О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
София, 22.10.година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2254/2018
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Планекс“ ЕООД, [населено място] против определение № 463 от 19.07.2018 г. по в. ч. т. д. № 353/2018 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1654 от 14.05.2018 г. по т.д. № 369/2018 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт е оставена без уважение подадената от частния касатор молба по чл. 64, ал. 3 ГПК за възстановяване на определения му от съда срок по чл. 390, ал. 3 ГПК за предявяване на бъдещ иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 649, ал. 2 ТЗ, предмет на допуснатото в негова полза обезпечение.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и незаконосъобразно. Изразено е несъгласие с извода на съда, че не са налице особени непредвидени обстоятелства за пропускането на срока за изпълнение на дадените на страната указания.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е, при упражняване на правото по чл. 390 ГПК, в случаите на чл. 649 ТЗ, процесуалният субституент да предвиди всички възможности (като например необичайно къси срокове или необичайното произнасяне по определяне на срокове, с начало не уведомяването, а произнасянето) в актовете на сезирания съд, като се съобрази правилото на чл. 60, ал. 3 ЗЗД; 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички искания на страните и да формира мотиви, както по отношение на фактите, така и по отношение на правните въпроси, поставени за решаване по делото“. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и като евентуално основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По отношение на втория въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК с твърдението, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 136 от 02.10.2014 г. по т.д. № 4309/2013 г., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. и решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е отказано възстановяване на срока за предявяване на обезпечения бъдещ иск, въззивният съд, като се е позовал на трайната съдебна практика, е счел, че непредвидени обстоятелства по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК са случки от действителността, които стоят извън волята на страната и които не са могли да бъдат преодолени от нея, въпреки положените усилия. В случая, според решаващия състав, след като дружеството е било упълномощило процесуален представител за подаване на молба за обезпечаване на бъдещ иск и е било запознато с кратките срокове за произнасяне по тази молба, както и с последиците от непредявяването на обезпечената претенция в срок, не може да се приеме, че отсъствието на управителя и неупълномощаването на адвоката за по-нататъшни процесуални действия, съставляват обективни причини, настъпили за страната през времетраенето на пропуснатия от нея срок, които тя не е могла да преодолее.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от дружеството – частен касатор въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода по конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на първия въпрос този извод произтича от липсата на произнасяне по него в мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е извършил преценка за предпоставките по чл. 64, ал. 2 ГПК, съобразявайки възприетото в съдебната практика разбиране кои обстоятелства се явяват непредвидени, без обаче да провежда изрично разграничение между хипотезите, когато молител и бъдещ ищец е носителят на самото спорно право и когато такъв е процесуален субституент. Поради това, поставен в посочения смисъл, въпросът не отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изхода на конкретното дело.
Отделно от това, по отношение на първия въпрос касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и на поддържаните основания.
Доколкото е заявено бланкетно, с посочване само на законовия текст и без съответната аргументация за наличие на визираните в него две кумулативни предпоставки, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не подлежи на обсъждане.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, частният касатор не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като наличието на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното определение не се констатира от настоящия състав.
По отношение на втория от поставените въпроси, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същият е относим изцяло към правилността на обжалваното определение. Твърдението на частния касатор, че въззивният съд не се е произнесъл по всички факти и поставените за решаване въпроси, представлява по своята същност оплакване за допуснато процесуално нарушение – немотивираност на акта, което е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Независимо от това, следва да се отбележи също, че цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК четири решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват заявеното по отношение на поставения втори въпрос основание – противоречие с практиката на касационната инстанция (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 463 от 19.07.2018 г. по в. ч. т. д. № 353/2018 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: