5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 02.04.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1751/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „А. – Сервиз“ ООД, гр. Пловдив срещу решение № 10 от 21.02.2019 г. по т. д. № 319/2018 г. на Бургаски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 314 от 18.10.2018 г. по т. д. № 183/2018 г. в обжалваната осъдителна част, е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу „ДК – Домостроене“ АД, гр. Бургас иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 20 413 лв. – обезщетение за ползване на газов мотокар, марка „О.“, модел CPQD30-XW22F, сериен номер А5АС00949, за периода от 25.05.2015 г. до 25.09.2017 г., както и иск за заплащане на сумата 15.15 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 01.08.2015 г. до 26.08.2017 г.
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл при нередовност на въззивната жалба, изразяваща се в липса на конкретизация относно това, коя част от първоинстанционното решение е обжалвана, респ. в липса на правен интерес от обжалването на акта в неговата цялост, т. е. по отношение на отхвърлителната част.
В касационната жалба са изложени съображения и за неправилност на въззивното решение, като е изразено несъгласие с извода на съда, че доколкото договорът за продажба на процесния мотокар не е развален, то ищецът не би могъл да получава наемна цена за ползването на вещта, респ. да претендира обезщетение за неоснователното й ползване. Според касатора, решаващият състав не е съобразил наличните данни по делото за предприети от негова страна постъпки да получи от купувача обратно вещта и да търси обезщетение от него, както и не е преценил правилно съдържащата се в прокурорската преписка фактура от 20.05.2015 г., издадена от купувача „Г. П. България“ ООД за сумата 13 700 лв. с ДДС, обективираща съгласието му платените от него вноски по договора за продажба от 02.06.2014 г. да останат в полза на продавача като обезщетение за ползването на вещта.
Освен с твърдението за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на въззивната жалба (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК), искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като релевантни за изхода на делото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Заявеното от продавача искане за връщане на даденото по сключен договор за продажба на вещ на изплащане със запазване на собствеността поради неизпълнение на основното задължение на купувача, както и наличието на писмен документ, обективиращ воля на купувача да извърши обратно доставяне на вещта, представляват ли изразяване на воля за едностранно разваляне на договора съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 87, ал. 1 ЗЗД; 2. Възможно ли е писмен договор да бъде развален чрез депозирана жалба до прокуратурата, с която кредиторът претендира последици на развалянето на договора и чието съдържание в хода на прокурорската проверка несъмнено е сведено до знанието на неизправния длъжник“. Касаторът счита, че първият от поставените въпроси е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решение № 156 от 30.11.2010 г. по т. д. № 69/2010г. на II т. о., решение № 178 от 12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010г. на II т. о. и решение № 706 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 1769/2009 г. на III г. о.), а за втория въпрос твърди, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на формирана по него съдебна практика.
Ответникът – „ДК – Домостроене“ АД, гр. Бургас – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 14.06.2019 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 02.06.2014 г. между ищеца „А. – Сервиз“ ООД и неучастващото в делото „Г. П. България“ ООД е сключен договор за продажба на изплащане и за доставка на газов мотокар, марка „О.“, модел CPQD30-XW22F, сериен номер А5АС00949 за цена 15 000 евро с ДДС, платима на вноски до 20.05.2015 г.; В чл. 2.5 падежът на задължението на продавача за прехвърляне собствеността върху вещта е обвързан със заплащането на последната вноска от цената, като в чл. 6.1 е уговорено, че забавата на купувача с повече от 10 работни дни, съобразно погасителния план, превръща вземането за незаплатената част от цената в предсрочно изискуемо и поражда правото на продавача за неустойка; Към 20.05.2015 г. размерът на неизплатената част от цената възлиза на 13 700 лв. с ДДС, като вземането на продавача е станало предсрочно изискуемо към м. декември 2014 г.; С приемо-предавателен протокол от 13.06.2014 г. ищецът-продавач е предал на купувача процесния мотокар, който е ползвал същия в помещение на ответното дружество „ДК – Домостроене“ АД по договор за наем от 01.04.2014г., като ползването е продължило до 27.07.2015 г.; Поради наличието на останал неплатен наем в размер на 11 140 лв. наемодателят на купувача (ответникът „ДК – Домостроене“ АД) е отказал да предаде на ищеца вещта, а е предал същата впоследствие с протокол от 26.09.2017 г. по и. д. № 862/2017 г. на ЧСИ Ив. Божилова във връзка с насочено върху нея принудително изпълнение.
При посочените факти въззивният съд е преценил, че в случая не е осъществен фактическият състав на чл. 59 ЗЗД. Приел е, че макар да е продължил да бъде собственик на продадената вещ (с оглед уговорката за запазване на собствеността до окончателното плащане на цената) ищецът „А. – Сервиз“ ООД не разполага с правомощието да извлича добиви от нея под формата на наем, тъй като с договора за продажба от 02.06.2014 г. същият се е задължил да предаде владението върху вещта на купувача „Г. П. България“ ООД, т. е. да търпи ползването й от трето лице. Според съдебния състав, до отпадането на договорното основание (разваляне на договора по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД чрез отправяне на писмено предупреждение), каквото нито се твърди като факт в исковата и в допълнителната искова молба, нито се установява от доказателствата по делото, продавачът-собственик разполага единствено с правото да иска реално изпълнение на задължението за заплащане на цената на продадената вещ, но не и връщането й. По отношение на намиращата се в прокурорската преписка фактура от 20.05.2015 г. за сумата 13 700 лв., съдът е счел, че от съдържанието на същата изобщо не може да се направи извод за разваляне на процесния договор за продажба, а освен това, с оглед запазеното право на собственост върху вещта в полза на продавача, т. н. „обратна продажба“, каквато ищецът твърди да е извършена с посочената фактура, е лишена от основание.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, неоснователно е твърдението на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение като постановено по нередовна въззивна жалба. Както правилно е преценил въззивният съд, изложените във въззивната жалба оплаквания налагат категоричния извод, че предмет на жалбата е първоинстанционното решение само в неговата осъдителна част, а не и в частта, с която претенцията е отхвърлена. Поради това, не може да се счете, че въззивната жалба е била нередовна и че решаващият състав е следвало да предприеме действия за отстраняване на нередовността й.
На второ място касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените от касатора въпроси. Начинът, по който са формулирани, сочи, че отговорът на въпросите е предпоставен от преценката на конкретните факти и доказателствата по делото, от което следва, че същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, в първия въпрос се съдържа твърдението на самия касатор за „наличието на писмен документ, обективиращ воля на купувача да извърши обратно доставяне на вещта“, какъвто извод по отношение на фактурата от 20.05.2015 г. в мотивите на акта не е направен. Следва да се отбележи също, че вторият въпрос (за възможността писмен договор да бъде развален чрез жалба до прокуратурата) е поставен напълно теоретично, без да е бил предмет на обсъждане от страна на въззивната инстанция.
Отсъствието на общото изискване за обуславящ характер на въпросите е достатъчно за недопускането на касационното обжалване, поради което не подлежи на обсъждане наличието на конкретно заявените за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделно от това, посочените основания не са осъществени. Представените от касатора решения на ВКС не съдържат отговор на първия поставен от касатора въпрос – в решение № 156 от 30.11.2010 г. по т. д. № 69/2010г. на II т. о. е обсъждан въпросът за базата за определяне на обезщетение за ползване на вещ при вече развален договор за продажба на изплащане, а останалите две решения третират въпроса за разваляне на договорите с връчване на препис от исковата молба на ответника. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на втория въпрос, наличието на същото не може да бъде обосновано единствено с липсата на формирана съдебна практика. Още повече, че по въпроса за развалянето на договорите съществува многобройна практика на ВКС, в т. ч. и по реда на чл. 290 ГПК, от която би могъл да бъде изведен отговорът на поставения от касатора въпрос (в случай, че същият би бил релевантен за спора).
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представения договор за правна защита и съдействие от 11.06.2019 г. и преводно нареждане от 13.06.2019 г. до „УниКредит Булбанк“ АД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10 от 21.02.2019 г. по т. д. № 319/2018 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА „А. – Сервиз“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на „ДК – Домостроене“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк]разноски за настоящото производство в размер на сумата 1000 (хиляда) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: