О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
София, 27.04.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2567/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 149 от 13.07.2017 г. по в. т. д. № 141/2017 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 24 от 17.02.2016г. по т. д. № 126/2016 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 498, ал. 2ГПК за признаване за установено по отношение на банката-ответник, че ищецът е собственик на подробно описаните в исковата молба недвижими имоти (търговски обекти), построени в търговски център, бивш магазин „О.“, находящ се в [населено място],[жк], в поземлен имот-общинска собственост с идентификатор № 56722.655.226 по К. на [населено място].
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че въззивният съд, възприемайки и буквално възпроизвеждайки мотивите на първата инстанция, е стигнал до изводи, които са в явно противоречие със закона и съдебната практика относно вписването, възбраната и субективните предели на силата на пресъдено нещо. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че: разпоредбата на чл. 453, т. 2 ГПК в случая е неприложима, тъй като вписването на исковата молба за прогласяване нищожността на сделката за продажба на процесните имоти, сключена между [фирма] и И. Р. А., има само оповестително, а не и защитно действие по отношение на третите лица; защитата на ищеца срещу възлагането на процесните имоти в полза на ответната банка е възможна единствено по реда на чл. 124 ГПК и би била недопустима по реда на чл. 440 ГПК, доколкото към момента на завеждане на настоящото дело изпълнителното производство вече е било приключило; макар да не е участвала в производството по т. д. № 182010 г. на Плевенски окръжен съд, по което е прогласена нищожността на продажбата на процесните имоти от 2005 г., [фирма], в качеството й на частен правоприемник на И. Р., е обвързана от силата на пресъдено нещо на постановеното по това дело решение.
В касационната жалба е релевирано оплакване и за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в това, че в противоречие с нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното производство е прието доказателство (удостоверение от ЧСИ за вписване на възбрана върху процесните имоти), което е преклудирано. Освен това, според касатора, въззивният съд неправилно е възприел и част от фактите по делото, по-конкретно – че задължението по договора за банков кредит от 27.01.2006 г. не е погасено и съответно, че не е погасена учредената във връзка с него ипотека.
Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 453, т. 2 ГПК в хипотеза, при която вписването има оповестително действие; 2. Допустимо ли е собственикът на недвижим имот, обект на публична продан, да се брани с иск по чл. 124 ГПК; 3. Следва ли да бъде зачетена С. на решение № 65 от 04.05.2010 г. на ПлОС, постановено по т. д. № 1/2010г., влязло в законна сила на 26.05.2010 г., вписано в Службата по вписванията-П. на 14.03.2011 г., с което е призната за установена на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 152 ЗЗД нищожността на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, отразени в нотариален акт № 105, том ІІ, рег. № 266, дело № 241 на нотариус Жени М., допълнено с решение № 104 от 27.07.2010 г., постановено по т. д. № 1/2010 г. на ПОС, влязло в законна сила на 24.08.2010 г., вписано в Службата по вписванията-П. на 14.03.2011 г., с което е отменен като неверен нотариален акт № 105, том ІІ, рег. № 266, дело № 241 на нотариус Жени М., вписан в Службата по вписванията в дв.вх.рег. под № 6270 от 16.04.2008 г., акт № 65, том ХV, дело № 3503/08.“
Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 41 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 5464/2014 г. на І г. о. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ОСГК (за втория въпрос); решение № 281 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 87/2011 г. на І г. о., определение № 405 от 28.06.2017 г. по т. д. № 900/2017 г. на І т. о., решение № 133 от 14.03.2011 г. по гр. д. № 2020/2009 г. на І г. о., решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1217/2009 г. на І г. о. и решение № 98 от 27.04.2017 г. по гр. д. № 60379/2016 г. на ІV г. о. (за третия въпрос).
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения, изложени в писмен отговор от 11.10.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установена следната фактическа обстановка:
С н. а. № 176, том ІІІ, рег. № 15123, дело № 1265 от 02.12.2005г. ищецът [фирма], [населено място] е закупил недвижим имот – магазин „О.“, находящ се в [населено място],[жк], с обща застроена площ 709 кв. м, построен в УПИ VІ, кв. 703, ведно със съответното право на строеж върху 709 кв. м.; С н. а.№ 52, том VІІІ, рег. № 7261, дело 1040 от 30.10.2006 г. ищецът е учредил договорна ипотека върху 10 броя търговски обекти, представляващи част от закупения от него недвижим имот, за обезпечаване вземането на [фирма] по договор за банков кредит № 080-042-001/27.10.2006 г., отпуснат на [фирма], по който договор ищцовото дружество е солидарен длъжник.
С н. а. № 105, том ІІ, рег. № 2667, дело № 241 от 16. 04.2008 г. [фирма] е продало тези свои имоти на И. Р. А., който, от своя страна, с н. а. № 31, том VІ, рег. № 4916, дело № 704 от 08.05.2008 г. е учредил върху тях договорна ипотека за обезпечаване на вземането на [фирма] по договор за банков кредит № 070-233-017/07.05.2008 г., отпуснат на [фирма] (чийто управител е И. Р. А.); За обезпечаване вземането по същия договор за кредит [фирма] е издало в полза на [фирма] запис на заповед от 07.05.2008 г., авалиран от управителя на дружеството И. Р. А., за сумата 625 000 лв.; Въз основа на този запис на заповед [фирма] се е снабдила със заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу издателя и авалиста, като произтичащото от същия вземане е установено с влязло в сила решение № 259 от 01.2011г. по гр. д. № 2388/2009 г. на СГС, постановено по предявен от банката срещу [фирма] и И. Р. А. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК; За събиране на посоченото вземане е образувано изп. дело № 20097550400410 по описа на ЧСИ П. Д., с рег. № 755, с район на действие Плевенски окръжен съд, с взискател банката и длъжници [фирма] и И. Р. А.; Във връзка с образуваното изпълнително производство, по молба на [фирма] е вписана възбрана върху процесните недвижими имоти, като впоследствие с постановление от 16.02.2016 г., влязло в сила на 20.05.2016 г., същите имоти са възложени на банката-взискател.
Междувременно, с решение № 65 от 04.05.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на Плевенски окръжен съд, влязло в сила на 26.05.2010 г. и вписано в Службата по вписванията на 14.03.2011 г., допълнено с решение № 104 от 27.07.2010 г., влязло в сила на 24.08.2010 г. и вписано в Службата по вписванията на 14.03.2011 г., по предявен от [фирма] срещу И. Р. А. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 152 ЗЗД е прогласена нищожността на сключения между тях договор за продажба на процесните имоти и е отменен н. а. № 105, том ІІ, рег. № 2667, дело № 241 от 16. 04.2008 г., в който този договор е обективиран.
С оглед така установените факти, въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция за неоснователност на предявения от [фирма] срещу [фирма] иск по чл. 124 във връзка с чл. 498, ал. 2 ГПК. Решаващият състав не е възприел поддържаното от ищеца становище, че е собственик на процесните имоти поради прогласяването за нищожна на сделката за продажбата им на И. Р. А. с влязло в сила решение, имащо сила на пресъдено нещо и по отношение на банката – взискател и купувач по публичната продан, на която същите са възложени, доколкото банката се явява частен правоприемник и кредитор. Въззивният съд е счел, че посочената теза би била вярна ако [фирма] нямаше качеството на взискател по изпълнителното дело, в което е извършена публичната продан на имотите. Според съдебния състав, именно в това си качество банката е поискала и съдебният изпълнител е наложил възбрана върху процесните имоти, вписана на 26.08.2009 г., която възбрана ограничава процесуалната легитимация на длъжника по изпълнителното дело по дела относно възбраненото право, каквото е т. д. № 1/2010 г., завършило с решение за прогласяване на договора за продажба между [фирма] и И. Р. А. за нищожен. Поради това, че банката-взискател не е участвала в производството по това дело, съдът е преценил, че същата не е обвързана от силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение и че доколкото тя е и купувач по проведената публична продан, правата, които трети лица са придобили върху имота, не могат да й бъдат противопоставени съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК (по аргумент от разпоредбата на чл. 440 ГПК).
По отношение позоваването от страна на въззивника на решение № 41 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 5464/2014 г. на ВКС, І г. о., даващо отговор на въпроса за приложимостта на чл. 453, т. 2 ГПК в хипотезата, когато вписването има оповестително действие, съдът е приел, че същото е неотносимо, тъй като касае хипотеза, различна от настоящата, при която ответникът е не само взискател по изпълнителното дело, но и купувач по публичната продан на процесните имоти.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело.
Отсъствието на тази предпоставка по отношение на първия въпрос, произтича от обстоятелството, че въззивният съд изобщо не се е произнасял по въпроса какво е действието на вписването на исковата молба, по която е образувано т. д. № 1/2010 г. на Плевенски окръжен съд, т. е. дали е само оповестително или и защитно за третите лица и съответно дали нормата на чл. 453, т. 2 ГПК е приложима в настоящия случай. В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъждал единствено дали следва да съобрази цитираното във въззивната жалба решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, като е преценил същото за неотносимо поради това, че касае хипотеза, различна от настоящата, но не с оглед действието на вписването, а с оглед двойното качество на ответника (като взискател и като купувач по публичната продан на имотите). Именно поради това, че действието на вписването на исковата молба по т. д. № 1/2010 г. на Плевенски окръжен съд изобщо не е коментирано в мотивите на въззивното решение, нито е обсъждана приложимостта на нормата на чл. 453, т. 2 ГПК, поставеният въпрос не само няма характер на обуславящ, но не може да се счете, че е налице и противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС – решение № 41 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 5464/2014 г. на І г. о., в което съдът е приел, че в разгледаната от него хипотеза вписването има оповестително действие.
Вторият поставен от касатора въпрос също е ирелевантен за допускане на касационното обжалване, тъй като не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият състав не е приел недопустимост на предявения иск по чл. 124 ГПК (напротив, разгледал го е по същество), а е приел, че само при предявен от ищеца иск по чл. 440 ГПК банката-взискател би била обвързана от силата на пресъдено нещо на решението за прогласяване нищожността на договора за продажба на процесните имоти на длъжника И. Р. А.. Ето защо, така поставен, въпросът не само е без значение за изхода на делото, но липсва и твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 4 от което е прието, че защитата на третото лице, намиращо се във владение на вещта, предмет на принудително изпълнение, може да се осъществи както с иск по чл. 440 ГПК, така и с иск по чл. 124 ГПК.
Що се отнася до третия въпрос от изложението, невъзможността да бъде допуснат касационния контрол се дължи на обстоятелството, че този въпрос е относим към правилността на обжалвания акт. Дали е следвало да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на решението по т. д. № 1/2010 г. на Плевенски окръжен съд, е правен въпрос по конкретното дело и обсъждането на същия може да се извърши единствено при вече допуснато касационно обжалване, но не може да е основание за самото му допускане, в какъвто смисъл са указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно защото въпросът касае зачитане силата на пресъдено нещо на конкретен съдебен акт, посочените от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК не доказват и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 5 000 лв., посочена от него в представения списък по чл. 80 ГПК (а не в размер на сумата 6000 лв., уговорена в договора за правна защита и съдействие от 04.10.2017 г.).
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 149 от 13.07.2017 г. по в. т. д. № 141/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [жк] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],, [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 5000 (пет хиляди) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: