О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
София, 10.05.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 137/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи съвместно правомощията на синдик на [фирма] (в несъстоятелност), [населено място] срещу решение № 2091 от 05.10.2017 г. по т. д. № 400/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2059 от 24.11.2016 г. по т. д. № 3643/2016 г. на Софийски градски съд, VІ-4 състав. С първоинстанционния акт, по подадено по реда на чл. 66, ал. 6 З. възражение от Я. Славеев Волев от [населено място], е постановено допълване на списъка по чл. 67, ал. 2 З., като приетото под № 7453 вземане на същото лице за сумата 395 380.99 лв. е включено с поредност на удовлетворяване чл. 94, ал. 1, т. 4 З. (редакция ДВ, бр. 67 от 29.07.2013 г.) вместо приетата от синдиците поредност по чл. 94, ал. 1, т. 7 З..
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие със закона и доказателствата по делото. Изразено е несъгласие с извода на съда, че при разваляне на договорите за цесия, с които са прехвърлени процесните вземания, качеството на цедента като „вложител“ се възстановява и затова същият следва да бъде удовлетворен по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4, а не по т. 7 З. (в приложимата към случая редакция от ДВ, бр.67 от 29.07.2013г.). Подробно е аргументирана застъпваната и в инстанциите по същество теза, че при разваляне на договора за цесия, вземането на цедента за прехвърлената сума вече не произтича от договора за депозит, съобразно който той би имал качеството „вложител“, а от обратното действие на развалянето.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Със сключването на договор за цесия и уведомяване на длъжника от страна на цедента прекратява ли се правоотношението между цедента и длъжника; 2. Качеството „вложител” по смисъла на Закона за банковата несъстоятелност субективно качество с оглед личността ли е; 3. С цедиране на вземане по силата на сключен договор за цесия и след уведомяване на длъжника – банка, счита ли се за прекратено правоотношението по договор за влог между цедента и длъжника в условията на отнет лиценз за извършване на банкова дейност; 4. След прехвърляне на вземането чрез цесия и последващо разваляне на договора за цесия, възстановимо ли е с обратна сила и качеството „вложител”; 5. Придобитото отново вземане по силата на развален договор за прехвърляне на вземане (цесия) произтича ли от временни положения в резултат на обичайна банкова сделка и съответно отговоря ли на дефиницията за „вложител” по смисъла на § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на З.; 6. Законосъобразно и правилно ли е прилагането на различни стандарти от различни състави на съдилищата по отношение на списъка на приетите вземания, като същият е допълван с кредитори, чието вземане е възникнало след разваляне на договор за цесия, с ред на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 4 З., при положение, че с решение № 992 от 25.05.2016 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС, което не подлежи на обжалване, съдът е одобрил и проверил за законосъобразност съставения от синдиците на К. АД /н/ списък на приетите вземания, по които не са направени възражения. В така одобрения списък всички кредитори, придобили вземане след разваляне на договор за цесия, са включени с ред на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал. 1, т. 7 З..
По отношение на първия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, І т. о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК),а по отношение на всички останали въпроси се твърди, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях липсва формирана съдебна практика по чл. 290 ГПК, а разрешаването им „ще има голямо теоретично и практическо значение за изясняване на особеностите на производството по банкова несъстоятелност”.
Ответникът по касационната жалба – Я. Славеев Волев от [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 22.12.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Я. С. Волев от [населено място] е кредитор на [фирма] /н./, като притежаващ в нея влогове на стойност 698 694.01 лв., 799 436.65 лв., 812 730.36 лв. и 1 272 836.45 лв.; С договор за цесия от 30.06.2014 г. и анекс към него от 11.11.2014 г. същият е прехвърлил на Р. Х. С. свое вземане към банката в размер на 100 000 евро, а с договор за цесия от 08.07.2014 г. и анекс към него от 10.11.2014 г. е прехвърлил на Р. П. И. свое вземане в размер на 195 000 лева; Тези цесии са съобщени на банката-длъжник съответно на 07.11.2014 г. и на 07.11.2014 г.; И дават договора за цесия са развалени от цедента с отправено до цесионерите изявление по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, получено от тях на 16.02.2015 г.; Банката-длъжник е уведомена за развалянето на договорите за цесия от страните по тях на 26.05.2015 г.; Вземанията, предмет на развалените договори за цесия, са предявени от Я. С. Волев и са включени в списъка на приетите от синдиците на банката с поредност чл. 94, ал. 1, т. 7 З.; Подаденото от посочения кредитор възражение срещу списъка на приетите вземания относно реда на удовлетворяване на вземанията му е оставено без уважение от синдиците, поради което, в срока по чл. 66, ал. 6 З., същият е депозирал възражение пред съда.
За да уважи така подаденото възражение и да включи процесните вземания на кредитора Я. С. Волев с поредност на удовлетворяване чл. 94, ал. 1, т. 4 З., решаващият състав е приел, че след развалянето на договорите за цесия, имащо обратно действие съгласно чл. 88, ал. 1ЗЗД, същият отново има качеството „вложител“ по смисъла на § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на Закона за банковата несъстоятелност, каквото качество е имал и преди сключването им. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че с договора за цесия се прехвърля само вземането, но цесионерът не става страна в правоотношението между цедента и длъжника и не може да го развали, т. е. че това правоотношение се е запазило и след сключването на договора за цесия и че цедентът никога не е губил качеството си на вложител.
Като неоснователни решаващият състав е преценил всички заявени от банката възражения, а именно: че възразилото пред съда лице няма качеството на „вложител“, а е кредитор по силата на „обратна цесия“; че развалянето на договорите за цесия рефлектира върху вида на дейността на банката, осъществявана към този момент и че промяната на поредността на удовлетворяване на процесните вземания е недопустима, доколкото с решение № 922 от 25.05.2016 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС списъкът на приетите вземания на кредиторите на банката, по които не са направени възражения, вече е одобрен и е окончателен и в него вземанията, възникнали след разваляне на договори за цесия, са с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 7 З., т. е. че уважаването на депозираното от настоящия кредитор възражение би създало двоен стандарт за удовлетворяването на тази категория кредитори.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените въпроси е обуславящ за изхода на делото, но по отношение на него не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото в посочената от касатора практика по чл. 290 ГПК (решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, І т. о.) не е формиран извод, че след сключване на договор за цесия правоотношението между цедента и длъжника се прекратява, не може да се счете, че е налице противоречие между въззивния акт и цитираното касационно решение, в което е прието, че правоотношението между цедента и банката-длъжник е продължило да съществува.
Отговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК (да са обусловили изхода на делото) са и въпросите по т. 3, 4 и 5 от изложението, свързани с преценката на съда за качеството „вложител” на Я. С. Волев, която е определяща за поредността на удовлетворяване на вземанията му по реда на чл. 94, ал. 1, т. 4 З. ( в приложимата редакция – § 12 във връзка с § 11, т. 8 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници). Заявеното по отношение на тях основание обаче е неаргументирано. В противоречие с указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът не е обосновал наличието на двете кумулативно изискуеми предпоставки, формиращи посоченото основание – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сама по себе си, липсата на формирана практика по чл. 290 ГПК, в какъвто смисъл е твърдението на касатора, не доказва осъществяването на тези предпоставки. Същото важи и за абстрактното и немотивирано негово твърдение, че разрешаването на така поставените въпроси ще има „голямо теоретично и практическо значение за изясняване особеностите на производството по банкова несъстоятелност”.
Що се отнася до останалите два въпроса – въпрос № 2 и въпрос № 6 – касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като същите не са обуславящи за изхода на спора, по смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение. Този извод следва от обстоятелството, че по първия от тях липсва произнасяне в мотивите на въззивния акт – въззивният съд изобщо не е обсъждал дали качеството „вложител“ е такова с оглед личността на кредитора, а по втория – поради това, че е относим към правилността на обжалваното решение, което, съгласно постановките на посочения тълкувателен акт (т. 1), лишава въпроса от характера му на значим за допускане на касационното обжалване.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящото производство е неоснователно предвид липсата на доказателства за заплащане на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2091 от 05.10.2017 г. по т. д. № 400/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: