О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
София, 23.12.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 371/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], Област В. срещу решение № 1508 от 24.06.2014 г. по т. д. № 433/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Врачански окръжен съд решение № 93 от 12.11.2013 г. по т. д. № 46/2013 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу общината-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 114 758.18 лв. – неплатена част от възнаграждение по договор за възлагане на строителство от 11.11.2008 г. и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 573.79 лв. – неустойка за забава.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода, че клаузата на т. 4.4.5. от процесния договор за строителство, предвиждаща, че общината ще заплати на изпълнителя единствено и само възнаграждението, отпуснато за финансиране на обекта, не представлява условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД и няма отношение към възникване на задължението и настъпване на падежа. Като резултат от неправилното тълкуване волята на страните и прилагането на материалния закон определя и преценката на въззивната инстанция за нищожност на посочената договорна клауза поради противоречието й с императивната разпоредба на чл. 266, ал.1, изр. 1 ЗЗД. Според касатора, недължимостта на исковата сума произтича и от обстоятелството, че за същата не е издадена фактура от страна на изпълнителя съгласно уговорката по т. 3.4. от договора.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпроса „за правилното прилагане на чл. 20 ЗЗД”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, съображения за което е изложил в писмен отговор от 12.12.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е допустима само в частта, касаеща произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД. В останалата й част относно иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД жалбата не подлежи на разглеждане на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Доколкото се претендира неустойка за неизпълнение на търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, преценката за допустимост на касационното обжалване по отношение на постановеното по този иск решение следва да бъде извършена с оглед установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален размер на цената на иска за търговските дела – 10 000 лв. И тъй като цената на предявения от [фирма], [населено място] иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е 573.79 лв., т. е. под посочения размер, то в тази му част въззивият акт не подлежи на касационен контрол.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [община] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за присъждане на цялото уговорено в процесния договор от 11.11.2008 г. възнаграждение за изпълнените от търговското дружество строителни дейности: налице е валидна облигационна връзка между страните; работата е приета от възложителя без възражения чрез подписването на протокол образец 19 от 17.04.2009 г.; част от уговореното възнаграждение е изплатено своевременно, като неизплатена остава исковата сума в размер на 114 758.18 лв. Според решаващия състав, фактурирането на изпълнената работа и получаването на пълната субсидия от общината не могат да бъдат уговорени като условие за изплащане на възнаграждението, доколкото условието като модалитет е бъдещо несигурно събитие, а императивната разпоредба на чл. 266 ЗЗД задължава възложителя да заплати безусловно възнаграждение за изпълнената работа.
Като неоснователно въззивната инстанция е счела възражението на жалбоподателя за недължимост на претендираната част от възнаграждението, основано на клаузата на т. 4.4.5. от процесния договор, според която възложителят ще заплати на изпълнителя единствено и само възнаграждението, отпуснато за финансиране на обекта към датата на сключване на договора. Тази клауза е счетена за нищожна поради противоречието й с императивната норма на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, като е прието, че предварителният отказ от възнаграждение за надлежно изпълнени СМР, с оглед настъпване на бъдещо несигурно събитие, нарушава принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Напълно достатъчно основание за това е обстоятелството, че касаторът не е изпълнил законовото си задължение за формулиране на конкретен правен въпрос, който да е обусловил изхода на делото. Поставеният от него въпрос „за правилното прилагане на чл. 20 ЗЗД”, освен че е твърде общ и теоретичен и не е отнесен към случая, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение (доколкото неправилното прилагане на закона води до неправилност на съдебния акт), чиято проверка, обаче, е предмет на вече допуснат касационен контрол, а не основание за допускането му, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от това, несъответстващо на мотивите на въззивния акт е твърдението на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че направеният в него извод за нищожност на спорната клауза на т. 4.4.5. от процесния договор е резултат от тълкуването на същата в противоречие с чл. 20 ЗЗД. Видно от изложените от решаващия състав съображения, посочената клауза изобщо не е подлагана на тълкуване с цел изясняване волята на страните, доколкото тяхната воля е напълно ясна и недвусмислена (клаузата е цитирана дословно), а е счетена за нищожна поради противоречието й с императивната норма на чл. 266 ЗЗД. Следователно, въпросът за приложимостта на законово установените критерии за тълкуване на договорните клаузи е ирелевантен за спора и не е обусловил неговия изход. Оттук и извода за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не подлежи на обсъждане поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнително следва да се посочи също, че не само, че е заявено бланкетно и без необходимата аргументация относно наличието на включените в него две кумулативни предпоставки, но това основание е и неосъществено, тъй като по въпроса за приложимостта на чл. 20 ЗЗД е налице последователна и непротиворечива съдебна практика, в т. ч. и такава по реда на чл. 290 ГПК, имаща задължителен характер. Доколкото обаче в случая съдът не е извършвал тълкуване на приложимата договорна клауза, тази практика е ирелевантна.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящото производство не следва да бъде уважено, тъй като в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 08.12.2014 г. не е отразено заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 3376 лв. „в брой”, какъвто именно е посоченият от страните начин на плащането му.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [община], Област В. срещу решение № 1508 от 24.06.2014 г. по т. д. № 433/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, касаеща иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1508 от 24.06.2014 г. по т. д. № 433/2014 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Търговска колегия на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните. В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: