О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 424
С.,29.06.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 705/2017
година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. Д., [населено място] срещу решение № 2026 от 31.10.2016 г. по в. гр. д. № 2930/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданска колегия, I ГО, 13 състав решение от 24.03.2016 г. по гр. д. № 15721/2014 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу Застрахователно дружество [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 31.07.2013 г. пътно- транспортно произшествие за разликата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 45 000 лв., както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение пред САС в размер 1 430 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното му оплакване се отнася до присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Излага съображения, че въззивният съд не е спазил дадените в ППВС № 4/1968 г. указания, като не е обсъдил всички обстоятелства, имащи отношение към определяне на справедливо обезщетение; не е взел предвид множеството нанесени травми и последиците от тях; не е назначил съдебно-психиатрична експертиза, която да установи наличието на остатъчни симптоми от претърпения психичен стрес и не е обосновал значението на лимитите на отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ относно формиране размера на обезщетението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантни за делото с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак) при определяне размера на обезщетението; 3. До колко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност; 4. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото”. В подкрепа на твърдението, че поставените въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, касаторът се позовава на решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ППВС № 4/1968 г. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът – Застрахователно дружество [фирма], [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 20.03.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с която искът на П. Д. Д., [населено място] по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) е уважен за сумата 15 000 лв. и е отхвърлен за разликата до 45 000 лв., въззивният съд е констатирал осъществяването на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Застрахователно дружество [фирма], [населено място] за причинените на ищеца неимуществени вреди като резултат от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 31.07.2013 г. по вина на водач на автомобил, застрахован за риска „Гражданска отговорност“ в ответното дружество. Приел е за справедливо определеното от първоинстанционния съд обезщетение, като е съобразил броя и тежестта на получените от ищеца травматични увреждания; продължителността на лечебния и възстановителния период; обстоятелството, че лечението на разкъсаните мускулни влакна не е свързано с оперативна и хирурична намеса, докато при разкъсно-контузните рани се е наложила хирургична обработка; интензитета на търпените от ищеца болки и страдания; причинените неудобства и ограничения; зарастването на счупеното ребро, липсата на усложнения и на данни за трайни негативни последици за здравето на ищеца, които да го лишат от нормален начин на живот и до невъзможност да полага труд; неговата възраст към настъпване на инцидента; социално-икономическите условия в страната, намерили отражение и в нормативно определените застрахователни лимити; обстоятелството, че ответното дружество извънсъдебно е заплатило на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 5 000 лв., както и недоказаността на твърдението за наличието на емоционални и психически травми.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора първи, втори и трети материалноправни въпроси са от значение за изхода на конкретния спор и поради това за осъществена следва да се приеме общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва твърдяното противоречие с цитираните решения на ВКС (решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о. и решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о.) и ППВС № 4/1968 г.
Съгласно посоченото ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични и трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия и други обстоятелства.
Задължителните указания, дадени в Постановлението, са намерили отражение в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, III г.о. и други, по смисъла на които, за да отговаря на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД, присъденото от съда обезщетение за неимуществени вреди следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след преценка на всички релевантни обстоятелства. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват.
По въпроса за значението на лимитите на отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за размера на обезщетението за неимуществени вреди е формирана задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и други. Прието е, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да отчита, наред с всички други обстоятелства, и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобилистите; при прилагане на критерия по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Обезщетението се определя съобразно действително претърпените неимуществени вреди, като лимитът на отговорността на застрахователя е само един от елементите за формиране на размера му, който следва да се отчете в съвкупност с всички останали критерии.
В случая, при постановяване на обжалвания акт, въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/1968 г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне обезщетението за неимуществени вреди, а именно: характера на уврежданията, проведеното лечение, интензитета на търпените от ищеца болки и страдания, причинените неудобства и ограничения, възрастта на пострадалия, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите. Що се отнася до правилността на тази негова преценка, същата не може да мотивира допустимостта на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на съдебния акт и е предмет на самия касационен контрол, с оглед на което е недопустимо да бъде извършена в производството по допускането му, в какъвто смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на четвъртия процесуалноправен въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не може да се счете за обусловил решаващите изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се приеме, обаче, че отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставения въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение не противоречи на цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, с оглед въведените от страните доводи и възражения пред апелативния съд, не са били налице условията за служебно събиране на доказателства (експертиза, оглед, освидетелстване) според разрешенията по т. 3 от този тълкувателен акт.
Поради изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, при който изход на делото на касатора не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2026 от 31.10.2016 г. по в. гр. д. № 2930/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: