О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 21.05.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2514/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Е. България“ АД. София срещу решение № 2371 от 17.04.2018 г. по в. гр. д. № 12117/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 59 състав решение № 47474 от 26.02.2017 г. по гр. д. № 3326/2014 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Б.“ Е., гр. Гоце Делчев срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на договор от 02.11.2011 г. за присъединяване на обекти на ищеца към електроразпределителната мрежа и иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 21 420 лв. – обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи от неизпълнение на задължението по същия договор, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 23.01.2014 г. – до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и моли за отмяната му. Изразява несъгласие с извода на съда за виновно неизпълнени от негова страна на сключения договор от 02.11.2011 г. за присъединяване на процесния обект на ищеца и за настъпили за същия вреди в резултат на това неизпълнение. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че ищецът не му е оказал необходимото за изграждане на съоръженията за присъединяване съдействие, като не му е учредил специалните сервитути по чл. 193 ЗУТ във връзка с чл. 64 ЗЕ (редакция до 2012 г.) в собствения си урегулиран поземлен имот, през който минава трасето на кабелите, както и не му е предоставил съответните данни и документи. Касаторът релевира оплакване за неправилно прилагане на закона с твърдението, че при преценката относно сервитутите решаващият състав е приложил новата редакция на чл. 64 ЗЕ, която обаче е неотносима към случая поради приемането й след сключването на процесния договор между страните, като по този начин й е придал обратно действие, каквото в закона не е предвидено.
Като обосноваващи допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Нормата на чл. 64, ал. 1 ЗЕ, в редакцията й от ДВ, бр. 54 от 2012 г., има ли обратно действие и следва ли да бъде прилагана за учредяване на сервитутните права за съоръжения за присъединяване, чието изграждане е договорено преди приемането й; 2. В случай, че в ПУП, с който се отреждат имотите, не са отразени енергийните съоръжения и техните сервитутни зони, възникват ли сервитутни права по Закона за енергетиката по силата на закона; 3. Следва ли присъединяваното лице да окаже съдействие на разпределителното дружество за снабдяването му с данните и документите, необходими съгласно закона (ЗУТ, ЗКИР, ЗЕ) за изпълнение на процедурата по възникване на сервитутните права по чл. 64 ЗЕ; 4. Изключва ли законът за енергетиката възможността за договорно уреждане на сервитутните права“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), както и че същите са решени в противоречие с практиката на нотариусите и на съдилищата, осъществяващи инстанционен контрол върху актовете на съдиите по вписванията във връзка с вписване на договори за сервитути по чл. 64 ЗЕ.
Ответникът по касация – „Б.“ Е., гр .Гоце Делчев – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 09.07.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че: Между страните е сключен договор от 02.11.2011 г., по силата на който електроразпределителното дружество е поело задължение да присъедини към електроразпределителната мрежа конкретен обект на ищеца, находящ се в [населено място], в срок 8 месеца от издаване по съответния ред на разрешението за изграждане на съоръженията за присъединяване; Ответното дружество не е изпълнило така поетото задължение; В резултат от неизпълнението на същото ищецът е претърпял вреди (върнато капаро в двоен размер по прекратени договори за наем за обекти в неприсъединената сграда) и е пропуснал ползи (неполучен наем за същите обекти) в размер на присъдената от първата инстанция сума 21 420 лв.
Решаващият състав е преценил за неоснователно оплакването на дружеството-въззивник, че причина за неизпълнението на задълженията му по процесния договор е неоказано му съдействие от страна на ищеца-потребител, изразяващо се в неучредяване на необходимите за изграждане на присъединителните съоръжения сервитути, каквото задължение същият е поел в чл. 23 от процесния договор. В тази връзка, в съответствие с указанията в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС за служебно прилагане на императивните норми, въззивният съд е счел, че клаузата на чл. 23 от договора е недействителна поради противоречието й със закона, доколкото предвидените в нея сервитутни права са такива по смисъла на чл. 64 ЗЕ и те възникват по силата на закона, а не могат да бъдат предмет на договаряне, т. е. за изпълнението на задълженията на електроразпределителното дружество не е било необходимо съдействие от страна на присъединяваното лице – учредяване на процесните сервитути. Позовал се е и на задължителната съдебна практика, обективирана в т. 4 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Като неоснователно съдът е счел оплакването във въззивната жалба, че законът (чл. 64 ЗЕ) е приложен в противоречие с правилата за действието му във времето. Този извод е аргументиран с факта, че разпоредбата на чл. 64 ЗЕ, и в двете й редакции – тази преди изменението от 2012 г., и тази след това, е еднаква в частта, касаеща характера на сервитутите и начините за тяхното учредяване, т. е. че и в двете хипотези предвидените в чл. 64 ЗЕ сервитути са законни и възникват по силата на самия закон, независимо от волята на страните. Що се отнася до съдържащото се в чл. 64 ЗЕ (в редакцията му преди изменението от 2102 г.) изискване за вписване на сервитутите по реда на ЗКИР, предпоставящо съдействие на собственика на имота, съдът е преценил, че доколкото не е елемент от фактическия състав по учредяване на сервитута и има само оповестително, а не конститутивно действие, то същото не е елемент от предвиденото в чл. 23 от процесния договор задължение на присъединяваното дружество.
В обжалваното решение са изложени подробни съображения и във връзка с оплакванията във въззивната жалба досежно приетите от първата инстанция за доказани вреди и пропуснати ползи поради неизпълнение на задължението на електроразпределителното дружество за присъединяване на обекта на ищеца, като същите са счетени за неоснователни.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси нямат обуславящ характер за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като във въззивното решение липсва произнасяне по тези въпроси. По-конкретно:
Неоснователно е съдържащото се в първия въпрос твърдение на касатора, че въззивният съд е придал обратно действие на изменението на чл. 64 ЗЕ. Видно от мотивите на акта, решаващият състав е приел, че цитираната от него задължителна съдебна практика (т. 4 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС) е приложима и към настоящия случай поради идентичността на двете редакции на посочената законова разпоредба – тази преди изменението от 2012 г., и тази след изменението, в частта, касаеща характера на сервитутите и начините за тяхното учредяване, т. е. че и в двете хипотези предвидените в чл. 64 ЗЕ сервитути са законни и възникват по силата на самия закон. Следователно, въпросът за действието на относимата към случая редакция на чл. 64 ЗЕ изобщо не е обсъждан и поради това не е релевантен за решаването на спора.
Във въззивното решение липсва произнасяне и по втория поставен въпрос, свързан с отразяването на процесните енергийни съоръжения и техните сервитутни зони в ПУП. В този смисъл е направено и изрично оплакване в самата касационна жалба, без обаче в изложението към нея да е поставен конкретен процесуалноправен въпрос. Следва да се отбележи, че такъв въпрос би бил без значение за допускането на касационния контрол, доколкото нито една от страните не е релевирала доводи във връзка с отразяването на съоръженията в ПУП.
Отсъствието на произнасяне в мотивите на обжалвания акт налага извод за неотносимост и на третия въпрос. Още повече, че твърдението, че ищецът не е предоставил на електроразпределителното дружество необходимите „данни и документите, необходими съгласно закона (ЗУТ, ЗКИР, ЗЕ) за изпълнение на процедурата по възникване на сервитутните права по чл. 64 ЗЕ“ е заявено за първи път в касационната жалба и не е било предмет на спора пред инстанциите по същество.
Що се отнася до последния въпрос, същият е поставен само хипотетично, без да е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция.
Поради обстоятелството, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде извършвана преценка относно наличието на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Отделно от това, следва да се отбележи, че едното от заявените основания – това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (предходна редакция) вече не съществува, а другото основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – е ненадлежно заявено, тъй като не е изпълнено задължението да бъде обосновано, т. е. да са изложени аргументи в подкрепа на формиращите го две кумулативни предпоставки (значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото).
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 440 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой се установява от представената сметка от 21.06.2018 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2371 от 17.04.2018 г. по в. гр. д. № 12117/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Е. България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. София, [улица], да заплати на „Б.“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. Гоце Делчев, [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 440 (хиляда четиристотин и четиридесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: