О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София, 22.10.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 999/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Л. Ч. със съдебен адрес: [населено място], адвокат К. Д. срещу решение № 2514 от 04.12.2017 г. по гр. д. № 2689/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, 19 състав решение от 23.03.2017 г. по гр. д. № 4898/2016 г., предявеният от касатора срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над 19 000 лв. до присъдената от първоинстанционния съд сума 39 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, евентуално – че е недопустимо. Изразено е несъгласие с извода на решаващия състав за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец поради непоставяне на предпазен колан, както и за недоказаност на причинната връзка между процесното произшествие и част от претендираните вреди. Според касатора, тези изводи са резултат от допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в изслушването на нова експертиза във въззивното производство, без да са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и в липсата на мотиви за възприемане заключението именно на тази експертиза, а не на експертизата от първоинстанционното производство. Освен това, в касационната жалба е релевирано оплакване и за несъобразяване на задължителната сила на решението по чл. 78а НК относно настъпването на една от претендираните от ищеца вреди – счупването на 27-ми зъб.
Като обосноваващи допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли при постановяване на съдебното си решение въззивният съд да изложи мотивите, обусловили решението му, като обсъди в пълнота противоречиви доказателства, събрани от първоинстанционния и въззивния съд, в случая изслушани заключения на вещи лица по едни и същи въпроси и да обоснове изводите, поради които кредитира едните и не приема другите; 2. Ползват ли се с по-голяма доказателствена тежест експертните становища, събрани пред въззивния съд, противоречащи на събраните от първа инстанция, в случай че изрично са оспорени в съдебно заседание; 3. Настъпва ли преклузия за доказателствени искания след изслушване на експертиза от въззивен съд, допусната за отстраняване на процесуално нарушение от първа инстанция по отношение на изложени от страна оспорвания и следва ли съдът да съобрази принципа на равнопоставеност на страните и състезателност в процеса във фазата на събиране на доказателствата; 4. Длъжен ли е при определяне обема и вида на вредите, в съответствие с чл. 300 ГПК, решаващият граждански съд да съобрази съставомерните вреди при наличие на влязло в сила решение по чл. 78а НК; 5. Следва ли решаващият съд да приеме наличие на съпричиняване, обусловено от вероятни изводи за начина на настъпване и вида на телесните увреди и дължи ли ответната страна да установи това възражение при категоричност при условията на пълно и главно доказване; 6. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя; 7. Съставлява ли релевантен факт от значение за определяне размера на застрахователните обезщетения за неимуществени вреди по преките искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) общо увреденото състояние на пострадалия и неговото обезобразяване“.
По отношение на първите пет въпроса се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, а по отношение на последните два – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с твърдението за противоречие с ППВС № 4/68 г.
Ответникът по касация – „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор от 15.02.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да присъди на ищеца по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, а именно сумата 19 000 лв., въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника-застраховател възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на предпазен колани, с което е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП. На база заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза, допусната във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, решаващият състав е направил извод, че при правилно поставен предпазен колан ищецът не би получил фрактура в областта на лявата раменна става и контузия на главата, поради което е преценил, че съпричиняването от страна на пострадалия е съществено и е определил същото в размер на 1/3.
При определяне обема на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се във физически и емоционални болки и страдания, въззивният съд е взел предвид конкретно получените от ищеца травми – счупване на шийката на лявата раменна кост, разкъсно-контузна рана на главата и разклащане на два зъба – 31-ви и 41-ви (за останалите разклатени зъби и счупения 27-ми зъб е счел, с оглед заключението на комплексната експертиза, че не е доказана причинно-следствената връзка с произшествието); периодът на възстановяване – около 1 година и два месеца, като е съобразил, че продължителността на същия е по-голяма от обичайната за счупването на раменната кост (около 3 месеца) поради наличието на предхождаща счупването артроза на ищеца; фактът, че здравословното състояние на ищеца е напълно стабилизирано, но с остатъчни явления като непълен обем на движения на лявото рамо и отслабени рефлекси в левия горен крайник. Отчитайки също възрастта на ищеца към датата на произшествието – 54 години, както и инфлационните процеси в страната към този момент, решаващият състав е преценил, че определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. е справедливо, но с оглед приетото от него съпричиняване 1/3 е приел за дължимо обезщетение в размер на 40 000 лв. Поради това, че в хода на процеса застрахователят е заплатил на ищеца доброволно сумата 21 000 лв., искът е счетен за основателен за сумата 19 000 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Преди всичко, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Първите три въпроса, свързани с мотивираността на съдебния акт и с допускането и възприемането на заключението на изслушаната във въззивното производство комплексна експертиза, представляват по своята същност оплаквания за процесуални нарушения, които са основание за самото касационно обжалване, а не за допускането му. Изцяло относим към правилността на атакуваното решение и е петият въпрос, свързан с извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Освен това, в този въпрос се съдържа твърдение, че съдът е направил „вероятни изводи за начина на настъпване и вида на телесните увреди“, което не съответства на данните по делото, доколкото преценката на съда е изградена върху категоричното заключение на експертизата, че ищецът не е бил с поставен предпазен колан. Що се отнася до четвъртия въпрос, същият няма характер на обусловил изхода на делото, тъй като определянето на по-малък размер на обезщетението за неимуществени вреди от въззивния съд в сравнение с присъдения от първата инстанция не се дължи на извода за липса на причинна връзка между произшествието и счупването на 27-ми зъб, прието за доказано с влязлото в сила решение по чл. 78а НК, а поради прието съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Независимо, че е преценила за недоказани част от твърдяните от ищеца вреди, в т. ч. и изваденият 27-ми зъб, въззивната инстанция е приела за справедлив същият общ размер на обезщетението – 60 000 лв., какъвто е определен от първостепенния съд за всички претендирани от ищеца вреди, т. е. включително и за вредите, които са счетени от въззивния съд за недоказани. Ето защо, поставеният четвърти въпрос се явява ирелевантен за изхода на правния спор и не може да обуслови допускането на касационното обжалване.
По отношение на последните два въпроса отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че в касационната жалба липсват изрично заявени оплаквания във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за нарушаване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Касаторът обосновава извода си за „прекомерна заниженост“ на присъденото му обезщетение единствено с оплакванията си за немотивираност на решението, за допуснати процесуални нарушения при допускане на комплексната експертиза, за приетото съпричиняване и за недоказаност на една от претендираните вреди – счупен зъб 27-ми, но не и с оплаквания за неправилна преценка на обстоятелствата, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
Освен, че не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване, по отношение на поставените от касатора въпроси не са осъществени и заявените основания по чл. 280 ГПК. Поддържаното за първите пет въпроса основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не само е заявено бланкетно, без да са аргументирани визираните в него две кумулативни предпоставки, което е в противоречие с указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но и не може да се счете за осъществено, тъй като отговорът на въпросите предпоставя обсъждане на конкретните за делото факти и доказателства.
По отношение на последните два въпроса не е налице твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 6/68 г. Напротив, именно в съответствие с посочения тълкувателен акт, въззивният съд е взел предвид всички специфични за случая обстоятелства, имащи значение при определяне обема на вредите и размера на дължимото за тях обезщетение. А дали тези обстоятелства са преценени правилно, това е въпрос, който е предмет на самия касационен контрол.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност н въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като наличието на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното решение не се констатира от настоящия състав.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2514 от 04.12.2017 г. по гр. д. № 2689/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. Л. Ч. със съдебен адрес: [населено място], адвокат К. Д., ул. „Три уши“ № 6Б, ет. 4 да заплати на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], бул. „Христофор Колумб“ № 43 юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: