О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
София, 15.05. 2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1701/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Л. И. от гр. Лъчедръм срещу решение № 2202 от 30.10.2017 г. по в. гр. д. № 2875/2017 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-6 състав решение № 1369 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 6216/2015 г., предявеният от касаторката срещу Застрахователно дружество „Е.“ АД, гр. София иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 03.01.2015 г. е отхвърлен за разликата над 96 000 лв. до 128 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразено е несъгласие както с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди (100 000 лв.), така и с извода за съпричиняване на вредите, респ. с приетия обем на съпричиняване (20%). Касаторката счита, че при определяне на обезщетението решаващият състав не е оценил в достатъчна степен специфичните за случая обстоятелства, в т. ч. икономическите условия в страната към момента на произшествието и лимитите на отговорност на застрахователите, и че неоснователно е приел допуснатото от пострадалата нарушение на правилата за движение по пътищата за допринасящо за настъпване на произшествието.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси: „1. При определяне размера на застрахователното обезщетение следва ли въззивният съд да преценява всички събрани по делото доказателства в тази връзка в тяхната съвкупност; Следва ли също така решаващият съд да се съобразява в достатъчна степен със задължителните указания по приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД, съдържаща се в ППВС № 4/68г.; 2. Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по чл. 226 КЗ (§ 27 от ПЗР на КЗ в предходния период), които съставляват законово отражение на тази конюнктура; 3. Следва ли при определяне на размера на застрахователното обезщетение по чл. 226 КЗ (отм.) да бъдат съобразявани размерите на застрахователната отговорност по чл. 226 КЗ(отм.) като проявена форма на обществено-икономическите отношения в страната към момента на възникване на произшествието; 4. Налице ли е съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ГПК при всяко нарушение на увредения или само когато вредоносното събитие е в пряка причинна връзка с конкретно допуснато от него нарушение; Налице ли е в настоящия случай съпричиняване от страна на пострадалата и в какво се изразява то; 5. Следва ли съдът при определяне на размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) и при съобразяване на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да отчита лимитите на застрахователното покритие по чл. 226 КЗ (§ 27 от ПЗР на КЗ в периода до 03.01.2015 г.) и как последните следва да се отнасят с размера на присъжданото обезщетение; 6. Съставлява ли лимит на застрахователното покритие по чл. 226 КЗ (§ 27 от ПЗР на КЗ в периода до 03.01.2015 г.) „друго обстоятелство, което съдът е длъжен да обсъди“ по смисъла на ППВС № 4/68 г. и въз основа на оценката му да заключи какъв размер на обезщетение да присъди“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС касаторката се позовава на: решение № ППВС № 4/68 г., решение № 93 от 23.06.2011г. по т. д. № 566/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 173 от 27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о. (за първия въпрос); решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ІІ т. о. (за втория въпрос); решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ІІ т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о. (за третия, петия и шестия въпрос); решение № 2172 по гр. д. № 1278/79 г. на І г. о. на ВС, решение № 1004 по н.о.х.д. № 87/71 г. на ІІ н. о. на ВС и решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на І т. о. (за четвъртия въпрос).
Освен това, заявено е искане за допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответникът по касация – Застрахователно дружество „Е.“ АД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че в случая са осъществени предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател за присъждане на обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейната майка, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 03.01.2015 г., а именно: наличие на сключена с „Е.” АД застраховка „Гражданска отговорност” за причинилия произшествието л. а. „Сеат Л.“ с ДК № ВР 5697 ВХ; извършено противоправно деяние от страна на застрахования делинквент-водач на лекия автомобил, изразяващо се в нарушение на правилата за движение (чл. 21, ал. 1 ЗДВП); вредоносен резултат (претърпени неимуществени вреди от ищцата – страдания от смъртта на майка й); причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат.
Решаващият състав е преценил, че определеното на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 120 000 лв. съответства на изискванията за справедливост по чл. 52 ЗЗД, отчитайки като значими за случая следните обстоятелства: близката родствена връзка между ищцата и починалото лице (майка и дъщеря); възрастта на двете; поддържаните редовни, близки и топли взаимоотношения между тях; изгубената икономическа и емоционална подкрепа; високия интензитет на претърпените душевни болки и страдания, предизвикали сериозно влошаване на здравословното състояние на ищцата с необходимост от инжекционно лечение и хоспитализация; установените в страната лимити на застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на увреждането (10 000 000 лв. при две и повече лица), които отразяват икономическата конюнктура в страната.
Въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция за съпричиняване на вредите от страна на починалата предвид допуснатото от нея нарушение на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, доколкото същата се е движила по платното за движение в посоката на автомобила. Преценявайки обаче конкретния механизъм на произшествието и тежестта на нарушението на правилата за движение на всеки от участниците в него, решаващият състав е приел, че съпричиняването е в обем 20 %, а не 10%, както е определил първостепенният съд. С оглед на това, присъденото на ищцата обезщетение е намалено от 108 000 лв. на 96 000 лв.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Преобладаващата част от поставените от касаторката въпроси (с изключение само на въпрос № 4) са свързани с размера на присъденото й обезщетение. Същите обаче не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, тъй като те са относими към правилността на постановеното решение. В действителност, въпросите отразяват субективната преценка на страната, че съдът не е взел предвид всички значими за случая обстоятелства, както и че не е съобразил икономическата конюнктура в страната и действащите към датата на произшествието лимити на отговорността на застрахователите. Това становище обаче е в явно противоречие с мотивите на обжалвания акт. Въззивният състав, в изпълнение на задължителните указания в ППВС № 4/68 г., е посочил конкретно обстоятелствата, които е счел за относими за определяне обема на неимуществените вреди, като подробно е аргументирал значението им. В съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, като такива обстоятелства съдът е отчел и лимитите на отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“ и икономическата конюнктура в страната към релевантния момент (настъпване на произшествието). Поради това, освен, че по отношение на тези въпроси отсъства общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се счете за доказано и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е приел съпричиняване от страна на пострадалото лице не поради самия факт на допуснато от него нарушение на правилата за движение по пътищата, а поради преценката, че именно това нарушение е една от причините (наред с несъобразената скорост на водача) за произшествието. Следователно, първият от поставените в т. 4 въпроси не кореспондира с мотивите на въззивното решение. Ето защо, същият нито е обуславящ за изхода на делото, нито е решен в отклонение от практиката на ВКС. Що се касае до втория въпрос – дали в настоящия случай е налице съпричиняване от страна на пострадалата и в какво се изразява то, това е въпрос, относим към правилността на решението и като такъв е извън обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съществуващата обилна съдебна практика както по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така и по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изключва наличието на второто поддържано от касаторката основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касатоката не е аргументирала поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като наличието на твърдяната от нея очевидна неправилност на обжалваното решение не се констатира и служебно от настоящия състав.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2202 от 30.10.2017 г. по в. гр. д. № 2875/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: