О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
София, 12.02.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 51/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 66 от 19.03.2014 г. по в. гр. д. № 58/2014 г. на Ловешки окръжен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Троянски районен съд решение № 212 от 16.10.2013г. по гр. д. № 162/2013 г., е оставено без уважение направеното от дружеството-касатор възражение за прихващане със сумата 10 000 лв., представляваща такса по чл. 12 от договор за доставка на стоки (ядки) от 28.02.2012 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Според него, решаващият състав не е взел предвид противоречивите твърдения на ищеца във връзка с дължимостта на процесната сума 10 000 лв., както и обстоятелството, че становището му за липса на яснота относно основанието и изискуемостта на това вземане е изразено несвоевременно – едва във въззивната жалба, което, не само е в нарушение на разпоредбата на чл. 266 ГПК, но и не съответства на събраните по делото доказателства. В касационната жалба са релевирани оплаквания и срещу извода на съда за отсъствие на предпоставките на чл. 103 ЗЗД за извършване на прихващане с твърдението, че ликвидността и изискуемостта на вземането, с което се извършва компенсацията, са предпоставки, необходими единствено при извънсъдебното, но не и при съдебното прихващане, каквото именно е заявено в случая.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните релевантни за спора въпроси, по отношение на които поддържа всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК: „1. Навременно ли е навеждането на нови твърдения и възражения за първи път пред въззивната инстанция; Това може ли да бъде прието за допустимо, още повече след като не са налице наведени от страната или констатирани от въззивния съд процесуални нарушения на първата инстанция във връзка с разпределението на доказателствената тежест; 2. Как следва да се преценяват от страна на съда противоречивите изявления на страната относно едно и също обстоятелство; 3. Необходимо ли е да е налице ликвидност и изискуемост на вземането, с което се прави възражение за съдебно прихващане”. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е посочена (и представена) съдебна практика, съответно: по първата група въпроси – решение № 217 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 367/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 467 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1706/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 652 от 12.07.2010г. по гр. д. № 213/2010 г. на САС, 4 състав; по втория въпрос – решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 199 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.; по третия въпрос – решение № 149 от 30.01.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 1665 от 10.01.2006 г. по гр. д. № 1218/2003г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 113 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 1274/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 18.12.2014 г. Претендира разноски за касационното производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е уважено направеното от [фирма], [населено място] – ответник по предявения (и счетен за изцяло основателен) иск с правно основание чл. 327 ТЗ възражение за прихващане със сумата 10 000 лв., представляваща такса по чл. 12 от сключения между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] договор за доставка от 28.02.2012 г., въззивният съд е приел, че не е доказана дължимостта на сумата, с която се извършва прихващането. Съображенията за този извод са, че страните не са уговорили за какво се заплаща предвидената от тях в чл. 12 на договора еднократна такса от 10 000 лв., на кого и кога се заплаща същата. Като аргумент в подкрепа на становището за недължимост на сумата, предмет на възражението за прихващане, е изтъкнато и установеното от заключението на икономическата експертиза обстоятелство, че в счетоводството на самия ответник не е отразено твърдяното от него вземане към ищеца [фирма] за посочената сума.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси в първата група, както и вторият въпрос не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на делото, тъй като са поставени абстрактно, без да са отнесени към конкретния случай. Нито в самите въпроси, нито в аргументацията към тях е посочено кои са противоречивите твърдения на страната, въведени с въззивната жалба, които съдът е съобразил. С оглед на това, не би могла да бъде извършена преценка дали изложеното от касатора съответства на данните по делото и на мотивите на обжалвания акт и съответно дали тези въпроси са предопределили решаването на правния спор, свързан с възражението за прихващане. Липсата на яснота във въпросите не може да бъде преодоляна чрез съобразяване на оплакванията в касационната жалба предвид задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Що се отнася до третия въпрос, макар да отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не може да обоснове допускането на касационния контрол, тъй като по отношение на него не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Отсъствието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК произтича от обстоятелството, че по този въпрос вече е формирана единна и последователна практика по реда на чл. 290 ГПК, част от която е цитирана и от самия касатор, а отсъствието на основанието по т. 1 – от обстоятелството, че не е налице твърдяното противоречие между обжалваното решение и задължителната съдебна практика. Липсата на противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС следва от липсата на идентичност на разгледаните в тях хипотези с настоящата хипотеза, доколкото в случая отказът да бъде уважено възражението за прихващане се дължи на приетото от въззивния съд, че в полза на ответника по първоначалния иск изобщо не е възникнало твърдяното вземане, предмет на възражението за прихващане, а не на съображения за неликвидност и неизискуемост на същото.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото и предвид изричното искане от страна на ответника по касация, на същия следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 560 лв. по договор за правна защита и съдействие от 02.12.2014 г., чието заплащане по банков път се установява от приложения към отговора на касационната жалба партиден лист на адвокат В. С. Н. от 08.12.2014 г., издаден от [фирма],ФЦ – Л..
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 66 от 19.03.2014 г. по в. гр. д. № 58/2014 г. на Ловешки окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. 7 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 560 (хиляда петстотин и шестдесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: