да има светлоотразители; 3. Какви са предпоставките за приемане на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и за намаляване на обезщетението за вреди при принос на пострадалия – при липса на категорични доказателства в процеса за действия или бездействия, с които обективно пострадалият да е създал предпоставки за настъпване на увреждането, може ли да се приложи съпричиняване; 4. Длъжен ли е ответникът да докаже при условие на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата; 5. В тежест на коя от страните е доказването на причинна връзка между допуснато от пострадалия нарушение и настъпилите вреди – и конкретно кой трябва да докаже, че наличието на светлоотразители би довело до предотвратяване на ПТП и има значение, като се съпоставят видимост, опасна зона и предотвратимост; 6. При възражение на ищеца за недоказана причинна връзка между допуснато от пострадалия нарушение и настъпили вреди, променя ли се доказателствената тежест на възражението за съпричиняване; 7. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП и трябва ли по делото да се докаже безспорно наличието на причинна връзка; 8. За да се приеме съпричиняване от пострадалия, достатъчно ли е да се отчете само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата или съдът е длъжен да изследва дали всяко от нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат; 9. Само от факта, че няма светлоотразители може ли да се направи извод, че при наличие на такива ПТП нямаше да настъпи, при доказана закъсняла реакция на водача на л. а. и липса на каквито и да е доказателства, че при движение със скоростта си от 94 км/ч, последният е имал обективна възможност да предотврати ПТП, като се изчислят всички параметри и се направи технически обоснован извод;
ІІІ.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.; 3. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение; 4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива води ли до определяне на несправедливо обезщетение; 5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; 7. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за периода 2004-2008г.), но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; 8. Достатъчно ли е формално сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; 9. Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит; 10. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 11. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”; 12. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постигне все по-пълно компенсиране на вредите; 13. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост”.
В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика: т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ІV г. о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ІІІ г. о. и решение № 87 от 04.09.2958 г. по гр. д. № 55/58 т. на ОСГК на ВС (за въпроси № І.1. и І.2); решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2016 г. на І т. о. и решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ІV г. о. (за въпрос № І.3); решение № 85 от 28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ІІ т. о., решение № 711 от 22.10.2008 г. по т. д. № 395/2008 г. , решение № 98 от 25.06.2012 г. по т. д. № 750/2011 г. на ІІ т. о., решение № 15 от 25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г. на І т. о., решение № 24 от 10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г. на І т. о., решение № 110 от 04.09.2013 г. по т. д. № 194/2012 г. на ІІ т. о., решение № 227 от 12.02.2014 г. по т. д. № 769/2012 г. на І т. о., решение № 73 от 22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на І т. о. (за въпрос № ІІ.1); решение № 24/2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о., решение № 221/2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на І г. о. и т. 12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС (за въпрос № ІІ.2); решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ІІ т. о. (за въпроси № ІІ.3, 4, 5 и 6); решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ІІ т. о., решение № 97 от 10.02.1968 г. по н. д. № 1359/67 т. на ІІІ н. о., решение № 322 от 28.02.1973 г. по н. д. № 234/73 г. на ІІІ н. о., решение № 407/87 г. по н. д. № 365/87 г. на ВС и решение № 260/83 г. по н. д. № 216/83 г. на ВС (за въпрос № ІІ.7); ППВС № 4/68 г., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ІІ т. о. (за въпрос № ІІ.8); решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ІІ т. о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на І т. о., решение № 28 от 9.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ІІ т. о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. на ІІ т. о., решение № 88 от 9.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ІІ т. о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ІІ т. о., решение № 184 от 08.11.2011г. по т. д. № 217/2011г. на ІІ т. о., решение № 215 о 03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на І т. о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ІІ т. о., решение № 131 от 04.01.2016г. по т. д. № 2592/2014г. на ІІ т. о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ІІ т. о., решение № 66 от 3.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 157 от 28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ІІ т. о., решение № 94 от 24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на І т. о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ІІ т. о., решение № 111 от 01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ІІ т. о., решение № 177от 27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 179 от 29.01.2016г. по т. д. № 2143/2014г. на І т. о. (за въпросите по т. ІІІ). Във връзка с последните въпроси касаторите са посочили също първоинстанционни и въззивни решения, постановени от Софийски градски съд и Софийски апелативен съд, които обаче, след изменението на чл. 280 ГПК и отпадането на противоречието с практиката на съдилищата като основание за допускане на касационното обжалване, са ирелевантни при преценката по чл. 288 ГПК.
Ответникът по касация – ЗД „Б. И.“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е приел за безспорно установени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател ЗД „Б. И.“ АД за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 13.10.2015г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач М. Д. И.. Изводът за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е направен въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. авто-техническа експертиза, приета без да е оспорена от страните, като е зачетена и влязлата в сила присъда № 16 от 20.06.2016 г. по н.о.х.д. № 257/2016 г. на Сливенски окръжен съд, с която причинилият произшествието водач е признат за виновен.
Решаващият състав не е споделил обаче изводите в първоинстанционния акт както по отношение размера на дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди, така и по отношение приетия обем на съпричиняване на вредите (70%) от страна на наследодателя на ищците.
Съобразявайки възрастта на починалия (43 г.) и на ищцата-негова съпруга (42 г.), непълнолетието на останалите ищци (деца на починалия); установените от свидетелските показания добри отношения между тях, личността на починалия като добър и работлив човек, трудно преживяване на неговата загуба от страна на ищците; конкретните социално-икономически условия в страната към датата на ПТП – 2015 г., въззивният съд е преценил, че справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за всеки от ищците е сумата 100 000 лв., а не сумата 80 000 лв., определена от първата инстанция.
Като завишен, с оглед конкретния механизъм на произшествието и допуснатото от всеки от участниците в него нарушение на правилата за движение, съответно от страна на водача на автомобила – несъобразена с пътната обстановка поради каране на къси светлини скорост, а от страна на починалия при произшествието – управляване на каруца в тъмната част на денонощието без необходимата светлинна сигнализация, решаващият състав е преценил определеният от първоинстанционния съд обем на приноса на наследодателя на ищците за завишен, като е намалил същия от 70 на 50 процента.
В обжалваното решение са изложени подробни съображения във връзка с основното възражение на жалбоподателите ищци за липса на съпричиняване на вредите от страна на наследодателя им и по-конкретно – че не е доказано управляваната от него каруца да е била без светлинна сигнализация и че при наличието на такава ударът би бил предотвратим. Фактът, че каруцата не е била снабдена с поставено отзад вляво светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина, е прието за категорично установено от заключението на авто-техническата експертиза и на констативния протокол на КАТ от 13.10.2015 г., които са приобщени към доказателствения материал, без да са били оспорени от страните. Що се отнася до твърдението на ищците за недоказаност, че наличието на светлинна сигнализация би предотвратило произшествието, решаващият състав е счел същото за неоснователно, тъй като именно в тяхна тежест, доколкото цели оспорване възражението на ответника за съпричиняване, е доказването на обстоятелството, че при конкретния механизъм на ПТП наличието на светлинна сигнализация върху каруцата е без значение за настъпване на произшествието.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато.
На първо място, въпросите по т. І от изложението не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Този извод следва от обстоятелството, че въпросите съдържат твърдението на касаторите за немотивираност обжалвания акт, което обаче е напълно неоснователно. Въззивният съд е изложил обстойни съображения по всички спорни между страните въпроси, в т. ч. и по заявените от тях оплаквания в жалбите им, като е анализирал преценените от него за относими към предмета на делото доказателства. Несъгласието на ищците с направените в резултат от това обсъждане изводи, обективирано в поставените от тях въпроси по т. І, представлява по своето естество оплакване за допуснати процесуални нарушения, което обаче е относимо към основанията за самия касационен контрол, а не към основанията за допускането му.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите по т. ІІ, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо, че същите покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси не може да се счете за доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците, въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното пътно-транспортно произшествие и нарушението на правилата за движение, допуснато от починалото лице, като именно в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е допринесло за настъпването на вредите. Що се отнася до доказването на релевантния за спора факт дали каруцата е имала светлинна сигнализация, това е въпрос, касаещ обосноваността на въззивното решение и съответно е неотносим към основанията за допускане на касационния контрол. Отделно от това, поставеният в тази връзка въпрос относно доказателствената сила на протокола за ПТП от КАТ, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Точно обратното – именно в съответствие с нея, е прието, че доколкото не е бил оспорен от ищците, представеният по делото протокол за ПТП, изготвени по надлежния ред, притежава материална доказателствена сила и установява отразените в него факти, в т. ч. липсата на необходимата светлинна сигнализация на управляваната от пострадалото лице каруца.
Настоящият състав намира, че допускане на касационното обжалване не могат да обосноват и въпросите, свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото същите не са решени в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на съд по съществото на спора,, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай и относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищците неимуществени вреди, в т. ч. и конкретните социално-икономически условия в страната към датата на ПТП, намиращи съответно отражение и върху лимитите за отговорността на застрахователите. Що се отнася до правилността на тази преценка, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради наличието на многобройна съдебна практика – както по приложението на чл. 52 ЗЗД, така и по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не може да се счете за осъществено и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаорите не са аргументирали поддържаното от тях основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Софийски апелативен съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1210 от 17.04.2018 г. по в. гр. д. № 5923/2017 г. на Софийски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: