6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
София,28.11.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1241/2011г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и насрещна касационна жалба на С. И. П. от [населено място] срещу решение № 489 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 1023/2010 г. на Софийски апелативен съд.
К. [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-14 състав решение предявеният от С. И. П. от [населено място] срещу дружеството-застраховател пряк иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ е уважен за сумата 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпените в резултат от пътно-транспортно произшествие от 09.06.2003 г. травматични увреждания. Поддържа, че в посочената част обжалваният акт е необоснован и противоречи на материалния закон. Според касатора, решаващият състав неправилно е приел за доказано противоправно поведение от страна на водача на автомобила, причинил процесното пътно-транспортно произшествие, като не е взел предвид обстоятелството, че протоколът за произшествието е изготвен на следващия ден и че от събраните по делото гласни доказателства се установява липса на нарушение на правилата за движение от страна на водача на моторното превозно средство. При условията на евентуалност е релевирано оплакване и за прекомерност на определеното на ищеца обезщетение, както и за съпричиняване на вредоносния резултат.
К. [фирма] моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Каква е материалната доказателствена сила на съставения от компетентните органи на МВР протокол за ПТП; 2. Какви са релевантните към размера на обезщетенията за неимуществени вреди обстоятелства и 3. Кои са предпоставките, при които би могло да се приеме наличие на принос на пострадалото лице. Като относима практика към тези въпроси посочва съответно: постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 85 от 28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 711 от 22.10.2008 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., както и ППВС № 4/68 г. и ППВС № 17/63 г.
Насрещният касатор С. И. П. от [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за разликата над 60 000 лв. до пълния претендиран размер 100 000 лв. Счита, че не са преценени в достатъчна степен обстоятелствата, имащи значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Изразява несъгласие и с извода за погасяване на вземането за лихва върху обезщетението за периода от 09.06.2003 г. до 28.02.2005 г.
Именно с въпроса за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди е обосновано и допускането на касационния контрол, като по отношение на него посоченият касатор поддържа, че е решен в противоречие с трайната и задължителна практика на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 и чл. 287 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да уважи предявения от С. И. П. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд решение по гр. д. № 964/2008 г., въззивният съд, въз основа на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, е приел, че са осъществени предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вредите, причинени от виновния за процесното пътно-транспортно произшествие водач К. В. Б., застрахован при [фирма]. По-конкретно, за доказани са преценени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, предвидени в чл. 45 ЗЗД – виновно и противоправно поведение на застрахования водач, изразяващо се в несвоевременно вземане на мерки за аварийно спиране от момента, в който е възприел за първи път пострадалия велосипедист С. П.; вредоносен резултат – настъпили травматични увреждания на ищеца и причинна връзка между деянието и вредите. Изводът на решаващия състав за противоправността на поведението на водача на лекия автомобил е изграден на база удостовереното в протокола за пътно-транспортното произшествие и на събраните, с оглед оспорването на същия от ищеца, доказателства – заключението на автотехническата експертиза и показанията на свидетелите Боян И. К. /съставител на протокола/ и С. И. М. /очевидец на инцидента/. Предвид така установения механизъм на произшествието, като неоснователно въззивният съд е счел направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице.
Като справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД е преценена сумата 60 000 лв., с оглед на което на ищеца е присъдена допълнително сумата 10 000 лв. В тази връзка въззивният съд е взел предвид: вида на полученото увреждане – черепно-мозъчна травма, изразяваща се в тежка контузия на мозъка с хеморагични контузии на челните дялове двустранно и на левия слепоочен дял, масивен дифузен кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, двустранни хидроми; необратимите последици от травмата за физическото и психическо здраве на пострадалото лице – посттравматична енцефалопатия, изразяваща се морфологично в трайни структурни промени на челните дялове на главния мозък и вътрешна енцефалопатия, а клинично в квадрипаретичен синдром и психоорганичен синдром до степен на посттравматична деменция; продължителността и интензитета на изтърпените болки и страдания; пълната невъзможност на ищеца да се ориентира в околната обстановка, да оценява събитията и да се справя с дейностите от ежедневния бит, включително и да се самообслужва, което е наложило поставянето му под пълно запрещение и назначаване на настойник.
По отношение заявеното от застрахователя възражение за изтекла давност за част от вземането за лихви, въззивният съд е приел, че същото е основателно за периода от три години преди датата на завеждане на иска, т. е.за времето от 09.06.2003 г. до 28.02.2005 г.
Настоящият състав намира, че подадената от [фирма] касационна жалба не следва да бъде допусната до разглеждане, тъй като макар и значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
На първо място, не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна съдебна практика по въпроса за доказателствената сила на протокола за ПТП. В съдебната практика, обективирана както в посочените две решения на ВКС, ІІ т. о., така и в множество други решения на Търговска колегия, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема непротиворечиво, че неоспореният протокол за пътно-транспортно произшествие, изготвен от органите на МВР в кръга на възложените им правомощия, представлява официален свидетелстващ документ, който се ползва не само с обвързваща съда доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на длъжностното лице-съставител, а и с материална доказателствена сила относно самото удостоверително изявление, което обаче не освобождава съда от задължението да изследва механизма на произшествието и с други доказателствени средства. Именно в съответствие с тази практика и с оглед оспорването на процесния протокол, съдът е изяснил механизма на пътно-транспортното произшествие и съответно поведението на участниците в него, като е допуснал и събрал и други доказателства – авто-техническа експертиза и свидетелски показания. Що се отнася до направените в тази връзка фактически и правни изводи, правилността на същите не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационното обсъждане, тъй като е относима към основанията за касация по чл. 281 ГПК, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е твърдението за противоречие на въззивния акт и по въпроса за релевантните към размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства. При постановяването му решаващият състав е съобразил задължителните указания по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, дадени в Постановление № 4 от 1968г., както и създадената по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК практика, имаща задължителен за долустоящите съдилища характер. В случая решаващият състав е посочил изчерпателно и е анализирал всички онези обстоятелства, които са от значение при определяне размера на дължимото обезщетение. Тази преценка е предоставена в изключителните правомощия на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Затова и в съответствие с разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, проверката на същата може да бъде осъществена единствено в самото касационно производство, но не и при допускането му.
Поради това, че касае правилността на обжалваното решение, като несъответстващ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да бъде преценен последният поставен от касатора-застраховател въпрос – за предпоставките, при които би могло да се приеме наличие на принос на пострадалото лице. Отделно от това, практиката, на която същият се позовава – т. 7 от ППВС № 17/1963 г., е неотносима към поставения въпрос, доколкото дадените в нея указания по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД са насочени към това, че от значение при преценката на приноса на пострадалото лице е причинната връзка между неговото поведение и вредоносния резултат, а не вината му, поради което тази норма е приложима и в случаите, когато пострадалият е малолетен или невменяем и не може да действа виновно.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че подадената от [фирма], [населено място] касационна жалба не следва да бъде допусната до разглеждане на нито едно от поддържаните основания.
При този резултат и с оглед изричната норма на чл. 287, ал. 4 ГПК, по депозираната от ответника насрещна касационна жалба не се дължи произнасяне.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 489 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 1023/2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от С. И. П. от [населено място] насрещна касационна жалба срещу решение № 489 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 1023/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: