О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
София, 17.04.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 639/2019 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. Д. Д. срещу определение № 125 от 15.01.2019 г. по ч. гр. д. № 91/2019 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено определение № 21890 от 16.10.2018 г. по гр. д. № 13213/2018 г. на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав, с което е прекратено производството и делото е изпратено на Хасковски окръжен съд по компетентност.
Частната касаторка моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Счита, че е налице нарушаване на принципа за недопускане на дискриминация, регламентиран от чл. 20 и чл. 21 от Х. на основните права на ЕС и че съществува противоречие между чл. 115, ал. 2 ГПК и чл. 20 и чл. 21 ХОПЕС, доколкото се прегражда пътя на ищци, наречени в ГПК „увредено лице“, да водят дела срещу застрахователя, Гаранционен фонд, Н. по седалището на ответника. Застъпва становището, че увредените лица могат да се ползват от общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК, а предоставените допълнителни възможности за подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК, следва да се тълкуват като алтернативни с оглед избора на увреденото лице.
Със същите съображения е обосновано и допускането на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното определение.
Ответникът по частната касационна жалба – Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД, [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството и делото е изпратено по компетентност на Хасковски окръжен съд, въззивният състав е приел, че именно този съд, а не Софийски градски съд, е местно и родово компетентен да разгледа иска, съгласно разпоредбите на чл. 104, т. 4 ГПК и чл. 115, ал. 2 ГПК. Този извод е аргументиран с факта, че обявеният постоянен и настоящ адрес на ищцата К. Д. е в [населено място], обл. Х., което е в съдебния район на Хасковски окръжен съд, като е съобразена разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК (редакция ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018г.), според която исковете за обезщетение по КЗ на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище или по настъпване на застрахователното събитие, като за подсъдността съдът следи служебно. Въззивният състав, подобно на първоинстанционния, е констатирал, че исковата молба е подадена на 09.10.2018 г., т.е. след изменението на чл. 115, ал. 2 ГПК и поради това компетентен да се произнесе по иска е Хасковски окръжен съд. Изложил е и съображения, че определянето на изискванията за местна подсъдност като абсолютна положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск, не противоречи на принципа за равенство на гражданите пред закона и еднаквото им третиране. Напротив, с изменението на чл. 115, ал. 2 ГПК и чл. 119, ал. 3 ГПК, според въззивния състав, нормативната воля на законодателя е насочена към обезпечаване възможността на пострадалия да защити своите накърнени субективни материални права пред по-близкия до него съд, което е съпроводено с по-ниски разходи за събиране и представяне на доказателства – с оглед близостта на правосъдния орган до неговия постоянен или настоящ адрес, респективно до местонастъпването на застрахователното събитие, а дали това е удобно за неговия процесуален представител, е ирелевантно с оглед на подсъдността.
Въззивния състав е приел за несъстоятелно и възражението за противоречие на разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК с тази на чл. 105 ГПК. Според съда, установеното в чл. 30, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове (обн. ДВ, бр. 39 от 21.05.1974 г.) принципно положение е, че общите разпоредби на нормативния акт, предхождат особените разпоредби. В конкретния случай, двете правни норми изпълняват изискванията относно строежа на нормативния акт – разпоредбата на чл. 105 ГПК е обща (установяваща принципа), а тази на чл. 115, ал. 3 ГПК е особена (посочваща едно от изключенията от този принцип). Поради това съдът e приел, че между тях няма противоречие.
Не е споделено и възражението на жалбоподателя, че разпоредбата на чл. 119, ал. 3 ГПК въвежда особено „служебно диспозитивно начало“ за съда, като му предоставя дискрецията да реши дали да гледа делото, след като се съобрази с позицията на ответника относно местната подсъдност на спора. Изразено е разбирането, че тълкуването на посочената разпоредба съобразно правилата в чл. 46, ал. 1 ЗНА не обуславя такъв извод, тъй като същата не поставя упражняването на това правомощие на съда в зависимост от наличието или липсата на възражение от страна на ответника – тя определя само крайния момент, до който съдът трябва да обяви на страните отвода за неподсъдност на спора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, частната касаторка не е аргументирала поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Отделно от това, наличието на твърдяната от нея очевидна неправилност на обжалваното определение не се констатира и служебно от настоящия състав.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 125 от 15.01.2019 г. по ч. гр. д. № 91/2019 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: