О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 642
София, 18.11.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3513/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и Е. Ч. Ч. от [населено място] срещу решение № 1339 от 20.05.2014 г. по в. т. д. № 4030/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което e потвърдено постановеното от Кюстендилски окръжен съд решение от 05.06.2013 г. по т. д. № 104/2012 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на него сключеният между [фирма] и Е. Ч. Ч. договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 82, том І, рег. № 1007, дело № 73/2009 г. на Нотариус Н. М., рег. № 566, с район на действие – района на Кюстендилски районен съд.
Касаторите молят за отмяна на обжалваното решение като необосновано и постановено в противоречие със закона. Изразяват несъгласие с направения в него извод за наличие на предпоставките по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на процесната сделка. Основното им оплакване е свързано с поддържаното пред инстанциите по същество възражение за липса на пасивна материалноправна легитимация, обосновано с твърдението, че съдът неправилно е приложил последиците на влязлото в сила решение по гр. д. № 156/2012 г. на Кюстендилски районен съд, постановено при участието на ответниците по настоящия иск като трети лица-помагачи, с което е обявен за нищожен поради абсолютна симулация договорът за продажба на процесния имот, сключен между Ч. Ч. и Н. Ч., от една страна, и [фирма], от друга страна. Според касаторите, в резултат на неправилно тълкуване на нормите на чл. 17, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и на погрешно възприемане на фактите по делото относно знанието им за симулативния характер на посочения договор, решаващият състав е приел, че обявената недействителност на същия не може да засегне правото на кредитора по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД [фирма], след като придобитият по нищожната сделка имот продължава да е в патримониума на третото лице-купувач по сделката с длъжника.Освен това, в касационната жалба са изложени оплаквания и срещу приетото от въззивната инстанция за недоказано оборване на установената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция за знание за увреждането от страна на ответницата Е. Ч..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според касаторите, въпросите, по които съдът се е произнесъл са: „1. Становището на съда, че хипотезата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД предполага кумулативна даденост както на добросъвестност, така и на вписване на исковата молба за обявяване на привидния договор преди прехвърлителната сделка по нот. акт № 104/2008 г. и нот. акт № 82/2009 г.; 2. Становището, че преценката за добросъвестността е релевантна само при предявен срещу ответниците-приобретатели ревандикационен или установителен иск, но не и срещу кредитора по П. иск; 3. Становището на съда, че нищожната сделка поражда правни последици по отношение на кредитора по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако придобитият по нищожната сделка недвижим имот продължава да е в патримониума на третото лице-купувач по сделката с длъжника; 4. Че съдът е приел удостоверяване на изискуемостта на процесните вземания с нотариална покана до [фирма], получена на 30.03.2009 г., без приложени към делото писмени доказателства – двустранно подписани фактури за сделки над 5000 лв. или установени неформални договори със свидетелски показания под 5 000 лв.”
По отношение на втория въпрос се поддържа, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона, а по отношение на всички останали въпроси – че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: в противоречие с решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 741/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 854 от 29.12.2010 г. по гр. д. № 578/2010 г. на ІV г. о. (по първия и третия въпрос) и решение № 1167 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3484/2007 г. на ІІІ г. о. и решение № 524 от 18.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о. (по четвъртия въпрос).
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване недействителността на сключения между [фирма] и Е. Ч. Ч. договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 82, том І, рег. № 1007, дело № 73/2009 г. на Нотариус Н. М., рег. № 566, с район на действие – района на Кюстендилски районен съд, въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че в случая са осъществени всички предвидени в чл. 135 ЗЗД предпоставки за уважаване на претенциите. По-конкретно, прието е, че: ищецът [фирма], [населено място] е кредитор на ответника [фирма], [населено място] за вземания, произтичащи от неформални договори за продажба на стоки по 10 броя фактури, за които е осъден с влязло в сила решение по т. д. № 7469/2008 г. на Варненски районен съд; тези вземания са възникнали преди процесната разпоредителна сделка, като изискуемостта им е настъпила не по-късно от 30.03.2009 г. – датата, на която е изтекъл предоставеният от ищеца 7-дневен срок за плащане на дължимите суми, определен във връчената на дружеството на 24.03.2009 г. нотариална покана; сделката представлява увреждащо кредитора действие, доколкото с нея длъжникът се лишава от собственото му имущество и дори да се приеме, че не е налице неравностойност на престациите и че не се намаляват активите на длъжника, продажбата ще доведе до затрудняване удоволетворяването на ищеца предвид възможността да се укрият получените от нея средства; с оглед обстоятелството, че купувачът по сделката Е. Ч. е низходяща от втора степен (внучка) на управителя на дружеството-продавач В. Василева Ч.-П., следва да се приложи презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание за увреждането у лицето (ответницата Е. Ч.), с което ответникът-длъжник [фирма] е договарял и тази презумпция не може да се счита оборена от показанията на разпитаната по делото свидетелка Ц. В. Петрова, доколкото те не създават с необходимата категоричност убеждението за липса на знание у втората ответница относно увреждащия характер на атакуваната сделка по отношение на ищеца, като се отчете признанието на същата във въззивната жалба, че е била наясно със симулативния характер на поредицата от прехвърлителни сделки с процесните имоти още преди завеждането на иска за разкриване на симулацията.
Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на ответниците, че процесният договор не може да бъде увреждащ поради факта, че сделката, по която праводателят на първия ответник е придобил имота, е обявена за нищожна поради абсолютна симулация с влязлото в сила решение по гр. д. № 156/2012 г. на Кюстендилски районен съд. В тази връзка е застъпено становището, че посоченото възражение няма абсолютен характер и е непротивопоставимо на ищеца в производството по иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, доколкото преценката за добросъвестността е релевантна само при предявен срещу ответниците-приобретатели ревандикационен или установителен иск за собственост, но не и срещу кредитора по П. иск, както и че, независимо от обвързващия му характер за настоящите ответници, с оглед участието им в приключилия процес като подпомагаща страна, обявената недействителност не може да засегне правото на кредитора по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, след като придобитият по нищожната сделка недвижим имот продължава да е в патримониума на третото лице-купувач по сделката с длъжника. Според въззивния съд, дори да се приеме обратното, твърдението на ответниците, че са недобросъвестни по смисъла на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, е недоказано, доколкото по делото не е установено към 20.02.2008 г. [фирма] да е имало знанието за симулативния характер на договора за покупко-продажба между неговия праводател и Ч. Ч. и предвид липсата на законова оборима презумпция за знание в хипотезата на родство между продавача по обявената за нищожна сделка и управителя на продавача (ответника [фирма]) по атакуваната по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД сделка.
Освен поради недоказаност на недобросъвестността на приобретателя по симулативната сделка, въззивната инстанция е счела, че в случая правата на третите лица по тази сделка следва да се счетат за запазени поради липса и на втората предпоставка по чл. 17, ал. 2 ЗЗД, доколкото обявеният за симулативен договор между [фирма] и [фирма] предхожда завеждането и съответно вписването на исковата молба на Ч. Ч. и Н. Ч. за обявяването за недействителен на сключения между тях и [фирма] договор за продажба от 27.09.2005 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, следва да се посочи, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулирани въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценката дали са обуславящи изхода на делото и дали са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Като въпроси са посочени определени становища, т. е. правни изводи на въззивния съд по спорните по делото въпроси. Твърдението на касаторите, че тези изводи са неправилни, представлява по своята същност оплакване за неправилност на самия съдебен акт, което е относимо към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касационно обжалване, а не към основанията по чл. 280 ГПК за допускането му. Поради това, по отношение на така заявените въпроси не може да се счете за осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което, от своя страна, освобождава касационната инстанция от задължението за обсъждане и на допълнителните предпоставки на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Отделно от изложеното, последният въпрос, свързан с приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, не подлежи на преценка като обуславящ и поради обстоятелството, че касационната жалба не съдържа изрично оплакване за допуснато нарушение на посочената процесуална норма и следователно, при евентуално допускане на касационния контрол, касационната инстанция не би имала правомощие да се произнесе по него.
Дори и да се приеме, обаче, че поставените въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не са налице поддържаните по отношение на тях основания. Представените с изложението решения не доказват твърдяното противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, тъй като в тях се съдържа разрешение на въпроси, напълно различни от тези, които поставят касаторите, а именно – за обвързаността на встъпилото трето лице от силата на пресъдено нещо (решение № 125 от 26.11.2009 г. по т. д. № 306/2009 г. на І т. о.); за погасителната давност при иск за обявяване привидност на договор, за значението на формата на симулативната сделка относно съществуването й и от какво произтича нищожността на симулативната сделка – от липсата на реално съгласие или от противоречие със закона и добрите нрави (решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 741/2011 г. на ІІІ г. о.); нищожна ли е продажбата на недвижим имот от несобственик (решение № 524 от 18.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о.); за приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при установяване на неформални договори, какъвто е договорът за заем, над определената в закона стойност (решение № 524 от 18.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о. и решение № 1167 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3484/2007 г. на ІІІ г. о.).
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на втория въпрос, същото изобщо не следва да бъде обсъждано, тъй като не е надлежно заявено. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, „точното прилагане на закона и развитието на правото” формират едно общо основание, докато в случая, с твърдението,че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона”, касаторите поддържат наличие само на една от двете кумулативни предпоставки на това основание.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1339 от 20.05.2014 г. по в. т. д. № 4030/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: