12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
София, 21.07.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3087/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „И Ар Д. Капитал – 3” А., [населено място] срещу решение № 1546 от 10.06.2015 г. по т. д. № 1504/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-6 състав решение № 40 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 15950/2013 г., изцяло са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, [населено място] обективно съединени искове: главни искове – иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 143 913.16 евро, претендирана като обезщетение за вреди, изразяващи се в намаляване размера на продажната цена на собствения на дружеството недвижим имот УПИ-Ш-1073, 1217, 1257, 1069, 1216 и 1164 с посочената сума, с оглед заплащането й в полза на АПСК за заличаване на недействителна законна ипотека в полза на Агенцията, вписана в Службата по вписванията – [населено място], Книга законни ипотеки, том 2, акт 36 от 2007 г., вх. № 11131/05.03.2007 г.; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 11 141.41 евро, претендирана като законна лихва върху първата сума за периода 19.02.2013 г. – 21.11.2013 г.; евентуални искове – иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 281 469.68 лв., представляваща левовата равностойност на сумата 143 913.16 евро, претендирана като получена без основание – за заличаване на законна ипотека в полза на Агенцията, вписана в Службата по вписванията – [населено място], Книга законни ипотеки, том 2, акт 36 от 2007 г., вх. № 11131/05.03.2007 г., обявена за недействителна с влязло в сила решение № 3365 от 10.05.2013 г. по гр. д. № 8764/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-18 състав и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 20 369.37 лв., претендирана като законна лихва върху сумата 281 350.23 лв. за периода 08.03.2013 г. – 21.11.2013 г. и 8.61 лв. – върху сумата 119.45 лв. за периода 09.03.2013 г. – 21.11.2013г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. По отношение на главните искове изразява несъгласие с извода на съда, че не са налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника за обезщетяване на претендираните вреди, тъй като действията на служителите на ответната агенция по вписване на процесната законна ипотека не са противоправни, доколкото имотите, върху които тя е вписана, не са били негова собственост към момента на вписването. Според касатора, този извод е резултат от погрешно възприемане твърденията на страните, от необсъждането на установени по делото факти и от съобразяването на обстоятелства, които не са въведени като фактически твърдения, нито са били доказани. По-конкретно, в касационната жалба се твърди, че: решаващият състав необосновано е счел за безспорен между страните въпросът, че основанието за вписване на процесната ипотека произтича от закона; неправилно е определил, че моментът, към който следва да бъде извършена преценката, дали ипотекираните имоти са били собственост на ищцовото дружество и съответно дали действията на служителите на Агенцията по ипотекирането им са причинили увреждане и следователно са противоправни, е датата 05.03.2007 г., когато е подадена молбата за вписване на законната ипотека, а не датата 28.10.2008 г., когато същата е вписана след отмяната на отказа на Съдията по вписванията от Върховен касационен съд; изводът, че не е налице увреждане, тъй като ответникът е действал със съзнанието, че вписва ипотека върху имот, собственост на свой длъжник, е изграден на база документ (акт за държавна собственост № 2628/26.05.1988 г.), описан като приложение към молбата за вписване, който не е представен като доказателство по делото и без изобщо ответната страна да е навела правни твърдения в тази насока.
По отношение на евентуалните искове в касационната жалба се твърди, че въззивният съд в противоречие с доказателствата по делото е приел, че процесната сума е платена по сметка на Агенцията за погасяване на чужд дълг – дълга на купувача по приватизационния договор [фирма] и поради това не е налице неоснователно обогатяване на ответника. Според касатора, решаващият състав не е съобразил изричното отбелязване в платежните документи, че основанието за банковия превод е плащане за заличаване на процесната законна ипотека. Освен това, счита, че при изследване на елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е ирелевантно дали е налице обогатяване на Агенцията или не, поради което, като е обсъдил този въпрос, съдът е допуснал нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, а. 3, т. 1 ГПК като обосноваващи допускане на касационното обжалване са поставени въпросите: „1. Дължи ли съдът, съобразно чл. 12 и чл. 235 ГПК, при постановяване на решението си да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства от значение за решението по делото; 2. Допустимо ли е съдът да се позовава на и да черпи доказателствени изводи от документ, който не е бил представен като доказателство по делото и не е било заявено релевантно към същия документ твърдение от страните по делото; 3. В какво се изразява противоправността като елемент от фактическия състав на общото основание на деликтната отговорност, предвидено в чл. 45, ал. 1 ЗЗД; 4. Какво е правното значение на противоправността като елемент от фактическия състав на общото основание на деликтната отговорност, предвидено в чл. 45, ал. 1 ЗЗД; Представлява ли самостоятелен елемент на фактическия състав; В противен случай, във връзка с кой от останалите елементи от фактическия състав следва да се преценява противоправността; 5. Следва ли да се приеме, че при вписана недействителна законна ипотека е налице противоправност, респективно – засягане/увреждане на чуждо благо, при положение, че лицето, искало вписването, не е имало право и законът не е давал на това лице основание за вписване на законна ипотека, в процесния случай поради обстоятелството, че към датата на молбата за вписване, както и към датата на извършване на вписването на ипотеката, имотите, върху които е искано вписването, не са принадлежали на лицата, срещу които А. е могла да иска вписване на законна ипотека, а липсва воля и съгласие на собственика на имотите за учредяване на такава ипотека; 6. Следва ли да се приеме, че е налице противоправност при вписване на недействителна законна ипотека върху чужд имот в случай, че е настъпила промяна в собствеността върху имота в периода между подаване на молбата за вписване на ипотеката и датата, на която е извършено вписването, и може ли да се приеме, че противоправността може да отпадне при промяна в титуляра на правото на собственост при положение, че срещу новия титуляр също не е предвидено право за вписване на законна ипотека; 7. Към коя дата следва да се преценява наличието на противоправност на вписана недействителна законна ипотека върху имот, върху който не е предвидено право на такава ипотека – към датата на подаване на молбата за вписване или към датата, на която реално е извършено вписването и дали засягането/увреждането на имота чрез вписване на такава ипотека може да настъпи към минал момент; 8. Налице ли е задължение за лице, в чиято полза е вписана недействителна законна ипотека, да предприеме действия по заличаването й, както и налице ли е противоправност при поведението на А., а сетне – АПСК, предвид бездействието/отказа на агенцията след отправена покана, да предприеме действишя по заличаване на процесната недействителна законна ипотека; 9. Дължи ли съдът, съобразно чл. 12 и чл. 235 ГПК, при постановяване на решението си да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства от значение за решението по делото; 10. Дали обогатяването на получателя е елемент от фактическия състав на хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и нужно ли е да е налице такова обогатяване, за да се приложи посоченото законово правило и да бъде присъдено връщане на полученото; 11. Какво е основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД за плащане, извършено от лице, върху чийто имот е вписана ипотека за обезпечаване на чужд дълг и дали основание за такова плащане може да произтича от правоотношението, по което възниква дългът, за обезпечаване на който е вписана ипотеката”.
По отношение на материалноправните въпроси (№ 3 – № 8), свързани с изясняване съдържанието на противоправността като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, касаторът поддържа, че са от знаение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) по съображения, че имат принципен характер и че по тях липсва съдебна практика, а по отношение на всички останали въпроси – че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: по първия и деветия въпрос – решение № 548 от 06.10.2012 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на Трето г. о.; решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г.; решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на Четвърто г. о.; решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на Четвърто г. о.; решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на Четвърто г. о.; решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на Трето г. о.; решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на Четвърто г. о.; решение № 230 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г. на Второ т. о.; решение № 42 от 08.06.2014 г. по т. д. № 799/2011 г. на Второ т. о.; решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на Първо г. о.; по втория въпрос – решение № 230 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г. на Второ т. о.; по десетия въпрос – Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на Върховен съд; по единадесетия въпрос – решение № 61 от 16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на Второ т. о.
Ответникът по касационната жалба – Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения „И Ар Д. Капитал – 3” А. срещу Агенция за приватизация и следприватизационен контрол главен иск по чл. 49 ЗЗД за сумата 143 913.16 евро, претендирана като обезщетение за вреди, изразяващи се в намаляване размера на продажната цена на собствения на дружеството недвижим имот УПИ-Ш-1073, 1217, 1257, 1069, 1216 и 1164 с тази сума, с оглед заплащането й в полза на Агенцията за заличаване на вписана в нейна полза недействителна законна ипотека, въззивният съд е приел, че не е налице един от елементите от фактическия състав на деликта, а именно – противоправност на извършените от служителите на ответната агенция действия по вписване на законна ипотека върху посочените имоти. Решаващият състав е аргументирал липсата на противоправност, възприемайки дефинираното в правната доктрина съдържание на това понятие „засягане на чуждо благо, обект на абсолютно субективно право“, с обстоятелството, че към деня на вписването на ипотеката – 05.03.2007г. – отделните поземлени имоти, от които впоследствие е обособен нов УПИ, не са били собственост на ищцовото дружество. Според въззивната инстанция, Агенцията е действала със съзнанието, че вписва ипотека върху имот, който е собственост на нейния длъжник, като е удостоверила правото му на собственост с приложения към молбата за вписване акт за държавна собственост № 2628/26.05.1988 г. В тази връзка е изразено становището, че проявената от служителите на А. небрежност при проверката на собствеността върху имота към момента на вписването на ипотеката по никакъв начин не е увредило ищеца, тъй като към този момент същият не е имал права върху него, а е породила неблагоприятни последици именно за ответника – ипотеката няма действие и за А. не е възникнало правото да се удоволетвори с предпочитание от имотите, върху които същата е учредена.
Въззивният съд е преценил, че не е налице противоправност и в бездействието на ответника за заличаване на процесната ипотека. Доклкото същият е имал съзнанието, че вземането му срещу неговия длъжник е обезпечено, за него не е съществувало задължение, което да произтича от закона или от договорно правоотношение, да поиска заличаването на ипотеката. Именно с оглед липсата на такова задължение, е направен и изводът, че бездействието му не е противоправно.
Поради отхвърлянето на главния иск по чл. 49 ЗЗД и обусловения от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е разгледал и предявените от „И Ар Д. Капитал – 3” А. срещу Агенция за приватизация и следприватизационен контрол евентуални искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1ЗЗД за заплащане на сумата 281 469.68 лв., представляваща левовата равностойност на сумата 143 913.16 евро, претендирана като получена без основание – за заличаване на законна ипотека в полза на Агенцията, е преценен за неоснователен поради това, че не е налице неоснователно обогатяване на ответника. Според съдебния състав, действително тази сума е платена за сметка на ищцовото дружество, но обогатилият се от това плащане не е ответната агенция, а длъжникът по приватизационния договор, тъй като е погасено негово задължение към агенцията. И доколкото към деня на плащането това задължение е било съществуващо, по отношение на А. не може да се счете, че се е обогатила неоснователно за сметка на платилия ищец.
Отделно от това, въззивната инстанция е приела, че в случая не са налице и хипотезите на чл. 56 и чл. 74 ЗЗД, при които ищцеът би могъл да иска от ответника връщане на исковата сума, тъй като нито се касае за плащане на чужд дълг поради грешка, нито за изпълнение на чуждо задължение поради наличие на правен интерес.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на въпрос № 1, свързан със задължението на съда да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, от значение за делото, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въпросът е относим към правилността на обжалваното решение, а съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС тя не може да бъде основание за допускане на касационния контрол. Видно от мотивите на въззивния акт, при преценката относно противоправността на извършенните от служителите на ответната агенция действия по вписване на процесната ипотека, т. е. дали ипотеката е вписана върху имоти на ищеца, а не на длъжника на агенцията, решаващият състав е съобразил влязлото в сила решение № 3365 от 10.05.2013 г. по гр. д. № 8764/2011 г. на Софийски градски съд, І-18 състав, постановено по спор между същите страни за прогласяване недействителността на процесната ипотека, в което като дата на вписване на ипотеката, към който момент именно е преценявана и собствеността върху ипотекираните имоти, е приета датата на подаване на молбата за вписването й – 05.03.2007 г. Следователно, изводът, че това е релевантната дата за преценката относно противоправността на действията на служителите на ответника, е направен въз основа на посоченото доказателство, поради което не са обсъждани останалите представени от ищеца доказателства (първоначален отказ на Агенцията по вписванията за вписване на ипотеката и фактическото й вписване на 28.10.2008 г. след отмяна на отказа от Върховен касационен съд) и заявените от него доводи във връзка с тях. А дали влязлото в сила решение между страните е доказателството, с оглед на което е следвало да се реши към кой момент се счита извършено вписването, това е въпрос, свързан с преценката на представените доказателства, която е предоставена изцяло в правомощията на инстанцията по съществото на спора, като неправилността на същата може да бъде проверена единствено при вече допуснат касацинонен контрол.
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на втория процесуалноправен въпрос – допустимо ли е съдът да се позовава на и да черпи доказателствени изводи от документ, който не е бил представен като доказателство по делото и не е било заявено релевантно към същия документ твърдение от страните по делото. Въпросът не може да се определи като обуславящ за изхода на делото, на първо място – тъй като не съответства на изложените в обжалвания акт мотиви, а съдържа твърдение на самата страна, че съдът се е позовал и е черпил доказателствени изводи от непредставен по делото документ (акт за държавна собственост № 2628/26.05.1988 г.). Посоченият документ е цитиран единствено в подкрепа на разбирането на съда, че ответникът е считал, че е обезпечил вземането си с ипотека върху имот, принадлежащ на неговия длъжник. Този извод, обаче, е направен от съдържанието на молбата за вписване от 05.03.2007 г. (в частта на описаните приложения), която е приета като доказателство по делото, а не от непредставения по делото акт за държавна собственост. Отделно от това, дали ответникът е смятал имота за принадлежащ на неговия длъжник или не, е въпрос, напълно ирелевантен за ангажиране на отговорността му за вреди по реда на чл. 49 ЗЗД, имаща гаранционно-обезпечителен характер.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените от касатора материалноправни въпроси, касаещи, според него, „същността и съдържанието на противоправността като елемент от фактическия състав на общото основание на деликтната отговорност, предвидено в чл. 45, ал. 1 ЗЗД“. Въпросите по т. 3.1. и т. 3.2. – в какво се изразява противоправността като елемент от фактическия състав на общото основание на деликтната отговорност; какво е правното значение на противоправността като елемент от този фактическия състав; представлява ли самостоятелен елемент или във връзка с кой от останалите елементи от фактическия състав следва да се преценява – имат само теоретичен характер. Същите изобщо не са били предмет на обсъждане в мотивите на обжалваното решение, поради което и не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело.
Относими изцяло към правилността на въззивния акт и поради това не подлежащи на преценка във връзка с допускането на касациноното обжалване са въпросите по т. 3.3. и т. 3.4. от изложението. „Следва ли да се приеме, че е налице противоправност при вписване на недействителна законна ипотека“ при посочените във всеки от тези два въпроса условия, произтичащи от конкретните за случая обстоятелства – това са въпроси, чиито отговор предполага произнасяне относно законосъобразността на направените от въззивната инстанция правни изводи, което, съобразно цитираното тълкувателно решение, е недопустимо в настоящата фаза на касационното производство.
Макар и отговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил изхода на спора, въпросът по т. 3.5., свързан с датата, към която следва да се преценява наличието на противоправност на процесната ипотека – датата на подаване на молбата за вписването й или датата на реалното й вписване, също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Доколкото отговорът на този въпрос произтича от самия закон, по отношение на него не са осъществени предпоставките на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно императивната норма на чл. 32в от Правилника за вписванията, в случаите, когато жалбата срещу отказа за вписване е уважена (каквато е настоящата хипотеза), вписването се счита за извършено от момента на записването на акта във входящия регистър. От това законодателно решение следва изводът, че именно към този момент се преценява и закносъобразността на извършеното вписване, съответно – противоправността на действията служителите на ответната агенция за вписване на процесната ипотека, като елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Друг е въпросът дали това е моментът и на настъпване на вредите, който въпрос, обаче, не е поставен от касатора.
Що се отнася до последния от материалноправните въпроси, относими към главния иск по чл. 49 ЗЗД, същият е ирелевантен за спора, тъй като касае задължението на лице, в чиято полза е вписана недействителна ипотека, т.е. въпросът предпоставя да е установено, че ипотеката е недействителна, но лицето, в чиято полза е вписана, да не е предприело действия за заличаването й, дори след отправена покана. В настоящия случай, видно от данните по делото, поканите до ответната агенция за заличаване на ипотеката са отправени преди ипотеката да е прогласена за недействителна. Следователно, така поставен, посоченият въпрос не е отнесен към фактите по конкретното дело и затова същият няма характер на обуславящ неговия изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите, поставени във връзка с евентуалните искови претенции.
Въпрос № 9 (идентичен с въпрос № 1) – за задължението на съда да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, от значение за делото – не отговаря на общото изискване за допускане на касационен контрол пради обстоятелството, че отговорът му е обусловен от преценката за правилност на въззивния акт. Въпросът отразява несъгласието на касатора с извода на решаващия състав, формиран на база тълкуването на събраните по делото доказателства, че извършеното от него плащане на процесната сума представлява плащане на чужд дълг – дълга на купувача по приватизационната сделка (длъжник на АПСК). Следователно, по своята същност, посоченият въпрос представлява оплакване за необоснованост на постановеното от Софийски апелативен съд решение, което е относимо към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и би подлежало на обсъждане само при разглеждането на жалбата по същество, т. е. при вече допуснато касационно обжалване.
Независимо, че е обуславящ за изхода на спора по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въпросът дали обогатяването на получателя е елемент от фактическия състав на хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и нужно ли е да е налице такова обогатяване, за да се приложи посоченото законово правило и да бъде присъдено връщане на полученото – не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не е налице твърдяното противоречие на въззивния акт със задължителната съдебна парктика. ППВС № 1/79 г., на което се позовава касаторът, е прието „по някои въпроси на неоснователното обогатяване“ и по-конкретно – по приложението на чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, като една от целите на същото е да се проведе разграничение между фактическите състави, уредени във всяка от двете норми. Действително, в т. 1 и т. 4 на постановлението е посочено, че тези норми уреждат различни хипотези на неоснователно обогатяване, като в чл. 55, ал. 1 ЗЗД са предвидени три отделни фактически състава, а в чл. 59, ал. 1 ЗЗД – един, който е общият фактически състав и същият е приложим, само ако не са налице хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, като, за разлика от хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, при които се дължи връщане на всичко, което е получено без основание или при неосъществено или отпаднало основание, в хипотезата на чл. 59, ал. 1ЗЗД се дължи връщане само на по-малката сума между обедняването и обогатяването. От тези мотиви, обаче, не може да бъде направен твърдяния от касатора извод, че в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД не е необходимо наличието на обогатяване на лицето, получило нещо без основание или при неосъществено или отпаднало основание. Липсата на основание за разместването на блага неминуемо има за последица обогатяване на получателя на благото. Именно поради това всички искове, уредени в чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, се обозначават като „искове за неоснователно обогатяване“, както е посочено и в ППВС № 1/79 г. Следователно, приетото от въззивния съд, че плащането на процесната сума, с която ищецът е погасил задължение на трето за спора лице, явяващо се длъжник на ответната агенция, не е довело до обогатяването на последната, не е в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, респ. не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по последния заявен в изложението въпрос – какво е основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД за плащане, извършено от лице, върху чийто имот е вписана ипотека за обезпечаване на чужд дълг и дали основание за такова плащане може да произтича от правоотношението, по което възниква дългът, за обезпечаване на който е вписана ипотеката. Изводът на решаващия състав, че основанието за плащане на процесната сума в полза на АПСК е погасяването на чужд дълг (дълга на купувача по приватизационната сделка), е направен въз основа на тълкуването на сключения между ищеца и неговия съконтрагент ( [фирма]) предварителен договор за продажба от 05.09.2012 г., т. е касае се за извод, произтичащ от обсъждането на събрано по делото доказателство, който, съобразно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не може да бъде преценяван във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради всички изложени съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като по отношение на въпросите, за които не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано наличието на конкретните поддръжани основания по чл. 280, ал. , т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпреки този изход на делото, доколкото липсва изрично искане от страна на ответника, на същия не се присъждат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1546 от 10.06.2015 г. по т. д. № 1504/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: