О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 17.01.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 3181/2018 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Топливо Енерджи“ ЕООД, гр. Белица против определение № 2297 от 20.07.2018г. по ч. гр. д. № 3637/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на постановеното от Благоевградски окръжен съд определение № 3013 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 125/2018г., е допуснато обезпечение на бъдещ иск на дружеството-частен касатор срещу „Сани 2007“ ЕООД, гр. Благоевград с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД чрез налагане на възбрана върху подробно описани пет недвижими имота при условие, че бъде внесена парична гаранция в размер на 15 000 лв.
Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение в частта за внасяне на парична гаранция като неправилно с твърдението, че при преценката относно вероятната основателност на бъдещия иск съдът не е взел предвид представените по делото убедителни доказателства относно собствеността на имотите и за изпълнение на задължението му за заплащане на уговорената продажна цена на същите.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Предпоставка ли е принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника; 2. Може ли съдът да приеме, че са налице убедителни доказателства за основателност на иска – доказателствата, чрез и с които молителят установява факта, пораждащ претендираното право, както и че имотите, предмет на молбата, са собственост на дружеството/бъдещ ответник, а именно предварителен договор, в който се съдържат всички съществени клаузи, които са и част от един бъдещ окончателен договор, и доказателствата, че сумите по договора са заплатени, а продавачът по предварителния договор е изпаднал в забава; 3. Може ли да се обоснове обезпечителна нужда от представените писмени доказателства, които да не налагат определянето на парична гаранция като условие за допускане на исканото обезпечение“.
Частният касатор поддържа, че поставените от него въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 424 от 08.07.2010 г. по ч. гр. д. № 363/2010 г. на ІV г. о., определение № 569 от 29.10.2009 г. по ч. т. д. № 420/2009 г. на І т. о., определение № 590 от 12.10.2009 г. по ч. т. д. № 612/2009 г. на ІІ т. о. (за първия въпрос) и определение № 480 от 30.06.2010 г. по ч. т. д. № 537/2010 г. на ІІ т. о. (за третия въпрос), както и че произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Освен това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение, обоснована с твърдения за постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 396, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното определение и да допусне поисканото от „Топливо Енерджи“ ЕООД обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу „Сани 2007“ ЕООД,гр. Благоевград чрез налагане на възбрана върху недвижимите имоти, предмет на процесния предварителен договор, въззивният съд е приел, че бъдещият иск е допустим – конкретизиран е по основание, размер и страни, както и че е изтекъл уговореният от страните срок за сключване на окончателен договор. Предвид изричната разпоредба на чл. 362, ал. 1 ГПК, като ирелевантен за основателността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е преценен фактът, че продажната цена на имотите е заплатена, а с оглед постановките на т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като неотносима към основателността на искането за обезпечение е счетена недоказаността на собствеността върху имотите. По съображения обаче, че в настоящия етап на производството не може да се прецени собствеността на имотите и съответно вероятната основателност на иска, въззивният съдебен състав е приел, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК – при внасяне на парична гаранция в размер на сумата 15 000 лв.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
На първо място, поставените от частния касатор въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на правния спор по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на първия въпрос този извод произтича от обстоятелството, че същият не кореспондира с изложените от въззивния съд мотиви. Именно в съответствие с указанията по т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е приел, че недоказаността на принадлежността на правото на собственост върху имотите, предмет на исканата възбрана, не е основание за отказ да бъде допуснато обезпечението. Следователно, така поставеният въпрос не е разрешен по начин, различен от твърдения от частния касатор и в противоречие със задължителната съдебна практика, на която той се позовава.
Останалите два въпроса нямат характер на обуславящи, тъй като произнасянето по тях предполага извършването на преценка на събраните по делото доказателства, т. е. проверка на обосноваността на направените от съда изводи относно вероятната основателност на бъдещия иск и съответно от необходимостта от внасяне на гаранция, която преценка е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му.
Освен това, дори и да бъдат счетени като значими за изхода на делото, поставените от частния касатор въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната от него казуална практика на ВКС. Преценката за липса на необходимост от внасяне на парична гаранция, направена в определение № 424 от 08.07.2010 г. по ч. гр. д. № 363/2010г. на ІV г. о. и определение № 480 от 30.06.2010 г. по ч. т. д. № 537/2010 г. на ІІ т. о., е обусловена от конкретните доказателства по всяко от делата. Поради това не може да се счете, че решаването на тези въпроси са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Що се отнася до останалите три определения, същите изобщо не касаят въпросите за допускане на обезпечение при определяне на парична гаранция, а съдържат произнасяне по допустимостта на касационния контрол върху постановените от въззивния съд определения по допускане на обезпечение (в предходната редакция на чл. 396 ГПК).
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, частният касатор не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, а е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното определение с оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Софийски апелативен съд определение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2297 от 20.07.2018г. по ч. гр. д. № 3637/2018 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: