О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
София, 22.12.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 537/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 666 от 13.11.2014 г. и допълнително решение № 2380 от 12.12.2014 г. по т. д. № 937/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 243 от 06.06.2014 г. по т. д. № 908/2012 г., предявеният от [фирма], [населено място] срещу търговеца-касатор иск с правно основание чл. 265, ал. 1 ЗЗД за заплащане на необходимите разходи за поправка на недостатъците в извършената по договор от 29.08.2011 г. работа е уважен за сумата 63 453 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 08.11.2012 г. – до окончателното й изплащане.
Касаторът моли за отмяна на въззивното решение в атакуваната му част, като релевира всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност. Основното му оплакване е срещу направения от решаващия състав извод, че недостатъците в изпълнените от него строително-монтажни дейности имат характер на скрити, а не на явни и поради това възражението на възложителя по чл. 265, ал. 1 ЗЗД не е преклудирано с приемане на работата. Според касатора, съдът не е отчел твърдението на самия ищец в исковата молба, че е извършил проверка на изпълнението, както и факта, че същият е подписал без възражения съставения за обекта Акт обр. 15 от 23.02.2012 г., което обосновава приложимостта на презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за приемане на работата и съответно извод за преклузия на правата на възложителя за последващи възражения.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като значими за делото, с твърдението, че са решени в противоречие с практика на ВКС, са посочени следните въпроси: 1. „За приемането на извършените СМР; 2. За значението на протокол образец 15 като надлежно доказателство за предаването и приемането на работата; 3. Дали е изпълнено изискването на чл. 264, ал. 2 ЗЗД за това веднага да се извести изпълнителя за откритите недостатъци, след като няма точни и безспорни данни кога са открити тези недостатъци, както и че ако поръчващият не направи такива възражения, работата се счита приета съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД и се преклудира възможността възложителят да реализира отговорността на изпълнителя за некачествено изпълнение”. В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС касаторът се позовава на: решение № 138 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 36 от 25.05.2011 г. по т. д. № 263/2010 г. на І т. о.; решение № 53 от 12.09.2013 г. по т. д. № 74/2011 г. на ІІ т. о.; решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на ІІ т. о.; определение № 436 от 02.07.2014 г. по т. д. № 3966/2013 г.; определение № 407 от 09.07.2009 г. по т. д. № 337/2009г. на І т. о.; определение № 589 от 27.09.2010 г. по т. д. № 535/2010 г. на ІІ т. о.; определение № 436 от 02.07.2014 г. по т. д. № 3966/2013 г. на ІІ т. о.; определение № 375 от 18.06.2010 г. по т. д. № 111/2010 г. на ІІ т. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в депозирания по делото писмен отговор от 05.02.2015 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови частична отмяна на първонистанционното решение и уважаване на предявения иск по чл. 265, ал. 1 ЗЗД до размер на 63 453 лв., въззивният съд е приел за безспорно установено от изслушаната по делото техническа експертиза наличието на твърдяните от ищеца [фирма], [населено място] недостатъци при изпълнение на възложената на ответника работа по процесния договор от 29.08.2011 г., подробно описани в заключението на вещото лице А. П., разходите за отстраняването на които възлизат на посочената сума. Решаващият състав не е споделил извода на първостепенния съд за преклудиране правото на възложителя да прави възражения за недостатъци в изпълнената работа, предвид приемането й без възражения чрез подписването на Акт образец 15, по съображения, че в случая се касае не за явни, а за скрити недостатъци, което изключва приложимостта на презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за приемане на работата. Според въззивния съд, нито различната от уговорената между страните дебелина на вложените в стъклопакета стъкла (при наличието на заблуждаващи стикери върху дограмата), нито предвиденото в договора предварително нагнетяване на аргон са могли да бъдат установени при огледа на приемателната комисия по Акт образец 15, а освен това няма нито едно доказателство или поне твърдение на изпълнителя, че както трудното отваряне и затваряне на вратите и прозорците, така и компрометираните уплътнявания не са се появили не преди огледа на тази комисия, а непосредствено преди изпратените от възложителя две нотариални покани.
Изводът за липса на приемане на изпълнението и съответно за непреклудиране на правата на възложителя по чл. 265, ал. 1 ЗЗД е аргументиран и с факта, че по делото не са ангажирани доказателства работата да е приета в съответствие с клаузата на чл. 5 от договора, а именно – с двустранно подписан протокол образец 19. Като недоказано в тази връзка е счетено твърдението на ответника-изпълнител за отправена от него до възложителя покана за съставянето на такъв протокол. Що се отнася до Акт образец 15, на който се е позовал първоинстанционният съд, същият е счетен за ирелевантен към въпроса за приемането на изпълнението по процесния договор, от една страна, тъй като изобщо не е приобщен към доказателствата по делото, а от друга страна, поради това, че той установява единствено съответствието на строежа с одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация, изискванията към строежите и условията на договора за строеж, но няма отношение към договорения между страните вид и качество на материалите, от които е изработената дограмата, щом общото нейно предназначение е все пак постигнато. Според въззивния състав, определящото в случая е не подписването на Акт образец 15, а липсата на изпълнение по уговорената процедура както за съвместно приемане на работата по договора, така и за отказ на някоя от страните да приеме тази работа.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси (въпроси № 1 и № 2), свързани с приемането на извършената работа от възложителя в хипотезата, когато са констатирани недостатъци в изпълнението, не могат да бъдат счетени за значими по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на тази обща предпоставка за допускане на касационния контрол произтича от обстоятелството, че изводът относно това, дали изпълнената работа е приета или не и съответно дали е преклудирано правото на възложителя да прави възражения за некачествено изпълнение, е направен с оглед приетия от въззивната инстанция скрит, а не явен характер, на констатираните (и безспорни между страните) недостатъци. Това именно е въпросът, който е обусловил преценката относно приемането на извършената работа и относно преклузията за упражняване правата по чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чието решаване е предопределило изхода на правния спор. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК такъв въпрос, обаче, не е поставен.
Отделно от изложеното, вторият заявен въпрос за значението на Акт образец 15 за приемането на изпълнената работа няма характер на обуславящ и поради това, че този акт изобщо не е част от доказателствата по делото, както изрично е посочено в мотивите на въззивния акт – факт, който налага категоричния извод за ирелевантност на посочения въпрос, независимо от допълнително изложените от решаващия състав съображения за неговата функция и предназначение като един от задължителните актове, съставяни по време на строителството.
Що се отнася до третия (последен) въпрос – дали е изпълнено изискването на чл. 264, ал. 2 ЗЗД за това веднага да се извести изпълнителя за откритите недостатъци, след като няма точни и безспорни данни кога са открити тези недостатъци – същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото решаването му е предпоставено от преценката на доказателствата по делото, което, съгласно разясненията по т. 1 от цитираното тълкувателно решение, е относимо към правилността на обжалвания акт, но не може да бъде релевирана едновременно и като основание за допускането на касацията.
Независимо от горното, следва да се отбележи, че дори поставените от касатора въпроси да бяха обуславящи изхода на делото, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като не е налице поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените в подкрепа на същото решения по чл. 290 ГПК не представляват релевантна за случая съдебна практика, тъй като разрешените с тях въпроси са свързани принципно с приемането на работата, но не и с приемането на работа с недостатъци, каквато именно е спецификата на настоящия спор. Останалите представени от касатора актове – определения на ВКС, постановени в производството по чл. 288 ГПК – нямат характер на задължителна съдебна практика, съгласно задължителните указания по т. 2 от посоченото по-горе тълкувателно решение и поради това не подлежат на обсъждане.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника [фирма], [населено място] следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 3 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.01.2015 г. и фактура № 642 от 04.02.105 г., чието заплащане е удостоверено от приложеното платежно нареждане №[ЕИК] от 05.02.2015 г., издадено от [фирма], [населено място].
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 666 от 13.11.2014 г. и допълнително решение № 2380 от 12.12.2014г. по т. д. № 937/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: