О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
София, 17.11.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2176/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] (с предишно наименование [фирма]) срещу решение № 81 от 31.03.2015 г. по в. т. д. № 790/2013 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която не е уважена подадената от дружеството-касатор въззивна жалба, основана на твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на решение № 51 от 26.08.2013 г. по т. д. № 44/2013 г. на Разградски окръжен съд, изразяващи се в необсъждане наличието на свръхзадълженост като евентуално заявено основание за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника [фирма], [населено място].
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие със съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода на въззивната инстанция, че при подадена молба по чл. 625 ТЗ съдът е обвързан от заявеното от молителя основание за откриване на производство по несъстоятелност (в случая неплатежоспособност) и не е компетентен да ревизира претенцията на ищеца, нито избрания от него способ за обективно съединяване на основанията по чл. 607а ТЗ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че „въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд по реда на чл. 290 ГПК (решение № 201 от 11.12.2014 г. по т. д. № 659/2014 г. на І т. о.), в което е прието, че съдът не е обвързан от поредността и от съотношението на заявените от молителя основания за откриване на производство по несъстоятелност, а е длъжен, с оглед засиленото служебно начало, да изследва наличността и на двете нормативно предвидени основания, като изпадането на търговеца в свръхзадълженост „поглъща” неплатежоспособността му”. Освен това, касаторът счита, че по този въпрос е налице и противоречива практика на съдилищата, в подкрепа на което се позовава на влязлото в сила решение № 71 от 07.03.2012 г. по т. д. № 33/2011 г. на Русенски окръжен съд, както и на невлязлото в сила решение № 24 от 27.02.2015г. по т. д. № 250/2014 г. на Русенски окръжен съд.
Ответникът – „Р. (България)” ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 29.06.2015 г. Претендира присъждане на разноски в размер на сумата 300 лв.
Длъжникът [фирма], [населено място] и останалите кредитори не заявяват становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в указания от съда срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която, по молба на [фирма], [населено място] е открито производство по несъстоятелност на длъжника [фирма], [населено място] поради неплатежоспособност, въззивният съд е приел за неоснователна въззивната жалба, подадена от [фирма], [населено място] (с предишно наименование [фирма]), в качеството му на кредитор по чл. 613а, ал. 2 ТЗ с вземане, установено с влязло в сила решение № 1264/08.07.2013 г. по т. д. № 3095/2013 г. на Русенски районен съд. Решаващият състав е преценил, че не е налице твърдяното от посоченото дружество-въззивник процесуално нарушение на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ, изразяващо се в откриване на производството по несъстоятелност поради неплатежоспособност на длъжника, без да е изследвано наличието и на другото самостоятелно основание по чл. 607а ТЗ – свръхзадълженост. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че подадената от кредитора [фирма] молба по чл. 625 ТЗ е основана на твърдения за неплатежоспособност на длъжника и евентуално – за свръхзадълженост на същия, както и че присъединилият се по реда на чл. 629, ал. 4 ТЗ кредитор „Р. (България)” ЕАД не е навел различно съотношение на съединяване на двете основания за откриване на производство по несъстоятелност. Поради това и доколкото заявеното като главно основание (неплатежоспособност) е уважено, съдът е счел, че не следва да бъде обсъждано наличието на евентуално поддържаното основание (свръхзадълженост).
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Достатъчно основание за това е липсата на конкретно формулиран от касатора въпрос, по отношение на който да бъдат преценявани предпоставките на поддържаните от него основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Твърдението на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че становището на въззивната инстанция относно това, дали съдът е длъжен служебно да се произнесе и по двете основания за откриване на производство по несъстоятелност (неплатежоспособност и свръхзадълженост) противоречи на задължителната съдебна практика, представлява по своята същност оплакване за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не покрива изискването на процесуалния закон за ясно и точно формулиране на релевантния за изхода на конкретното дело въпрос, в каквато насока са указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от изложеното, дори да се счете, че в случая е поставен въпросът за служебното задължение на съда по несъстоятелността да изследва и двете законово предвидени основания за откриване на производство по несъстоятелност, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са доказани заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. На първо място, не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 201 от 11.12.2014 г. по т. д. № 659/2014 г. на І т. о. Това решение е постановено по приетия за релевантен въпрос – дали производството по несъстоятелност може да бъде открито едновременно и на двете основания по чл. 607а ТЗ или свръхзадължеността изключва неплатежоспособността. В него е прието, че тези основания могат да бъдат предявени в условията на кумулативност или евентуалност и ако са поддържани едновременно, съдът е длъжен да се произнесе и по двете, като при наличието на предпоставките и на двете, ще бъде съобразена по-ранната дата. В случая, обаче, двете основания за откриване на производство по несъстоятелност са поддържани при условията на евентуалност, а не на кумулативност. С оглед на това и предвид обстоятелството, че заявеното като главно основание – неплатежоспособността – е счетено за осъществено, то за съда не е съществувало задължение да се произнесе по евентуално заявеното основание – свръхзадължеността. Следователно, доколкото фактите по двете дела са различни, не е налице и противоречие между обжалваното въззивно решение и цитираното решение на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика.
Не може да се счете за доказано и твърдението на касатора за противоречие в практиката на съдилищата предвид липсата на идентичност на случаите, разгледани в обжалвания акт и във влязлото в сила решение № 71 от 07.03.2012 г. по т. д. № 33/2011 г. на Русенски окръжен съд, тъй като, видно от мотивите на същото, присъединеният по реда на чл. 629, ал. 4 ТЗ кредитор е направил изрично искане за откриване на производство по несъстоятелност едновременно и на двете законово установени основания, за разлика от настоящата хипотеза, при която второто основание е заявено като евентуално. Що се отнася до другото представено въззивно решение – решение № 24 от 27.02.2015 г. по т. д. № 250/2014 г. на Русенски окръжен съд, същото не следва да бъде съобразявано при преценката на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК предвид липсата на данни да е влязло в сила.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника „Р. (България)” ЕАД, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 81 от 31.03.2015 г. по в. т. д. № 790/2013 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] (с предишно наименование [фирма]), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Р. област, [улица] да заплати на „Р. (България)” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: