О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
София, 28.01.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1672/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Летище София“ ЕАД, гр. София и А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи съвместно правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), [населено място] срещу решение № 370 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1306/2017г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, VІ-14 състав решение № 1901 от 03.11.2016 г. по т. д. № 3659/2016 г., частично е уважено направеното по реда на чл. 66, ал. 6 ЗБН възражение на „Летище София“ ЕАД срещу изготвения от синдиците на банката списък на приетите вземания, като същият е допълнен с включване на предявеното от кредитора вземане за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 604 353.16 евро с поредност на удовлетворяване чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН, в редакцията на нормата преди измененията с ДВ, бр. 62/2015 г. С въззивното решение е оставено без уважение и искането на „Летище София“ ЕАД по чл. 4б ЗДТ за връщане на платената от дружеството държавна такса в размер на 53 852.38 лв., като същевременно, на основание чл. 77 ГПК, ищецът е осъден да заплати и държавна такса в размер на 20 841.34 лв. за прекратяване на производството по делото за част от предявеното вземане поради оттегляне на възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН.
Касаторът „Летище София“ ЕАД обжалва въззивното решение в частта, с която е оставена без уважение жалбата му, касаеща липсата на произнасяне и уважаване на подадената от него молба по чл. 4б ЗДТ за връщане на платена държавна такса в размер на сумата 53 852.38 лв., както и в частта, с която същият е осъден, на основание чл. 77 ГПК, да заплати държавна такса за прекратената част от производството в размер на сумата 20 841.34 лв.
В касационната жалба на ищеца са развити подробни съображения в подкрепа на поддържаната от него и пред инстанциите по същество теза, че доколкото се касае за разглеждане на възражение срещу списъка на приетите вземания на кредиторите на несъстоятелната банка, а не за предявен иск, същият не дължи предварително заплащане на държавна такса съобразно размера на вземането и поради това заплатената въз основа на изрично указание на първостепенния съд такава такса следва да му бъде възстановена. Според посочения касатор, в случая следва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 694, ал. 2 ТЗ (предходна редакция), според която държавната такса по установителните искове не се внася предварително, а се определя с оглед изхода на делото.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Летище София“ ЕАД поставя въпросите: „1. Следва ли в производството по чл. 66, ал. 6 ЗБН, при подадена молба по реда на чл. 4б ЗДТ в хипотезата на начална недължимост на държавната такса, същата да се приравнява на искане по чл. 248 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК за допълване и изменение на решението в частта за разноските; 2. Следва ли да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 694, ал. 7 ТЗ във връзка с дължимостта на държавна такса, както и начина на внасянето й, а именно при образуване на съдебното производство или с възлагането с крайния съдебен акт в открито производство пред съда по несъстоятелността по реда на ЗБН; 3. В случай, че е заплатена държавна такса при образуване на съдебно производство пред съда по несъстоятелността по реда на ЗБН и при положителен изход на производството, може ли да бъде приложена разпоредбата на чл. 4б ЗДТ и същата да бъде възстановена като недължимо платена“.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 138 от 15.03.2017г. по ч. т. д. № 2607/2016 г. на ІІ т. о.; определение № 164 от 03.04.2017 г. по ч. т. д. № 653/2017 г. на І т. о., определение № 22 от 25.01.2013 г. по т. д. № 119/2012 г. на І т. о.; определение о№ 126 от 15.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ІІ г. о.; определение № 459 от 10.07.2012 г. по ч. т. д. № 226/2012 г. на І т. о. и определение № 232 от 17.04.2015 г. по ч. т. д. № 862/2015 г. на І т. о., а за останалите два въпроса – че са „от значение за развитието на правото“ предвид липсата на разпоредба в Закона за банковата несъстоятелност относно дължимостта на държавна такса за разглеждане на възраженията срещу списъка на приетите вземания на кредиторите на несъстоятелната банка.
Освен това, касаторът „Летище София“ ЕАД моли за допускане на касационното обжалване на атакуваната от него част на въззивното решение и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, съответно – поради недопустимост на решението в частта, с която въззивният съд е осъдил дружеството да заплати държавна такса за прекратената част от производството в размер на сумата 20 841.34 лв. и поради очевидна неправилност на акта в частта, с която е прието, че присъдената от първоинстанционния съд в полза на ищеца сума 35 956.55 лв. представлява разноски за производството, а всъщност същата е присъдена на дружеството като юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, възражението на кредитора „Летище София“ ЕАД е уважено и вземането му за лихви е включено в списъка на приетите вземания на кредиторите на банката. Според посочения касатор, изводът за дължимост на лихви за забава върху сумите по процесните депозити е в противоречие с императивната норма на чл. 119, ал. 5 ЗКИ, предвиждаща, че през времето на специалния надзор върху банката не текат лихви за забава и неустойки относно паричните й задължения, чието изпълнение е спряно. Релевирано е оплакване и за допуснато нарушение на процесуалното правило на чл. 271, ал.1, изр. 2 ГПК, установяващо забрана за влошаване положението на жалбоподателя, изразяващо се в това, че без да е налице изричен довод във въззивната жалба, съдът е променил приетата от първата инстанция поредност за удовлетворяване вземането на кредитора, като го е включил в реда по чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН (редакция преди изменението от 2015 г.).
Банката-касатор моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: „1. Приложима ли е в производството по чл. 66, ал. 6 ЗБН забраната за влошаване положението на обжалващия, установена в чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК; 2. С отнемане на лиценза на търговска банка от БНБ отпада ли действието на надзорните мерки, наложени по Закона за кредитните институции в случаите, в които срокът на тези надзорни мерки не е изтекъл; 3. С каква привилегия следва да се удовлетвори вземането за законна лихва, претендирано от вложител на несъстоятелната банка“.
Посоченият касатор счита, че даденият от въззивния съд отговор на втория поставен от него въпрос е и очевидно неправилен, доколкото при определяне на началната дата, от която се дължат лихвите, не е взето предвид удължаването на специалния надзор до 20.11.2014 г.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор, депозиран съответно на 08.06.2018 г. – от „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) и на 16.05.2018 г. – от „Летище София“ ЕАД.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в предвидения в закона срок, от надлежни страни в процеса и срещу актове, подлежащи на обжалване.
Следва да се посочи обаче, че депозираната от „Летище София“ ЕАД жалба, макар да е наречена „касационна жалба“, няма характер на такава. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по правилността на определението на Софийски градски съд от 14.09.2016г. за оставяне без уважение молбата на ищцовото дружество за възстановяване на внесената от него държавна такса в размер на сумата 53 852.38 лв., атакуваното решение има характер на определение и поради това подадената срещу него жалба представлява частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Същата е допустима, с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 5/2015 г. от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС.
В частта, с която въззивният съд е осъдил „Летище София“ ЕАД да заплати на основание чл. 77 ГПК държавна такса за прекратената част от производството по възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН в размер на сумата 20 841.34 лв., обжалваното решение също има характер на определение. Доколкото обаче това определение е акт, постановен за първи път от въззивния съд, подадената срещу него жалба представлява частна жалба и подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 1 ГПК.
При постановяване на своето решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че:
Между „Летище София“ ЕАД и „Корпоративна търговска банка“ АД са били сключени пет договора за срочен депозит за обща сума 12 695 269.44 евро, с левова равностойност 24 829 788.82 лв.; Срокът на всички договори е изтекъл в периода от 20.06.2014 г. до 22.04.2015г., т. е. в периода от поставянето на банката под особен надзор с решение № 73 от 20.06.2014 г. на УС на БНБ до обявяването на банката в несъстоятелност с решение № 664 от 22.04.2015 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС, VІ-4 състав; С настъпването на падежа на всеки от договорите за депозит ответната банка не е изпълнила поетото в чл. 4 от договорите задължение да преведе сумите по посочена от вложителя сметка; Кредиторът „Летище София“ ЕАД е предявил в срок вземанията си за главниците по процесните договори за депозит и същите са приети от синдиците на банката; В предвидения в закона срок са предявени и вземанията на посочения кредитор за обезщетение за неизпълнение на договорите в размер на законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от падежа на всяка от главниците до датата на обявяване на банката в несъстоятелност (за сумата 954 757.34 евро, равностойни на 1 867 343.05 лв.), които обаче не са били включени в списъка на приетите вземания; За тази сума именно е депозирано и възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН, като впоследствие, с молба от 17.06.2016 г. същото е оттеглено частично за сумата 266 400.23 евро или 521 033.56 лв., представляваща претенция за заплащане на законна лихва върху неизплатените главници по договорите за депозит за периода от датите на падежите на всеки от договорите до датата 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на банката.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която направеното от кредитора „Летище София“ ЕАД възражение по реда на чл. 66, ал. 6 ЗБН срещу отказа да бъде прието вземането му за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд, че за периода от 20.06.2014 г., когато ответната банка е поставена под особен надзор с решение № 73 от 20.06.2014 г. на УС на БНБ, до датата 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът й за извършване на банкова дейност с решение № 138 от 06.11.2014 г. на УС на БНБ, отговорността на същата за неизпълнение на поетите договорни задължения не може да бъде ангажирана, предвид изрично разпореденото в чл. 119, ал. 5 ЗКИ, че през времето на специалния надзор върху банката не текат лихви за забава и неустойки относно паричните й задължения, чието изпълнение е спряно по реда на чл. 116, ал. 2,т. 2 ЗКИ, но че след отнемането на лиценза и отпадането на надзорните мерки ответната банка се явява в положението на изпаднал в забава длъжник и на общо основание, както всеки друг търговец, дължи обезщетение за неизпълнение на задълженията си.
Въззивният съд е приел за неоснователно становището на банката-жалбоподател за недължимост на законна лихва върху процесните главници от датата 06.11.2014 г., предвид обстоятелството, че към този момент все още не е бил изтекъл удълженият с решение № 114 от 16.09.2014 г. на УС на БНБ срок на надзорните мерки (до 20.11.2014 г.), както и че същите са продължени впоследствие с постановеното от СГС определение № 22382 от 17.11.2014 г., с което съдът по несъстоятелността е постановил обща възбрана и запор върху имуществото на банката. Според съдебния състав, с постановяването на решение за отнемане лиценза на банката е отпаднало действието на надзорните мерки, определени с цитираните две решения на УС на БНБ, тъй като с отнемането на лиценза дейността на банката се прекратява и се извършва принудителната й ликвидация, а що се отнася до определението на съда по несъстоятелността – доколкото законът не е предвидил изрично, не може да се счете, че същото е породило последиците, посочени в чл. 119, ал. 4 и 5 ЗКИ.
Като основателно обаче е преценено оплакването на банката във връзка поредността за удовлетворяване на предявените от кредитора „Летище София“ ЕАД вземания за законна лихва. С оглед изричната разпоредба на § 12 от ПЗР на Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници (ДВ, бр. 62/2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), с който е изменен Закона за банковата несъстоятелност, въззивният съд е приел, че за производствата по несъстоятелност на банки, открити преди влизане на изменението в сила, каквото е и производството по несъстоятелност на „Корпоративна търговска банка“ АД, приложима е редакцията на чл. 94, ал. 1 ЗБН преди това изменение. С оглед на това е направен извод, че процесните вземания за законна лихва следва да бъдат удовлетворени по реда на чл. 94, ал. 1,т. 4 ЗБН (редакция преди ДВ, бр. 62/2015г.), а не по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4б ЗБН (редакция след изменението с ДВ, бр. 62/2015 г.), както е приел първоинстанционният съд.
По отношение размера на законната лихва за забава за единия от договорите за депозит (№ 4654 от 22.03.2005 г.), съобразявайки заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, решаващият състав е счел, че същата възлиза на сумата 13 253.18 евро, а не на посочената от първата инстанция сума 12 676.95 евро, поради което е уважил депозираното от кредитора възражение допълнително за сумата – 576.23 евро.
Като неоснователна въззивният съд е преценил жалбата на „Летище София“ ЕАД, съдържаща искане за възстановяване на внесената от него държавна такса за производството в размер на сумата 53 852.38 лв. Изразил е становището, че поради липсата на изрична уредба в чл. 68 ЗБН относно дължимостта на държавната такса в производството по разглеждане на възраженията срещу списъка на приетите вземания на кредиторите на несъстоятелната банка, по аналогия следва да бъде приложено правилото на чл. 694 ТЗ, според което държавната такса е дължима, но не се заплаща предварително, а с оглед изхода на делото. Поради това, независимо, че към датата 14.09.2016 г., когато първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на кредитора за възстановяване на внесената държавна такса, такава не е следвало да бъде внесена предварително, доколкото към датата на постановяване на първоинстанционното решение – 03.11.2016 г., таксата вече е била дължима, е направен извод за отсъствие на предпоставките на чл. 4б ЗДТ за възстановяването й на кредитора. Отчетено е и обстоятелството, че с първоинстанционното решение съдът се е произнесъл по разноските, като е присъдил на ищеца сумата 35 956.55 лв., в която част обаче същото не е атакувано, нито е поискано изменението му по реда на чл. 248 ГПК.
Констатирайки, че за прекратената част от производството за сумата 266 400.23 евро, равностойни на 521 033.56 лв., не е събрана съответната държавна такса, дължима с оглед този изход на делото от ищеца „Летище София“ ЕАД, на основание чл. 77 ГПК, въззивният съд е осъдил същия да заплати по негова сметка сумата 20 841.34 лв.
С оглед мотивите на атакуваното решение, настоящият състав намира следното:
По жалбите на „Летище София“ ЕАД:
По частната касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е оставена без уважение жалбата срещу определението на Софийски градски съд от 14.09.2016 г. за възстановяване на внесената държавна такса в размер на сумата 53 852.38 лв.:
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените от касатора въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е релевантен за изхода не делото, тъй като не кореспондира с изложените в обжалвания акт мотиви. Въззивният съд не е приел, че подадената от ищеца молба по чл. 4б ЗДТ следва да бъде приравнена на искане по чл. 248 ГПК за допълване или изменение на постановеното първоинстанционно решение, в какъвто смисъл е поставеният въпрос. Напротив, взел е предвид, че депозираната от „Летище София“ ЕАД молба вх. № 115849 от 13.09.2016 г. за връщане на внесената от него държавна такса в размер на 53 852.38 лв. е била разгледана от съда, като с определение в закрито заседание от 14.09.2016 г. същата е оставена без уважение. По правилността на това определение Софийски апелативен съд се е произнесъл с постановеното от него решение, като е приел, че с оглед изхода на делото държавната такса е била дължима и липсва основание за възстановяването й на страната по реда на чл. 4б ЗДТ. Заплатената от ищеца такса следва да му бъде присъдена като разноски, които се възлагат на ответната страна с оглед изхода на спора. В този смисъл именно е констатацията на решаващия състав, че решението на първата инстанция в частта за присъдените на ищеца разноски не е обжалвано, нито е поискано изменение на същото по реда на чл. 248 ГПК, в който случай първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по отговорността на ответника за заплатената от ищеца държавна такса за уважената част от възражението му по чл. 66, ал. 6 ЗБН. Неоснователно в тази връзка е поддържаното от „Летище София“ ЕАД, че въззивният съд е счел присъдената му с първоинстанционния акт сума 35 956.55 лв. като възстановяване на заплатената от него държавна такса. Подобен извод не се съдържа в обжалваното решение. Напротив, на стр. 1 от същото изрично е посочено, че тази сума е присъдена на ищеца на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, т. е. като юрисконсултско възнаграждение. Присъждането й обаче представлява присъждане на разноски по смисъла на чл. 78 ГПК, т. е. произнасяне по отговорността за разноски. Поради това, при несъгласие на страната с размера на присъдените й разноски (в случая пропускът на съда да присъди като разноски и заплатената от ищеца държавна такса) същата е следвало да поиска изменение/допълване на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
С оглед изложеното, поставеният от касатора първи въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, нито е налице твърдяната от него очевидна неправилност на въззивния акт в частта, касаеща констатацията за присъдени разноски на ищеца в размер на 35 956.55 лв.
Независимо от това, следва да се посочи, че по отношение на така поставения въпрос не е доказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Част от представените от касатора актове на ВКС не представляват „практика“ по смисъла на указанията в т. 2 и 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, тъй като са определения по чл. 274, ал. 3 ГПК за недопускане на касационно обжалване – определение № 138 от 15.03.2017г. по ч. т. д. № 2607/2016 г. на ІІ т. о.; определение № 164 от 03.04.2017 г. по ч. т. д. № 653/2017 г. на І т. о. Друга част от актовете – определение № 22 от 25.01.2013 г. по т. д. № 119/2012 г. на І т. о.; определение о№ 126 от 15.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ІІ г. о.; определение № 459 от 10.07.2012 г. по ч. т. д. № 226/2012 г. на І т. о. – изобщо не касаят поставения въпрос, а са относими към дължимостта на държавна такса при прекратяване на производството по делото. В действителност, релевантно към поставения първи въпрос е единствено определение № № 232 от 17.04.2015 г. по ч. т. д. № 862/2015 г. на І т. о. Между него и обжалваното въззивно решение не е налице обаче противоречие. Видно от мотивите на цитираната практика, съдът е приел, че искането за връщане на държавната такса по въззивната жалба е недопустимо, тъй като не е подадено в срока по чл. 248 ГПК, докато в настоящия случай отправеното от ищеца до първоинстанционния съд искане е разгледано по същество и по отношение на него е осъществен инстанционнен контрол с постановеното от въззивния съд решение. Както беше посочено по-горе, решаващият състав не е приравнил искането за връщане на държавната такса с искане по чл. 248 ГПК за изменение или допълване на съдебното решение, каквато именно е хипотезата в цитираното определение на ВКС.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по останалите два въпроса, поставени от касатора „Летище София“ ЕАД. Достатъчно основание за този извод е ненадлежното заявяване на единственото поддържано по отношение на тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание се формира от две кумулативни предпоставки – точно прилагане на закона и развитие на правото. В случая, с твърдението си, че поставените от него въпроси за от значение „за развитието на правото“, касаторът не е заявил надлежно посоченото основание, поради което същото не подлежи на преценка.
По частната жалба срещу въззивното решение, в частта, с която „Летище София“ ЕАД е осъдено да заплати на основание чл. 77 ГПК държавна такса за прекратената част от производството по възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН в размер на сумата 20 841.34 лв.
Настоящият състав намира частната жалба за основателна.
Държавната такса и разноски се дължат за конкретното съдебно производство. Поради това, събирането им е задължение на съда, пред който е образувано това производство. В случая, дължимата за прекратената част от производството по чл. 66, ал. 6 ЗБН, инициирано от „Летище София“ ЕАД, е следвало да бъде събрана от първоинстанционния съд при частичното прекратяване на производството. Въззивният съд не разполага с такава компетентност. Поради това, постановеното от него определение (какъвто характер има обжалваното въззивно решение в тази му част) за осъждането на ищеца да заплати сумата 20 841.34 лв. – държавна такса за прекратената част от производството – е недопустимо и подлежи на обезсилване.
По касационната жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност):
Поставените от банката-касатор въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На първо място, въпросите не отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Първият от тях, освен че има теоретичен характер, е поставен с оглед твърдението на страната, че въззивният съд се е произнесъл относно реда за удовлетворяване на процесното вземане, без да е бил сезиран с оплакване в депозираната от него въззивна жалба – твърдение, което не отговаря на фактите по делото. Едно от основните оплаквания на банката, заявени във въззивната й жалба, е именно за това, че по отношение реда за удовлетворяване на процесните вземания първоинстанционният съд се е позовал на неприложима правна норма – чл. 94, ал. 1, т. 4б ЗБН, а не на приложимата за случая редакция на чл. 94 ЗБН. Това оплакване е преценено от въззивния съд за основателно, като с постановеното от него решение е прието, че вземанията следва да бъдат удовлетворени по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН в редакцията на нормата преди изменението й с ДВ бр. 62/2015 г. Ето защо, не може да се счете, че в настоящата хипотеза е допуснато твърдяното от банката нарушаване на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, а още по-малко – че обжалваното решение е недопустимо.
По отношение на втория въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същият е относим към правилността на обжалвания акт, която, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, не е основание за допускане на касационно обжалване.
Що се отнася до третия въпрос, същият няма характер на обуславящ, тъй като извън това коя е приложимата за случая редакция на чл. 94 ЗБН, между страните не е съществувал друг спор относно поредността за удовлетворяване на процесните вземания на ищеца.
Отделно от изложеното, следва да се отбележи, че напълно достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по поставените от банката-касатор въпроси е бланкетното заявяване на единственото поддържано от нея основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени каквито и да било аргументи за обосноваване наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – точно прилагане на закона и развитието на правото, в какъвто смисъл са изричните указания в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Поради всички изложени съображения, депозираните от страните касационни жалби – частна касационна жалба на „Летище София“ ЕАД и касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), не следва да бъдат допуснати до разглеждане. Като основателна следва да бъде уважена само депозираната от „Летище София” ЕАД частна жалба.
При посочения изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288, чл. 274, ал. 3 и чл. 274, ал. 1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 370 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1306/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, VІ-14 състав решение № 1901 от 03.11.2016 г. по т. д. № 3659/2016 г., частично е уважено направеното по реда на чл. 66, ал. 6 ЗБН възражение на „Летище София“ ЕАД срещу изготвения от синдиците на банката списък на приетите вземания, като същият е допълнен с включване на предявеното от „Летище София“ ЕАД вземане за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 604 353.16 евро с поредност на удовлетворяване чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН, в редакцията на нормата преди измененията с ДВ, бр. 62/2015г. и в частта, с която е оставено без уважение искането на „Летище София“ ЕАД по чл. 4б ЗДТ за връщане на платената от дружеството държавна такса в размер на 53 852.38 лв.
ОБЕЗСИЛВА решение № 370 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1306/2017г. на Софийски апелативен съд в частта, с която „Летище София“ ЕАД е осъдено да заплати държавна такса в размер на сумата 20 841.34 лв. за прекратяване на производството по делото за част от предявеното вземане поради оттегляне на възражението по чл. 66, ал. 6 ЗБН.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: