О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 14.01.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1664/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. София срещу решение № 492 от 28.02.2018 г. по т. д. № 2588/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 513 от 13.03.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на Софийски градски съд, VІ-9 състав. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Пам Солар“ ЕООД, гр. София (с предходно фирмено наименование „ЗММ Солар“ ЕООД) срещу „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. София обективно съединени искове: частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 55 042.87 лв. (част от сумата 88 068.59 лв.) – заплатена такса за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество за периода м.09.2012г. – м.03.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й плащане, както и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 256.29 лв., представляваща обезщетение за забава на сумата 55 042.87 лв. за периода 20.11.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба – 28.01.2016 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради отсъствие на процесуална легитимация на ищеца да предяви иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, произтичащо от факта на облигационната обвързаност на страните с източник сключен между тях договор относно същия предмет, а също и поради произнасянето по непредявен иск, доколкото предявеният от ищеца иск е за връщане на платеното на основание индивидуалния административен акт – решение № Ц-33/2012 г., докато съдът е приел, че отпадналото основание е смесен фактически състав. Релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт поради допуснато нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Твърди, че съдът е пропуснал: да квалифицира възраженията на ответника съгласно изискването на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК; да оповести на страните приложимото европейско право и кои норми от него са приложими към фактите по спора; да посочи в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпълнение; да разгледа по същество възражението на ответното дружество за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й; не е допуснал, квалифицирал и разгледал направеното от ответника възражение за приложение на чл. 292 ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителната мрежа, както и че не е обсъдил всички доказателства по делото и съществените за спора доводи на ответното дружество и че превратно е тълкувал събраните доказателства.
Оплакването за нарушение на материалния закон е аргументирано с твърдения, че: съдът е дал погрешна правна квалификация на приложимата материалноправна норма; не е тълкувал и приложил правилата на действащото европейско право; незаконосъобразно е приел, че производителят на електроенергия от В. не дължи заплащане на разходите на електроразпределителното дружество, направени за осъществяване и поддържане на неговия достъп до електроразпределителната мрежа; погрешно е приложил неприложима задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК; не е приложил нормата на чл. 292 ГПК към процесните отношения, без да мотивира защо не прилага установената в същата презумпция; нарушил е материалния закон при оценка на правното действие на Решение Ц-33 на ДКЕВР.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните (съставни) въпроси:
„1. 1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп за производителите на електроенергия от В. до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България; 1.2. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата Директива; 1.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт;
2. 2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание;
3. 3.1. Допустимо ли и съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт“; 3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения; 3.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК;
4. 4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Х. за основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 4.2. Допуска ли общностното право, и по-специално принципът на ефективност, прилагането на правото на ЕС, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така, както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа;
5. Следва ли чл. 17, nap. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение;
6. 6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена; Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретния размер“ на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер; 6.2. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор или нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход; 6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици;
7. 7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието; 7.2. Представлява ли предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки; 7.3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 7.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система;
8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга, поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на: а/ акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора;
9. 9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти; 9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор; 9.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод;
10. 10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и ал. 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 ТЗ?; 10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено“.
По отношение на въпросите по т. 2, т. 3, т. 9 и т. 10 се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС и с казуалната практика по чл. 290 ГПК. За всички останали въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Освен с поставените въпроси, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и поради вероятна недопустимост на обжалвания акт, произтичаща, от една страна, от разглеждането на недопустим иск, доколкото съдът се е произнесъл по претенция за неоснователно обогатяване, независимо че е приел за съществуващо договорно правоотношение между страните, а от друга страна – от разглеждането на непредявен иск, доколкото предявеният от ищеца иск е за връщане на платеното на основание индивидуалния административен акт (решение № Ц-33/2012 г.), докато съдът е приел, че отпадналото основание е смесен фактически състав.
В касационната жалба е релевирано също и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдения за: необоснованост на конкретно посочени фактически изводи; неправилно приложение на материалния закон (неприложена императивна правна норма) – тълкуване на чл. 84, ал.2 ЗЕ контра легем, нетълкуване и неприлагане на императивна административна правна норма – чл. 301 АПК; тълкуване и прилагане в нарушение на европейска правна норма – Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО; прилагане на несъответстваща съдебна практика; съществени процесуални нарушения – неизпълнение на задълженията по чл. 143-145 ГПК, необсъждане или преиначаване на събраните по делото доказателства.
С касационната жалба е депозирана и молба от касатора за спиране на производството по делото „във фазата на касационно обжалване“ и за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: „1. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата Директива; 2. Следва ли чл. 17, nap. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение; 3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система; 5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които национелният съд може да повдигне правно основани, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание; 6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, първата алинея от Х. на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Х. на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 7. Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа“.
Ответникът по касационната жалба – „Пам Солар“ ЕООД, гр. София (с предходно фирмено наименование „ЗММ Солар“ ЕООД) – моли за отхвърлянето й като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 12.06.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е депозирана в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от „Пам Солар“ ЕООД, гр. София (с предходно фирмено наименование „ЗММ Солар“ ЕООД) срещу „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. София главен частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,пр. 3 ЗЗД за сумата 55 042.87 лв. (част от сумата 88 068.59 лв.) – заплатена такса за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество за периода м.09.2012 г. – м.03.2016 г., въззивният съд, препращайки към установеното от първата инстанция от фактическа и правна страна по реда на чл. 272 ГПК, е споделил извода, че с отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до мрежата на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, е отпаднало основанието за заплатените от ищеца процесни суми. В тази насока е застъпено становището, че: решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежи представлява индивидуален административен акт; решенето на съда за неговата отмяна, съобразно чл. 177, ал. 1 АПК, има действие по отношение на всички и има за последица отпадане с обратна сила на разпоредените с акта правни последици; заплащането от производителите на електрическа енергия на цена за достъп на оператора на електроразпределителната мрежа е дължимо на договорно основание, но клаузата за цената не е подвластна на волята на страните, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор чрез издаваните за тази цел решения на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна; правното действие на тези административни актове обуславя и правното действие на клаузата за цената; с отмяната на административния акт и заличаване на последиците му отпада и основанието за начисляване на цени за достъп, поради което същите подлежат на връщане. По отношение действието във времето на отмяната по съдебен ред на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР въззивният съд се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на Върховен касационен съд.
Като неоснователни решаващият състав е преценил заявените в жалбата оплаквания на електроразпределителното дружество за това, че уважаването на иска би довело до ползване от ищеца на услугата „достъп до разпределителната мрежа“ безплатно, като е посочил, че цената за достъп е един от компонентите на цената за пренос през електроразпределителната мрежа (чл. 23, ал. 2 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия /ДВ, бр. 172/02.03.2004 г., отм. Бр. 38/19.04.2013 г./, а по делото е безспорно, че такава цена за пренос ищцовото дружество е заплащало и плаща и в момента.
Не е уважен и доводът, че наличието на договорни отношения между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване. Позовавайки се на задължителните указания в ППВС № 1/79 г., въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е приложим и в случаите, когато с обратна сила отпада някой от съществените елементи на договорното отношение, каквато е цената за ползване на електроразпределителната мрежа.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение, като основание за допускането му до касационен контрол, включително и по служебен почин на съда.
Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т. о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г. на ВКС, І т. о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №138/5.10.2016г. по т.д.№2355/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №137/5.10.2016г. по т.д.№2327/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, І т. о., решение №178/14.11.2016г. по т.д.№2543/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №194/2.11.2016г. по т.д.№2706/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т. о. и много други), която практика, макар да няма задължителен характер при действащата правна уредба, се споделя от съставите Гражданска и Търговска колегии на ВКС, както е посочено и в Тълкувателно решение № 7 от 04.10.2018 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и становището на касатора за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е разгледал претенцията така, както тя е предявена, като се е произнесъл именно по заявените в исковата молба фактически твърдения.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по конкретно формулираните от касатора въпроси, тъй като по отношение на същите не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с този тълкувателен акт задължителни за всички съдилища указания, материалноправният или процсуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая преобладаващата част от поставените от касатора въпроси не отговарят на посочените изисквания, доколкото същите или изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, или съдържат в себе си твърдения, които не съответстват на мотивите на обжалвания акт, или са относими към правилността на направените в него правни изводи. По-конкретно:
Както във въззивното решение, така и в мотивите на първоинстанционното решение, към които то препраща по реда на чл. 272 ГПК, съдът не е излагал съображения относно приложението на норми от Европейското право. Затова, поставените от касатора въпроси по т. 1, т. 2.2., т. 4, т. 5, т. 7.3. и т. 7.4., касаещи тълкуването на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Х. на основните права на Европейския съюз, нямат значение на обусловили изхода на правния спор и следователно не могат да обосноват и допускане на касационното обжалване. Освен това, въпросът дали при прилагането на националния закон съдът е следвало да съобрази и съдържащата се в директивите правна регулация е релевантен за правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
По отношение на въпросите по т.2.1. и т. 3 отсъствието на общата предпоставка произтича от обстоятелството, че същите не кореспондират с изложените в обжалвания акт мотиви. Напълно произволно е съдържащото се във въпроса по т. 2.1. твърдение, че въззивният съд „е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд“. Софийски апелативен съд не е извършил твърдяната от касатора констатация, нито е бил сезиран с подобно оплакване от страна на въззивника. Изцяло в противоречие с мотивите на въззивното решение е и твърдението, че съдът се е позовал на „казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК“. Цитираната от решаващия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, касае единствено въпроса за действието на отмяната на индивидуалния административен акт, с който са определени временните цени за достъп до електроразпределителната мрежа, т. е. съобразено е даденото от касационната инстанция разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, а не е съобразено казуалното разрешение на конкретния спор, както неоснователно се твърди от касатора във въпросите, включени в т. 3.
Въпросите по т. 6.1., т. 8 и т. 10 са ирелевантни за изхода на делото предвид липсата на произнасяне по тях в обжалваното решение – въззивният съд изобщо не е обсъждал дали съществува възможност страните по договора за мрежова услуга да уговарят друга цена, която е в границите на определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“; приемайки, че отмяната с обратна сила на административния акт за определяне на цената лишава от основание (по см. на чл.55, ал.1 ЗЗД) извършеното плащане на цената, не се е произнасял дали тази отмяна има действие на унищожаване или разваляне на договора или произвежда правното действие на незавършен фактически състав; нито е преценявал приложимостта на чл. 286 и чл. 292 ТЗ за настоящата хипотеза.
Доколкото представляват по своята същност оплакване за немотивираност на обжалвания акт, т. е. за допуснато процесуално нарушение, въпросите по т. 9 също не могат да се счетат за обуславящи изхода на делото съобразно задължителните постановки на цитираното по-горе тълкувателно решение. Произнасянето по тези въпроси е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Настоящият състав намира, че общото изискване по чл. 280, ал. 1ГПК е изпълнено само по отношение на въпросите по т. 6.2., т. 6.3., т. 7.1. и т. 7.2. Независимо от това, обаче, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като с въззивното решение въпросите са решени в съответствие с последователната и непротиворечива (макар и незадължителна) практика на ВКС по приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД към отношенията, породени от отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, обсъдена подробно в мотивите към Тълкувателно решение № 7 от 04.10.2018 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед всички изложени съображения, поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното решение по изложените в касационната жалба оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон. По