7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
София, 15.05.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2678/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 4693 от 28.06.2017 г. по гр. д. № 11504/2016 г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV „Д“ състав, с което е потвърдено решение № 7026 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 27686/2015 г. на Софийски районен съд, 25 състав. С първоинстанционния акт, в обжалваната негова част, са уважени предявените от С. И. Б. от [населено място] срещу банката-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 З. за прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 1, изречение първо и чл. 3, ал. 5 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 505/08.08.2007 г. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 2 336.21 швейцарски франка, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по същия договор за периода от 08.06.2010 г. до 08.05.2015 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, незаконосъобразно и неправилно като постановено в противоречие с приетите по делото доказателства и с действащите правни норми. Изложени са подробни съображения срещу изводите на въззивната инстанция за нищожност на атакуваните клаузи от договора за кредит. Според касатора, с постановения съдебен акт се стига до недопустима промяна в създаденото по волята на страните правоотношение, като сключеният между тях договор за банков кредит по ТЗ е трансформиран в безлихвен паричен заем по ЗЗД.
Като значими за спора и обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е установяване на нищожност на чл. 3, алинея 1 от договора за кредит, в който се договаря дължимата по кредита лихва и в този смисъл налице ли е нарушение на чл. 430, ал. 2 ТЗ и съответно допустима ли е косвена трансформация на договора за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД; 2. Допустима ли е промяна на договорените между странните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит; 3. При искове по чл. 55 ЗЗД за суми, представляващи надплатена според кредитополучателя лихва по месечни анюитетни вноски по договор за кредит, кой вид давност е приложима – общата петгодишнна или специалната тригодишна давност; 4. Какви са начинът, критериите и методът, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на чл. 146, ал. 2 З. във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи от договора за кредит; 5. Кои са критериите за определяне като „значително“ констатирано неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит; Каква е формулата/методологията, съгласно която съдебните органи определят неравновесието като значително; 6. Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното правоотношение при условие, че кредитът е уговорен при плаваща по размер възнаградителна лихва; 7. Уговорената възнаградитена лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и З. и кои са критериите за констатиране на това; 8. По отношение на банката като доставчик на финансова услуга следва ли да намери приложение хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 и чл. 144, ал. 2, т. 1 З.; 9. Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като се следва ex lege и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване; 10. Приложимост на чл. 143, т. 18 З. към процесния договор за банков кредит, сключен на 08.08.2007 г., и кое е приложимото законодателство при претенция за нищожност на договорни клаузи и към кой момент.
По отношение на така поставените въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че разглеждането им е „от значение, за да се избегне неточно прилагане на закона“. За част от въпросите се поддържат също и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (предходна редакция), с позоваване съответно на: решение от 30.01.2017 г. по гр. д. № 16526/2016 г. на СРС, 48 с.; решение от 12.04.2013 г. по гр. д. № 38034/2011 г. на СРС, 36 с.; решение № І-42-174 от 25.02.2015 г. по гр. д. № 19333/2013 г. на СРС, 42 с.; решение № І-49-142 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 11643/2014 г. на СРС, 49 с.; решение от 15.04.2016 г. по гр. д. № 5268/2015 г. на СГС, ІV В с. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 16 от 09.05.2017 г. по гр. д. № 50185/2016 г. на ВКС, І г. о.; решение № 172 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 80/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; решение от 09.10.2014 г. по т. д. № 3106/2013 г. на СГС, VІ-18 с. ; решение от 08.04.2015 г. по гр. д. № 16765/2013 г. на СГС, 4 с. (за третия въпрос); решение от 26.089.2014 г. по гр. д. № 2895/2013 г. на СГС, І ГО, 17 с. (за девети въпрос).
Освен това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил твърдения за противоречие на обжалваното решение с множество първоинстанционни и въззивни актове, без да е отнесъл същите към някой от поставените от него въпроси.
Ответницата по касация – С. И. Б. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 25.10.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от С. И. Б. от [населено място] срещу банката-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 З. за прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 1, изречение първо и чл. 3, ал. 5 от договор за кредит от 08.08.2007 г. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена възнаградителна лихва, въззивният съд е споделил извода, че посочените клаузи са неравноправни и поради това нищожни. Неравноправността на двете спорни договорни клаузи е аргументирана с обстоятелството, че същите са уговорени във вреда на потребителя и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, тъй като банката разполага с възможността във всеки един момент да увеличи базовия лихвен процент със стойност, която счита за целесъобразна, доколкото договорът не съдържа конкретна и изчерпателна информация за механизма за изчисляване на възнаградителната лихва, нито за условията и пазарните факторите, при които нейният размер би претърпял промяна. Решаващият състав е приел за недоказано твърдението на банката, че договорът е сключен индивидуално, както и че вземането за процесната сума е погасено по давност, като е преценил за приложима в случая общата петгодишна давност, доколкото не се касае за периодично плащане, в какъвто смисъл е твърдението на банката, а вземането произтича от неоснователно обогатяване.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия от поставените въпроси не може да се счете, че е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. че е обуславящ за изхода на конкретното дело. Дали е допустимо установяване нищожност на посочената конкретна клауза от процесния договор за кредит и дали е налице нарушение на чл. 430, ал. 2 ТЗ, е въпрос, относим изцяло към правилността на обжалвания акт и следователно, с оглед задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същият не може да бъде преценяван в производството по чл. 288 ГПК. Освен това, въпросът съдържа твърдението на самата страна, че в резултат на произнасянето на съда е осъществена „косвена трансформация на договора за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД“, което не съответства на мотивите в обжалваното решение. Точно обратното, въззивният съд изрично е посочил, че и след прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1, изр. 1 от договора за кредит, страните остават обвързани от първоначално уговорената от тях в чл. 3, ал. 1, изр. 2 възнаградителна лихва в размер на 4.95 процентни пункта, т. е. такава лихва е дължима и договорът не е трансформиран в безлихвен заем.
Общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на втория поставен от касатора въпрос. Начинът, по който е формулиран, сочи, че същият не е отнесен към мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е променил условията по процесното кредитно правоотношение във връзка с дължимата възнаградителна лихва, а е отказал да зачете преценената от него като нищожна клауза от сключения между страните договор за банков кредит – разрешение, което изцяло съответства на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (напр. решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, І т. о.; решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 165 от 03.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т. о.; решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.).
Независимо, че е обуславящ за изхода на конкретното дело, третият въпрос от изложението, свързан с приложимата в случая погасителна давност, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като същият не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Напротив, приетото от въззивния съд, че процесното вземане, претендирано на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, се погасява с общата петгодишна давност, е в съответствие с указанията по т. 7 от ППВС № 1/79 г., според които вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. В същия смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 165 от 02.12.16 г. по т. д. № 1777/2015 г. на І т. о.; решение № 231 от 11.08.14 г. по т. д. №678/2012г. на ІІ т. о.; решение № 92 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 4353/2008 г. Що се отнася до цитираната от касатора практика на ВКС – решение № 16 от 09.05.2017 г. по гр. д. № 50185/2016 г. на ВКС, І г. о.; решение № 172 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 80/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС – същата е неотносима, тъй като е постановена по въпроси, различни от поставения въпрос. Предвид липсата на данни за влизането им в сила, не следва да се обсъждат представените с изложението първоинстанционни съдебни актове. Освен това, доколкото по въпроса е налице задължителна съдебна практика, поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция) е неприложимо.
Невъзможността четвъртият и петият от въпросите на касатора да бъдат определени като значими за изхода на конкретното дело произтича от обстоятелството, че същите са поставени теоретично, без да са отнесени към конкретни правни изводи в обжалваното решение. Отделно от това, по тези въпроси вече е формирана богата и еднопосочна практика на ВКС, с която въззивният акт е съобразен (решение № 98 от 25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, II т. о.; решение № 51 от 04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, II т. о. и № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014. на ВКС, III г. о. /по четвъртия въпрос/ и решение № 7 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, IV г. о.; решение № 51 от 04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, II т. о.; решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о.; решение № 205 от 07.11.2016г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о.; решение № 165 от 02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015г. на ВКС, I т. о.; решение № 201 от 02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, II т. о. и др. /по петия въпрос/).
По отношение на шести, седми и осми въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като тези въпроси са относими към правилността на въззивния акт и като такива не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Невъзможността за допускане на обжалването по девети въпрос следва от обстоятелството, че отговорът на същия е предпоставен от тълкуването на клаузи от процесния договор (чл. 8 и чл. 9), което, съгласно указанията по т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение, лишава въпроса от характера му на обуславящ за изхода на делото.
Тази обща предпоставка отсъства и по отношение на последния въпрос, доколкото в мотивите на обжалвания акт изобщо не е обсъждана приложимостта на чл. 143, т. 18 З. към настоящия случай, а във втората му част – въпросът е поставен абстрактно, без да е свързан с конкретни изводи на въззивната инстанция.
Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че по преобладаващата част от поставените в изложението въпроси единственото поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено ненадлежно. Съгласно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационното обжалване. В случая обаче, касаторът поддържа само част от това основание – значение на въпросите за точното прилагане на закона (според него „за да се избегне неточно прилагане на закона“), а освен това, в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, не е изложил никакви аргументи в подкрепа на така заявеното основание.
Що се отнася до представените с изложението множество актове на първоинстанционни и въззивни съдилища, за които се твърди, че обжалваното решение им противоречи, същите не подлежат на обсъждане, тъй като във връзка с тях липсват поставени въпроси, нито са отнесени към някой от поставените въпроси.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1600 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 491279 от 17.10.17 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 4693 от 28.06.2017 г. по гр. д. № 11504/2016 г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV „Д“ състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 5, офис 9, чрез адвокат А. С., да заплати на С. И. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1600 (хиляда и шестстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: