О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
София, 16.07.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 58/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АБС – Асфалт Бетон София” Е., гр.Враца срещу решение № 1979 от 25.04.2019 г. по т. д. № 1397/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-12 състав решение № 2122 от 14.11.2017 г. по т. д. № 4980/2015 г. предявените от дружеството-касатор срещу Агенция „Пътна инфраструктура”, гр. София обективно съединени искове са отхвърлени съответно: искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 514 796 лв. (с включен ДДС) – стойност на извършени строителни работи по договор № РД-33-12/13.07.2011 г. съгласно издадени фактури № 6 и № 7 от 04.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тях от 13.07.2015 г., и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 99 205.35 лв. – лихва за забава върху главницата 514 796 лв. за периода от 12.04.2013 г. до 30.09.2016 г. – са отхвърлени като погасени чрез прихващане с размера на дължимата по чл. 71, ал. 1 от договора неустойка, а искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 181 970 лв., представляваща усвоена банкова гаранция, е отхвърлен като неоснователен. Решението е обжалвано и в частта за присъдените на ответника разноски по делото.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че от негова страна е допуснато виновно неизпълнение (забавяне) на договора, довело до едностранното му прекратяване от ответника-възложител. Счита, че този извод е формиран, без да са взети предвид и коментирани изключително важни доказателства по делото, а други са обсъдени избирателно и тенденциозно; не са обсъдени съществени доводи, заявени в отговора на въззивната жалба; изцяло са игнорирани без каквато и да било обосновка заключенията на вещото лице, притежаващо специални знания, като съдът недопустимо се е произнесъл по технически въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование; грубо са нарушени правилата на формалната логика. По-конкретно, касаторът счита, че решаващият състав неоснователно е пренебрегнал установеното в допълнителното заключение на вещото лице от 26.01.2017 г., че лошите метеорологични условия не са позволявали продължаване на строителните работи в периода 08.10.2011 г. – 18.10.2011 г., което е довело до забавяне на изпълнението на процесния договор; че причина за забавата е също извършването на допълнителни дейности, непредвидени в договора, но необходими за изпълнението му, както и закъснението на самия възложител (за периода от 15.09.2011 г. до 10.10.2011 г.) да одобри изискуемата според договора технологично-строителна програма.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество в решението си да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка пълно и всестранно всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните; 2. Длъжен ли е съдът, когато в решението си отхвърля прието по делото заключение на вещо лице, да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучните му изходни позиции; 3. Може ли съдът в решението си да обсъжда избирателно само отделни части от прието по делото заключение на вещо лице, като игнорира други негови части относно релевантни за спора факти; 4. Следва ли, след като съдът сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключенията на лицата, притежаващи такива знания, и да се произнесе по експертни въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование”.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, подробно посочена и приложена. Освен това, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдението за явната му необоснованост досежно извода, че към момента на прекратяването на договора изпълнените СМР на обекта са били над 3%, позовавайки се на заключението на вещото лице, че този процент е 5.72, без обаче да е изяснено каква част от включените в него СМР са били забавени.
Ответникът по касация – Агенция „Пътна инфраструктура”, гр. София – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 12.11.2018 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че ответникът Агенция „Пътна инфраструктура” дължи на ищеца „АБС – Асфалт Бетон София” Е. сумата 514 796 лв. (с включен ДДС) – стойност на извършени строителни работи по договор № РД-33-12/13.07.2011 г. до датата на развалянето му (01.11.2011 г.), за която са издадени фактури № 6 и № 7 от 04.04.2013 г., както и сумата 99 205.35 лв. – лихва за забава върху главницата 514 796 лв. за периода от 12.04.2013 г. до 30.09.2016 г. върху първата сума. За да отхвърли обаче претенциите на ищеца за тези суми, решаващият състав е счел за основателно направеното от ответника възражение за прихващане с вземането му за неустойка за забава по чл. 71, ал. 1 от договора, като от съвкупната преценка на доказателствата по делото, в т. ч. заключението на експертизата, изготвения от консултанта доклад за напредъка към 19.10.2011 г. и от признанието на самия изпълнител, съдържащо се в протокола от 12.10.2011 г., подписан от всички участници в строителството, е преценил за осъществени предпоставките в посочената клауза за ангажиране отговорността на изпълнителя – значително изоставане от сроковете по графика за изпълнение на отделните видове работи, което не се дължи на действия или актове на възложителя/консултанта или на форсмажорно обстоятелство или действия (актове) на трети страни, различни от изпълнителя.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на усвоената от агенцията-възложител банкова гаранция, въззивният съд е приел, че същият е неоснователен, тъй като са налице предвидените в чл. 62, ал. 3 във връзка с чл. 85, ал. 2, т. 2 от договора предпоставки за едностранното му прекратяване от възложителя – съществено неизпълнение на което и да е задължение на изпълнителя. Като съществено неизпълнение е прието значителното забавяне в графика на строителните работи, изразяващо се в това, че към датата на прекратяването на договора, към който момент вече са били изтекли 75 дни (61%) от целия 4 месечен срок за изпълнение (изчислен от датата на подписване на протокола за откриване на строителната площадка – 17.08.2011 г.), са били изпълнени строителни работи на стойност само около 7.07 % от общата стойност на всички дължими работи, поради което е направен извод, че за оставащите 47 дни от срока е невъзможно да бъдат изпълнени останалите 93 % от общия обем на строителните работи.
Въззивният съд е преценил за неоснователни възраженията на ищеца, че забавата в изпълнението му е следствие на неоказаното му от ответника-възложител съдействие – неплащане на уговорената авансова сума в размер на 10 % от цената и несвоевременно одобряване на технологично-строителната програма, предложена на 15.09.2011 г. и одобрена едва на 10.10.2011 г. Счел е, че доколкото страните не са скрепили неплащането на авансовата сума със санкция за възложителя, нито са свързали отлагане във времето на задължението на изпълнителя, то същото по никакъв начин не е препятствало изпълнението на строителните работи. Изхождайки от дефиницията на технологично-строителната програма, дадена в чл. 1, т. 67 от договора, решаващият състав е направил извод, че одобряването й не може да се разглежда като задължително условие за започването на строителните работи, а съгласно чл. 23, ал. 3 същата има значение единствено на изявление за потвърждаване от изпълнителя, че е огледал и проучил строителната площадка и заобикалящия я участък, че е запознат с всички нейни особености, от значение за точното изпълнение на СМР и че няма никакви възражения и въпроси към възложителя. Наред с това е съобразена липсата на уговорен от страните срок за изпълнение на задължението на възложителя за одобряване на програмата, а също и обстоятелството, установено от участниците в строителството в протокол от 12.10.2011г., че строителните работи са били започнали още преди одобряването на технологично-строителната програма, т. е. несвоевременното й одобряване от възложителя не е основание за прилагане разпоредбата на чл. 95, ал. 2 ЗЗД.
На последно място, въззивният съд е приел за неоснователно и възражението, че причина за значителното забавяне на изпълнението, освобождаваща изпълнителя от отговорност за забавата, представляват лошите метеорологични условия. Преди всичко, решаващият състав е съобразил уговорката в чл. 1, т. 69, пр. 2 от договора, според която неблагоприятните климатични условия не са форсмажорно обстоятелство, а също и факта, че като търговец, извършващ по занятие строителни дейности и притежаващ съответната професионална квалификация, изпълнителят е съзнавал, че поема изпълнението на такива дейности на собствен риск, доколкото то е следвало да се осъществи в сезон (есента), през който валежите от дъжд са нещо обичайно, още повече, като се отчете, че обектът се намира в планински район.
Отделно от това, с оглед изготвената от Н. на Б. справка за минималната температура на въздуха и количеството валеж за района на [населено място] през периода 01.10.2011 г. – 02.11.2011 г., въззивната инстанция е приела, че обилен валеж (43 л/кв. м) е имало само на датата 08.10.2011 г., докато през следващите 9 дни валежите са били нормални (12, 15, 11, 10 л/кв. м) или незначителни (5, 4, 3, 7 л/кв.м). Като особено съществено във връзка с възражението за лоши метеорологични условия решаващият състав е посочил обстоятелството, че в заповед № 2 от 08.10.2011 г. на консултанта, на която се позовава ищецът-изпълнител, констатацията за прекомерна овлажненост поради паднали валежи от дъжд и сняг на датата 08.10.2011 г. и невъзможност за извършване на строителни дейности се отнася само за малки локални участъци, а не за всички участъци от строежа.
С оглед на посочените съображения, въззивният съд е стигнал до извода, че за възложителя е било налице основание за едностранно прекратяване на процесния договор и следователно за него е възникнало и правото да усвои банковата гаранция в хипотезата на чл. 85, ал. 2, т. 2 от договора.
Или, като краен резултат всички претенции на ищеца са отхвърлени – претенциите по чл. 266, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени като погасени чрез прихващане, а претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – като неоснователна.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Всички поставени от касатора въпроси са основани на твърдението му, че съдът не е обсъдил части от заключението на служебно допуснатата от първата инстанция с определение от 26.01.2017 г. допълнителна техническа експертиза и че без да изложи конкретни съображения не е споделил становището на вещото лице относно лошите метеорологични условия за целия период от 08.10.2011 г. до 18.10.2011 г. В действителност, тези въпроси обективират несъгласието на страната с изводите, до които е достигнал въззивният съд по спорните по делото въпроси и до преценката на доказателствата по делото. В случая неоснователно касаторът твърди, че посоченото заключение е било отхвърлено от съдебния състав. Видно от мотивите на решението, при преценката дали валежите през процесния период са обосновавали спиране на строителните дейности съдът е съобразил неоспорената справка от Н. на Б. и заповедта на строителния надзор, на която се позовава самият ищец, установяваща спиране на дейностите само за определени, а не за всички участъци от ремонтирания път. Следователно, съдът е взел предвид онези доказателства, които са счетени от него за относими. Без значение е, че за установяването на определени обстоятелства е била допусната експертиза, която впоследствие не е съобразена, тъй като право на съда е да прецени впоследствие, че същата не е била необходима, доколкото обстоятелствата се установяват от други доказателства. А дали тази преценка е правилна, е въпрос на правилността на самия акт, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му.
С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, поради което не подлежи на обсъждане и заявеното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с цитираната практика на касационната инстанция.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност н въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение с доводи за нарушаване правилата на формалната логика при формиране на извода относно процента на изпълнените строителни дейности към момента на прекратяването на договора, която неправилност не може да бъде преценена като „очевидна” в разяснения по-горе смисъл на това понятие.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1979 от 25.04.2019 г. по т. д. № 1397/2018г. на Софийски апелативен съд в обжалваната негова част, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-12 състав решение № 2122 от 14.11.2017 г. по т. д. № 4980/2015 г. предявените от „АБС – Асфалт Бетон София” Е., гр. София срещу Агенция „Пътна инфраструктура”, гр. София обективно съединени искове са отхвърлени съответно: искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 514 796 лв. (с включен ДДС) – стойност на извършени строителни работи по договор № РД-33-12/13.07.2011 г. съгласно издадени фактури № 6 и № 7 от 04.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тях от 13.07.2015 г., и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 99 205.35 лв. – лихва за забава върху главницата 514 796 лв. за периода от 12.04.2013 г. до 30.09.2016 г. – са отхвърлени като погасени чрез прихващане с размера на дължимата по чл. 71, ал. 1 от договора неустойка, а искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 181 970 лв., представляваща усвоена банкова гаранция, е отхвърлен като неоснователен.
ОСЪЖДА „АБС – Асфалт Бетон София” Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр.Враца, ул. „Софроний Врачански” № 7 да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура”, гр. София, бул. „Македония” № 3 юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: