О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 07.05.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2764/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. З. от гр. Пловдив против решение № 196 от 02.07.2018 г. по в. т. д. № 266/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 84 от 14.02.2018 г. по т. д. № 437/2017 г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Г. В. Р. от [населено място] срещу касаторката положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 100 000 лева, произтичащо от запис на заповед от 14.07.2015 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от 28.04.2017 г до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в закона (чл. 281, т. 3 ГПК) основания. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че процесният запис на заповед не е нищожен поради липса на посочено място на плащане, поради наличието на уговорени в него два падежа и поради противоречие със закона и добрите нрави.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като обосноваващ допускане на касационното обжалване е поставен въпросът: „ Води ли до нищожност на записа на заповед /ЗЗ/ посочването единствено на населено място относно реквизита на ценната книга „място на плащане“, без да е посочен в текста на записа на заповед като част от този реквизит съответният адрес, съдържащ означение на съответната улица и останалите индивидуализиращи елементи на конкретното място на плащане по този ЗЗ в това населено място“. Според касаторката, този въпрос е решен в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 225 от 28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на ІІ т. о. и решение № 167 от 11.10.2017 г. по т. д. № 200/2017 г. на ІІ т. о. (чл. 290, ал. 1, т. 1 ГПК), както и че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Освен това, допускането на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение досежно наличието на задължителния реквизит на записа на заповед „място на плащане“.
Ответницата по касация – Г. В. Р. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 08.10.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Г. В. Р. срещу Т. Г. З. положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 100 000 лева по запис на заповед от 14.07.2015 г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение № 4202 от 10.05.2017г. по ч. гр. д. № 6463/2017 г. на Пловдивски районен съд, въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на Г. В. Р. срещу Т. Г. З. – издател на записа на заповед. Решаващият състав е споделил изцяло извода на първата инстанция, че процесният менителничен ефект е редовен от външна страна и не е нищожен на твърдените от ответницата по иска основания. По-конкретно: За неоснователно е счетено твърдението, че записът на заповед е нищожен поради уговарянето на два падежа за изпълнение – на определена дата, и на предявяване; поради съвпадане на датата на издаване с падежа на ценната книга – 14.07.2015 г.; поради невъзможен предмет предвид липсата на парични средства у издателя, както и поради противоречието му със закона – чл. 3 от Закона за ограничаване плащането в брой, касаещо изпълнението на парични задължения за суми над 10 000 лв. Въззивният съд е преценил за неоснователно и възражението за нищожност на процесния запис на заповед поради липса на задължителен реквизит – място на плащане. Съдебният състав е отчел, че действително като място на плащане е посочен само [населено място] (без конкретен адрес в този град), но е приел, че доколкото в ценната книга е посочен конкретен адрес на издаването й (гр. П., ул. „Белград“ № 10), в случая е приложима установената в чл. 536, ал. 3 ТЗ презумпция, според която ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Безспорно, поставеният в изложението въпрос е обуславящ за изхода на конкретното дело, т. е. по отношение на него е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществено обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е твърдението на касаторката, че този въпрос е решен в противоречие с цитираната от нея практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Точно обратното, въззивният съд е съобразил постановеното от касационната инстанция решение № 225 от 28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на ІІ т. о., но е отчел, че същото касае друга хипотеза, а именно – когато в записа на заповед липсва не само място на плащане, но и място на издаване и поради това е неприложима презумпцията по чл. 536, ал. 3 ГПК, какъвто настоящият случай не е.
Що се отнася до решение № 167 от 11.10.2017 г. по т. д. № 200/2017 г. на ІІ т. о., същото е ирелевантно за поставения въпрос, тъй като касае съвсем различна хипотеза – когато в записа на заповед е уговорено плащане по банков път.
Предвид наличието на цитираната съдебна практика, не може да се счете за осъществено и второто поддържано основание за допускане на касационно обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На последно място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторката е обосновала твърдяната от нея очевидна неправилност на въззивния акт с неправилността на извода на съда във връзка с реквизита „място на плащане“, т. е. същата е отъждествена с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Поради това и доколкото настоящият състав не констатира служебно очевидна неправилност на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на посоченото основание.
Независимо от изхода на делото, не следва да бъде уважено искането на ответницата за присъждане на разноски поради липса на доказателства за извършването на такива за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 196 от 02.07.2018 г. по в. т. д. № 266/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: