О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
София, 17.04.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3039/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Б. П. от [населено място] срещу решение № 1841 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 1469/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-10 състав решение № 9333 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу ЗАД [фирма], [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над присъдената сума 150 000 лв. до сумата 250 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ексцес от пътно-транспортно произшествие от 27.05.2010 г., както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за присъждане на законна лихва върху приетото за дължимо обезщетение за периода от 22.10.2013 г. до 20.05.2014 г.
Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно. Излага подробни съображения срещу извода на съда, че едно от твърдяните от него усложнения в здравословното му състояние – посттравматичната енцефалопатия – не представлява ексцес и не подлежи на обезщетяване, тъй като същото е посочено още в исковата молба по гр. д. № 14584/2010 г. на СГС като възможно да настъпи и е взето предвид при определяне размера на обезщетението от 200 000 лв. в подписаното между страните споразумение от 26.10.2011 г. Според касатора, въззивният съд не е съобразил факта, че макар и предвидима като евентуална бъдеща последица от получената при пътно-транспортното произшествие тежка черепно-мозъчна травма, посттравматичната енцефалопатия не е обезщетявана, защото към момента на приключване на гр. д. № 14584/2010 г. не се е била проявила, поради което не е обхваната от споразумението за обезщетяване на претендираните с исковата молба първоначални вреди.
В касационната жалба е релевирано оплакване и по отношение размера на присъденото обезщетение за вреди от ексцес с твърдението, че същото е занижено и не съответства на реалната тежест на новонастъпилите усложнения, необратимия им характер, тяхната продължителност във времето и прогнозата за задълбочаването им. Освен това, касаторът счита за неправилно и становището на съда във връзка с началния момент на законната лихва, дължима върху обезщетението за неимуществени вреди.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, са поставени въпросите: „1. От кой момент следва да бъдат обезщетявани настъпилите усложнения – когато е възможно бъдещото им проявление в предходното производство или след като действително се проявят; 2. От кой момент следва да бъде начислявана законната лихва при иск за последващи вреди при ексцес, когато усложненията поради комплексния си характер са се проявявали последователно в различен период от време – от момента на проявлението на първоначалното усложнение или от момента на проявлението на последното проявило се такова“.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК и в множество актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК и чл. 288 ГПК, а по отношение на втория въпрос – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 27.05.2010 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, причинено виновно от застрахован при ответника водач по риска „Гражданска отговорност“, в резултат от което ищецът, като пътник в лекия автомобил, е претърпял множество увреждания. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на застрахователното дружество за съпричиняване на вредите поради непоставен предпазен колан, позовавайки се на заключението на допуснатата в първата инстанция автотехническа и комплексна експертиза, според което, поради обстоятелството, че ударът е бил страничен, а не челен, липсата на поставен предпазен колан не е от значение за получените травми.
Въззивният съд е отчел, че във връзка със заведеното от М. Б. П. срещу ЗАД [фирма] гр. д. № 14584/2010 г. на СГС, І-6 състав за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие (впоследствие прекратено поради отказ от иска), между страните е сключено споразумение от 26.10.2011 г., с което е постигнато съгласие застрахователят да заплати на ищеца сумата 200 000 лв. за посочените от него в исковата молба увреждания: мозъчна контузия с хидром и извършена трепанация; състояние на кома; счупване на бедрото с репозиция и поставяне на метални плаки, които са отстранени към момента; счупване на ключицата; контузия на бял дроб вдясно; социално поведенчески промени.
Въз основа на заключенията на медицинските експертизи, приети в двете инстанции, решаващият състав е приел за доказано, че след сключването на споразумението, в периода 2013 г. – 2014 г., в състоянието на ищеца са настъпили редица усложнения, които са в причинна връзка с получената при произшествието травма: дискоординационен синдром със статокинетични и координационни нарушения; двустранно разстройство ва вкуса /дисгеузия/; вестибуларна хиперрефлексия; световъртеж от централен произход; постравматична енцефалопатия; психоорганичен синдром; двустранно засягане на периферното зрение и нистагъм; двустранно увреждане на слуха.
Така установените от експертите вреди (с изключение само на посттравматичната енцефалопатия) са преценени от въззивния съд като ексцес, тъй като са се проявили едва през 2013-2014 г., не са били предвидени в сключеното между страните споразумение от 2011 г. и не е било сигурно, че ще настъпят. Този характер е отречен единствено по отношение на посттравматичната енцефалопатия по съображения, че това усложнение е било твърдяно от ищеца като възможно бъдещо усложнение още в исковата му молба, по която е образувано гр. д. № 14584/2010 г.) и следователно същото е било обезщетено със споразумението от 2011 г. Този извод е направен въз основа на извършена от решаващия състав съпоставка между предходната исковата молба, настоящата искова молба и клаузите на сключеното между страните споразумение.
Независимо обаче от обстоятелството, че не е счел посттравматичната енцефалопатия като ексцес, въззивният съд е преценил, че присъденото обезщетение в размер на 150 000 лв. не следва да бъде намалявано, предвид приетото от него за доказано (с оглед заключението на изслушаната във въззивното производство медицинска експертиза) още едно усложнение в здравословното състояние на ищеца – двустранно увреждане на слуха.
Решаващият състав не е споделил становището на първата инстанция относно момента, от който следва да бъде начислена законна лихва върху дължимото обезщетение. Според него, с оглед комплексния характер на нематериалните вреди, които са се проявили в различно време, ответникът следва да се счита в забава за обезщетяването им не от датата 22.10.2013 г., когато е констатирано първото усложнение, а от последната дата, на която е констатиран ексцес – 20.05.2014 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Безспорно, първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси има характер на обуславящ за изхода на конкретното дело, т. е. изпълнено е императивното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществено, обаче, поддържаното по отношение на същия основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с цитираната от касатора практика на ВС и ВКС (такава не представляват и поради това не подлежат на обсъждане двете определения по чл. 288 ГПК). Изводът на съда относно характера на спорното увреждане (постравматична енцефалопатия) е изцяло в съответствие със задължителните указания по т. 10 от ППВС № 4/75 г., че влошаването на здравословното състояние не се обезщетява, когато при присъждането на първоначалното обезщетение то е било предвидено и съобразено от съда. В случая, въззивният съд е приел, че посоченото увреждане не представлява ексцес в резултат от направената от него преценка на доказателствата – съпоставяне на претендираните от ищеца вреди по предходното дело, които са съобразени съответно и в сключеното между страните споразумение, и тези по настоящото дело, т. е. изпълнено е изискването в цитираната задължителна съдебна практика да се отчете дали вредите са били предвидени при определяне на първоначалното обезщетение. А доколко изводът на съда е обоснован, то това е въпрос на правилността на акта, който не може да бъде основание за допускането му до касация.
Що се отнася до т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК, на което се позовава касаторът, същото се явява неотносима съдебна практика, тъй като е постановено по съвсем различен въпрос, а именно – от кога тече погасителната давност при ексцес, а не по въпроса кога увреждането представлява ексцес и подлежи на обезщетяване.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса, свързан с момента на присъждане на законната лихва върху дължимото обезщетение за неимуществени вреди от ексцес. Преди всичко, този въпрос не може да се определи като обуславящ, тъй като е относим към правилността на акта. Становището на съда за началния момент на изискуемостта на вземането за обезщетение е предпоставено от извода му, че претендираните вреди (усложнения в здравословното състояние на ищеца) са се проявявали по различно време, но имат комплексен характер, т. е. отговорът на въпроса произтича от този извод на съда, правилността на който, обаче, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Отделно от това, следва да се отбележи, че поддържаното по отношение на този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (предходна редакция) е заявено само бланкетно, без да са изложени конкретни аргументи за съществуването на всяка от визираните в него кумулативно изискуеми предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсата на такава аргументация, която, съгласно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е задължение на касатора, налага съответно извод за недоказаност на посоченото основание.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1841 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 1469/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: