О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
София, 17.02.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2509/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] срещу решение № 203 от 08.08.2016г. по в. т. д. № 99/2016 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 1009 от 21.12.2015 г. по т. д. № 696/2015 г. С първоинстанционния акт, по молба на П. С. И. от [населено място] и присъединилия се по реда на чл. 629, ал. 4 ТЗ кредитор [фирма], [населено място], на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ, е обявена неплатежоспособността на касатора [фирма], [населено място] с начална дата 31.12.2014 г., открито е производство по несъстоятелност, назначен е временен синдик, постановена е обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството и е определена дата за Първо събрание на кредиторите му.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност е открито по молба на лицето П. Станков И. – съдружник в търговското дружество, нямащ качеството на кредитор по търговска сделка, доколкото твърдяните от него вземания произтичат от решение на Общото събрание на съдружниците по чл. 134, ал. 1 ТЗ за допълнителни парични вноски, което не представлява търговска сделка. Релевира оплаквания и за неправилност на въззивния акт поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че вземанията на молителя П. С. И. произтичат от сключени договори за заем между него и търговското дружество. Счита този извод за необоснован, доколкото самият въззивен съд е приел, че представените по делото договори заем са антидатирани и не доказват възникване на заемни правоотношения. Изразява несъгласие и със становището на съдебния състав, че решението на Общото събрание на съдружниците в [фирма] от 01.11.2012 г. не съставлява такова по смисъла на чл. 134, ал. 1 ТЗ за допълнителни парични вноски и с преценката на същото като съгласие на дружеството за получаване на заем от съдружника П. И., което, заедно с факта на предоставяне на сумата, е счетено за доказващо осъществяването на фактическия състав на договора за заем.
В касационната жалба са изложени подробни съображения и за неправилност на извода, че са налице предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност и по-конкретно – че дружеството е в състояние на неплатежоспособност. В тази връзка се поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е извършил комплексна преценка на компонентите на актива и пасива на длъжника и не е приложил метода за корекционно преизчисляване на коефициентите за ликвидност, като съобрази обстоятелството, че [фирма] е част от икономическа група, включваща три други търговски дружества и съдружниците П. С. И. и А. Л. Е.. Касаторът релевира оплакване за допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и по отношение определената начална дата на неплатежоспособността, тъй като не са взети предвид множество факти и твърдения на страните, касаещи определянето й, а именно – че предсрочната изискуемост на предоставения от [фирма] кредит е настъпила на 18.10.2014 г.; че падежът на задълженията към съдружника П. И. е 01.11.2013 г.; че коефициентите за ликвидност и автономност са били отрицателни още от 2013 г.
Като значими за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните групи въпроси:
Група А. „1. Действително ли е решение на О., с което се задължава само един от съдружниците да направи допълнителни парични вноски, след като чл. 134, ал. 1,изр. 2 ТЗ допуска изрично това чрез формулата „ако не е предвидено друго“; 2. Може ли решението по чл. 134, ал. 1 ТЗ да замести формата за доказване на договора за заем с оглед забраната по чл. 164, ал. 1, т. 1, респ. т. 3 ГПК; 3. Следва ли съдът да основава мотивите си на доказателства (договорите за заем), които са оспорени относно истинността и за които самият той е установил, че са антидатирани и следователно несъществуващо основание за извършване на плащанията; 4. При липсата на писмен договор достатъчно ли е за установяването му основанието, вписано в платежното нареждане, след като такъв договор не е съществувал към датата на извършване на превода и може ли платежното нареждане да замести липсата на формата за доказване; 5. Следва ли при оценка на задълженията към съдружници да се прилага корекционно тълкуване, особено след като е установено, че договорите за заем са антидатирани и следователно под съмнение е редовността на счетоводните книги; 6. По какъв начин следва да се изчислява стойността на имуществото на длъжника и дали методите за установяване на пазарната цена са достатъчни за извършване на дължимата преценка по чл. 631 ТЗ, т. е. да се направи извода дали то е достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за интересите на кредиторите; 7. Ако се установи, че имуществото на длъжника е достатъчно, за да се удоволетворят вземанията на кредиторите, които не са свързани лица, но не е достатъчно да се удоволетворят вземанията и на свързаните лица, следва ли молбата за откриване на производство по несъстоятелност да бъде отхвърлена или следва да бъде уважена“;
Група Б: Първа подгрупа: „1. Какъв е въпросът за легитимацията на кредитора по чл. 625 ТЗ – материалноправен или процесуалноправен; 2. По какъв начин следва да се квалифицират вземанията на кредитор, който същевременно е съдружник в дружеството, срещу което е насочена молбата и ако се установи, че те не са породени или отнасящи се до търговска сделка, включително нейната действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, унищожаване и разваляне, или последиците от прекратяването й, следва ли производството да се пракрати, а молбата да се върне на молителя, без да се връчва на ответника за отговор; 3. Ако на първия въпрос се даде положителен отговор, как следва да процедират съдилищата, когато установят, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност е недопустима преди да има подадена молба за присъединяване към молбата за откриване на производство по несъстоятелност; 4. Относим ли е към производството по несъстоятелност въпросът за удоволетворяване на вземанията на свързаните лица – съдружници или това е въпрос на принудително изпълнение и задължение за понасяне на риска от неудачни инвестиции; 5. Ако се установи, че имуществото на длъжника е достатъчно, за да удоволетвори вземанията на кредиторите, които не са свързани лица, но не е достатъчно, за да удоволетвори вземанията на свързаните лица-съдружници, следва ли молбата за откриване на производство по несъстоятелност да бъде отхвърлена; Втора подгрупа: 1. Как следва да се определи началната дата на неплатежоспособността, кои са критериите за нейното определяне; 2. Коефициентите за автономност, ликвидност, ефективност и рентабилност съставляват ли абсолютно доказателство за финансовото състояние на дружеството; 3. Възможно ли е за целите на финансовия анализ в производството по несъстоятелност да се използват коефициентите E./E./E. и на кое следва да се даде по-голяма тежест при несъответствие между резултатите; 4. Следва ли задълженията към свързани лица да се игнорират изцяло при извършване на финансовия анализ на дружеството; Трета подгрупа: 1. Какво е съдържанието на понятието икономическа група и кои са лицата, които влизат в нея и по какъв критерий следва да се установи това; 2. Кои са юридическите факти, които трябва да се докажат, за да се установи съществуването на икономическа група и лицата, включени в нея; Необходимо ли е да се установи действително упражняване на решаващото влияние или е достатъчно да съществува възможност за това; 3. Съставянето/несъставянето на консолидиран финансов отчет само по себе си показателно ли е за факта на съществуване на икономическа група или е необходимо и установяването на други факти – напр. възможността едно лице да влияе пряко или косвено върху стратегическите решения в друго предприятие, без да е необходимо да се съобразява с интересите на друго предприятие или лице и дали решенията за определяне състава на управителните органи, бюджета, бизнес-плана и инвестициите на предприятието са стратегически; 4. Ако се установи, че едно предприятие е част от икономическа група, следва ли да се извърши финансов анализ на цялата група“.
Касаторът поддържа, че въпросите от Група А са решени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и по-конкретно – с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 70 от 25.08.2014 г. по т. д. № 3560/2013 г. на І т. о. и решение № 32 от 17.06.2013 г. по т. д. № 685/2012 г. на І т. о. и с постановеното по реда на отменения ГПК решение № 549 от 27.10.2008 г. по т. д. № 239/2008г. на І т. о. По отношение на въпросите от Група Б е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съответно: По отношение на въпросите от първите две подгрупи – се поддържа, че решаването им е „от значение за точното прилагане на закона“, тъй като се налага изменение и актуализиране на съдебната практика по въпроса, дали активната легитимация за подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност е процесуален или материалноправен въпрос, като се изостави разрешението, дадено в решение № 134 от 08.12.2009 г. по т. д. № 141/2009 г. на ВКС, І т. о., а също и по въпроса за определяне на началната дата на неплатежоспособността. По отношение на въпросите от третата подгрупа се поддържа, че са „от значение за развитието на правото“ предвид липсата на съдебна практика по тях и липсата на правна регламентация, което налага правоприлагане по аналогия на закона или на правото.
Ответникът по касация – П. С. И. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна. Подробни съображения за това излага в депозирания писмен отговор от 14.11.2016 г. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в указания от съда срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което по молба на П. С. И. от [населено място] и присъединилия се по реда на чл. 629, ал. 4 ТЗ кредитор [фирма], [населено място], на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ, е обявена неплатежоспособността на касатора [фирма], [населено място] с начална дата 31.12.2014 г. и е открито производство по несъстоятелност, въззивният съд е приел, че са осъществени предвидените в чл. 608 ТЗ предпоставки: 1. Двамата молители са кредитори на дружеството-длъжник за вземания, произтичащи от търговска сделка, съответно вземането на [фирма] произтича от договор за банков инвестиционен кредит, обявен за предсрочно изискуем, а вземането на П. С. И. произтича от договори за заем; 2. Ответникът е в невъзможност да удоволетвори своите кредитори поради лошото си финансово-икономическо състояние.
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на [фирма], че физическото лице П. С. И. (съдружник в това дружество) не е кредитор по търговска сделка и следователно не е легитимирано да инициира производството по несъстоятелност на същото. На първо място, позовавайки се на задължителна съдебна практика – постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 134 от 08.12.2009 г. по т. д. № 141/2009 г. на ВКС, І т. о., е приел, че въпросът за търговския характер на правоотношението, от което произтича твърдяното в молбата по чл. 625 ТЗ вземане, обуславя материалноправната, а не процесуалната легитимация по спора. На второ място, не е споделил становището на дружеството, че вземането на молителя П. И. произтича от решението на Общото събрание на съдружниците от 01.11.2012 г. за допълнителни парични вноски, което няма характер на сделка. Според съдебния състав, доколкото не поражда задължение за допълнителни вноски и за двамата съдружници, посоченото решение не представлява такова по чл. 134, ал. 1 ТЗ, а съдържа единствено изявление на съдружниците, че са съгласни дружеството да получи определена сума пари от съдружника П. И., като е уговорен едногодишен срок за връщане на сумата. Независимо, че е преценил представените от молителя договори за заем за антидатирани, решаващият състав е счел, че фактическият състав на заема е осъществен с факта на предаването на сумата 1 100 000 лв., установен от представените платежни нареждания.
Въз основа на задълбочен анализ на показателите за ликвидност (обща, бърза и незабавна), рентабилност и ефективност за периода от 2013 г. – 2015 г., установени от заключенията на изслушаните по делото икономически експертизи, чиито стойности са значително под препоръчителните, въззивният съд е направил извод, че дружеството-длъжник е декапитализирано и не е в състояние да изпълнява задълженията си към своите кредитори, което състояние е започнало още след 2012 г. и понастоящем е необратимо. Посочил е, че този извод не би се променил дори ако при определяне на коефициентите за ликвидност бъдат изключени задълженията и вземанията към свързаните с длъжника лица. Според съдебния състав, основната причина за отрицателния финансов резултат от дейността на дружеството е високата стойност на разходите за амортизация на притежавания от него недвижим имот, придобит с привлечен капитал (договор за кредит) и доколкото търговската дейност на длъжника и реализирането на приходи е в зависимост от плащането на кредита, с факта на обявяването на същия за предсрочно изискуем и предприетото принудително изпълнение дружеството е поставено в невъзможност да обслужва краткосрочните си задължения. Именно моментът на снабдяването на банката-кредитор със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, имащо за последица превръщането на задълженията по кредита от дългосрочни в краткосрочни, което от своя страна води до рязко спадане на коефициента за ликвидност, е приет за начална дата на неплатежоспособността. Като неоснователен въззивният съд е преценил довода на длъжника, че същият е част от икономическа група и поради това следва да намери приложение Регламент 4064/89 за контрол на концентрацията на предприятията. В тази връзка е изразено разбирането, че посоченият регламент е приложим в отношенията по Закона за защита на конкуренцията, а твърдението за икономическа група е недоказано, тъй като не са налице данни за наличие на група от предприятия предвид факта, че не се съставя консолидиран финансов отчет.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по молба за откриване на производство по несъстоятелност, подадена от нелегитимирано лице – порок, за който касационната инстанция е длъжна да следи и служебно съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Легитимацията на иницииралото производството по несъстоятелност лице като кредитор по търговска сделка е материалноправна, а не процесуалноправна предпоставка, поради което същата е относима към основателността, а не към допустимостта на молбата по чл. 625 ТЗ и съответно на образуваното въз основа на нея производство. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на касационната инстанция – решение № 134 от 08.12.2009 г. по т. д. № 141/2009 г. на ВКС, І т. о., която се споделя напълно от настоящия състав. Освен това, следва да се отбележи, че доколкото въззивният съд е приел за доказано качеството на молителя П. С. И. като кредитор на ответното дружество и е уважил подадената от него молба за откриване на производство по несъстоятелност, то в случая въпросът за последиците от липсата на легитимация на иницииралото производството лице (връщане на молбата по чл. 625 ТЗ или отхвърлянето й) е ирелевантен.
На второ място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси, свързани с твърденията за неправилност на обжалвания акт.
По отношение на въпросите от Група А, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
От съдържащите се в тази група седем въпроса задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е налице само по отношение на въпросите, свързани с действителността на решението на Общото събрание на съдружниците за допълнителни парични вноски по реда на чл. 134 ТЗ и с установяването на облигационно правоотношение по договор за заем между търговско дружество и съдружник в него (въпроси № 1, № 2 и № 4). По отношение на тях обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените от касатора в тази връзка две решения на ВКС – решение № 70 от 25.08.2014 г. по т. д. № 3560/2013 г. на І т. о. и решение № 549 от 27.10.2008 г. по т. д. № 239/2008 г. на І т. о. – не представляват относима съдебна практика, тъй като не съдържат произнасяне по тези въпроси: първото от тях дава отговор на въпроса дали решението на Общото събрание на съдружниците представлява търговска сделка, но не и на въпроса дали е действително, ако само част от съдружниците него се задължават да направят допълнителни парични вноски, а второто (което няма характер на задължителна практика) – на въпроса кога договорът за заем е търговска сделка, какъвто въпрос в случая изобщо не е обсъждан. Нещо повече, самият касатор твърди, че „спорът, разрешен в решение № 70/2014 г., се отличава от повдигнатия пред съда“, т. е. че решението, на което той се позовава, не е относимо за делото, като обаче не навежда друго основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Останалите четири въпроса нямат характер на обуславящи. По-конкретно: Отсъствието на предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпрос № 3 произтича от обстоятелството, че същият не съответства на мотивите на въззивния акт – решаващият състав не е основал изводите си за съществуване на вземане на молителя П. И. към ответното дружество на оспорените договори за заем, а напротив – приел е, че същите са антидатирани, поради което е преценил за осъществен фактическия състав на заема с оглед на други неоспорени доказателства – нарежданията за превод на сумите и решението на Общото събрание на съдружниците от 01.11.2012 г., преценено като обективиращо съгласие на съдружниците дружеството да получи заем от единия от тях (П. И.). В противоречие с мотивите на обжалваното решение е и твърдението, съдържащо се във въпрос № 7, тъй като в него не е прието за установено, че „имуществото на длъжника е достатъчно, за да удоволетвори вземанията на кредиторите, които не са свързани лица“. Точно обратното – на стр. 7 от акта е посочено, че „дори и да се изключат при определяне на коефициентите за ликвидност задълженията и вземанията по разчетите със свързаните лица, дружеството отново е с показатели за ликвидност, които са под препоръчителните, което сочи на неговото декапитализиране и неспособност да се обезпечат задълженията“. Що се отнася до въпрос № 5 и № 6, същите са поставени само теоретично и изобщо не са били предмет на обсъждане в обжалваното решение.
По отношение на въпросите от Група Б, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
Съгласно указанията по т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, „точното прилагане на закона и развитието на правото” формират общо основание за допускане на касационното обжалване. Това означава, че за да е надлежно заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да поддържа и аргументира наличие и на двете предвидени в тази норма предпоставки, като посочи конкретно защо, според него, решаването на поставения въпрос ще има значение както за „точното прилагане на закона”, така и за „развитието на правото”. В случая това изискване не е налице, тъй като по отношение на въпросите от първите две подгрупи се поддържа, че същите са от значение само „за точното прилагане на закона” по съображение за несъгласие с формираната задължителна практика по чл. 290 ГПК относно това, дали легитимацията на иницииралия производството по чл. 625 ТЗ е материалноправна или процесуалноправна предпоставка, както и относно начина на определяне на началната дата на неплатежоспособността, а по отношение на въпросите от третата подгрупа се поддържа, че са от значение само „за развитието на правото” поради „липса на пълен и ясен регламент на конкретни юридически факти”, произтичащи от твърдението му, че е част от икономическа група. Следователно, по нито един от въпросите, съдържащи се в Група Б, не се поддържа наличието едновременно и на двете предпоставки, формиращи общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е. това основание не е надлежно заявено – обстоятелство, което, съгласно цитирания тълкувателен акт е напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Независимо от това, дори основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да е надлежно заявено, по отношение на въпросите от първите две групи, касаещи легитимацията на лицето, инициирало производството по чл. 625 ТЗ и определянето на началната дата на неплатежоспособността, касационният контрол не би могъл да бъде допуснат поради наличието на формирана вече по реда на чл. 290 ГПК практика и предвид обстоятелството, че настоящият състав споделя тази практика и намира, че не съществува необходимост от промяна или осъвременяването й. Що се отнася до въпросите от третата подгрупа, същите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че по делото липсват данни, подкрепящи твърдението на дружеството, че е част от икономическа група и затова не е обсъждал доводите му за „корекционно” изчисляване на коефициентите за неговата ликвидност. Така направеният извод е относим към правилността на въззивния акт, което изключва възможността същият да бъде преценяван в производството по чл. 288 ГПК.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация П. С. И. следва да се присъдят разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., чието заплащане в брой е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 288438 от 24.10.2016 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 203 от 08.08.2016г. по в. т. д. № 99/2016 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на П. С. И. от [населено място], [улица], ап. 3 разноски за настоящото производство в размер на 500 (петстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: