О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
София, 07.11.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 410/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “Д.: Живот и здраве“, [населено място] срещу решение № 2729 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 3866/2018 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 36 от 04.01.2019 г., с което, след отмяна на решение № 891 от 02.05.2018 г. по т. д. № 2874/2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-19 състав в обжалваната му част, изяло е отхвърлен предявеният от касатора срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (Н.) иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 39 613.79 евро, усвоена от Н. по издадената в негова полза от застрахователното дружество банкова гаранция реф. № 961 L. от 25.11.2013 г.
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като съдът не се е произнесъл по предмета на спора с оглед заявеното фактическо и правно основание, приемайки необосновано, че наличието на неоспорено от него, като член на ответното сдружение, решение на Управителния съвет, с което са му начислени процесните такси, само по себе си изключва задължението на съда да изследва дължимостта на тези такси и основанието за начисляването им. В условията на евентуалност релевира оплаквания и за очевидна неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда, че получаването на процесната сума от сдружението чрез усвояването й от банковата гаранция е просто способ за плащане, който е ирелевантен за настоящия спор. Според касатора, решаващият състав неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от Устава на Н., като по този начин неоснователно е разширил приложното й поле и върху непредвидени в нея хипотези. В касационната жалба са развити подробни съображения в подкрепа на застъпваното пред инстанциите по същество становище, че процесните такси не се дължат, тъй като ответникът не е имал основание за начисляването им, както и че не са налице предпоставките за усвояването им от издадената в негова полза банкова гаранция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен с твърдението за вероятна недопустимост на въззивното решение, допускането на касационно обжалване се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото касаторът поставя въпросите: „1. Наличието на неоспорено решение на Управителния съвет на Н., с което са начислени такси на застрахователя, изключва ли задължението на съда да изследва в производството по предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД дължимостта на процесните такси и основанието за начисляването им; 2. Когато банковата гаранция обезпечава изпълнението на задължение по валутното правоотношение и се установи с писмени доказателства, че такова задължение липсва или че гаранцията не го обезпечава, но усвояване на гаранцията е извършено от бенефициера, възникнало ли е неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и как следва да упражни правата си обедненото лице – с иск за неоснователно обогатяване срещу бенефициера или с иск на договорно основание срещу банката-гарант, в какъвто смисъл е обжалваното решение“.
По отношение на така поставените въпроси касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно – решение № 1087 от 06.03.2008 г. по т. д. № 662/2007 г. на ІІ т. о., ППВС І 1/79 г., решение № 151 от 18.12.2017 г. по т. д. № 2479/2016 г. на І т. о., решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на ІV г. о. и решение № 381 от 03.01.2012 г. по гр. д. № 1514/2010 г. (за първия въпрос) и решение № 99 от 28.07.2016 г. по т. д. № 300/2015 г. на І т. о. (за втория въпрос), както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, „защото разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество“.
Ответникът по касация – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ – поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, респ. че жалбата е неоснователна по съображения в писмен отговор от 11.02.2019 г. Претендира разноски за настоящото производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че: Ищецът Застрахователно акционерно дружество “Д.: Живот и здраве“ е член на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, като членството му е възникнало по силата на чл. 508, ал. 1 КЗ; В изпълнение на задължението си по чл. 508, ал. 2 КЗ, същият е предоставил и поддържал в полза на ответното сдружение банкова гаранция реф. № 961 L. от 25.11.2013 г. в изискуемия от Устава на сдружението размер; На 23.08.2017 г. Н. е усвоило от предоставената в негова полза банкова гаранция сумата 39 613.79 лв., представляваща начислена такса за обработка на претенции по 109 броя щети, отправени от Румънското национално бюро на автомобилните застрахователи.
За да отмени първоинстанционното осъдително решение и да отхвърли предявения от застрахователя иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, решаващият състав е приел, че процесната сума не е недължимо платена (усвоена чрез банковата гаранция). Като основание за заплащането на същата е преценено взетото от Управителния съвет на ответното сдружение решение № 182 от 03.11.2015 г., установяващо право на сдружението за претенции, отправени към застрахователните компании след 01.10.2015 г., да начислява такса за обработка върху цялата изплатена от него сума в размера, предвиден във Вътрешните правила – 15%, като минимумът е 200 евро, а максимумът е 3500 евро. Доколкото по делото не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства за оспорване на посоченото решение по реда на чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ от ищеца или от друг член на сдружението, съдът е счел, че същото представлява годно правно основание за начисляването и заплащането на процесната такса.
Като неотносими към спора са преценени доводите на застрахователното дружество, че решението на УС от 03.11.2015 г. противоречи на закона, на Устава на ответното сдружение и на Вътрешните правила на Съвета на бюрата. В тази връзка е застъпено становището, че: решението на орган на сдружението с нестопанска цел няма характер на индивидуален административен акт и поради това по отношение на него не може да бъде осъществен косвен съдебен контрол за законосъобразност съгласно чл. 17 ГПК и че то подлежи на контрол за законосъобразност единствено по реда и в срока, визирани в чл. 25, ал. 4 и 5 ЗЮЛНЦ, легитимирани за което са само членовете на юридическото лице. Доколкото преклузивният срок за атакуване на решението е изтекъл и предвид невъзможността за осъществяване на косвен съдебен контрол върху същото, за неоснователни са преценени възраженията на ищеца (въззиваем) за недължимост на процесната такса предвид липса на осъществена от Н. дейност по разследване на щетите и предвид доброволното заплащане на обезщетенията по тях от страна на застрахователя.
Решаващият състав е счел за неотносими към спора също и доводите на застрахователното дружество, че процесната сума е усвоена от банковата гаранция в нарушение на разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от Устава на ответното сдружение, като е посочил, че тези доводи биха били релевантни към претенция за връщане на сумата на договорно основание поради нарушение на договора за банкова гаранция, който обаче не е предмет на настоящото производство. Според него, получаването на сумата чрез усвояване на банковата гаранция е конкретен способ за плащане, което е без значение при спор за неоснователно обогатяване.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение. Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът не се е произнесъл на поддържаното от него фактическо и правно основание на предявения иск. Преценката на решаващия състав, че неоспореното решение № 182 от 03.11.2015 г. на УС на ответното сдружение, въз основа на което са начислени процесните такси, е правното основание за извършеното усвояване на исковата сума, представлява произнасяне по съществото на правния спор, т. е. произнасяне по основателността на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно, съдът не е нарушил диспозитивното начало на гражданския процес и не е излязъл от предмета на делото. Що се отнася до обосноваността на извода относно наличието на правно основание за плащането на процесната сума, това е въпрос, касаещ правилността на обжалвания акт, която е ирелевантна за допускането на касационния контрол.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси, доколкото същите нямат характер на обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на първия въпрос този извод произтича от несъответствието му с мотивите на атакуваното решение. Въпросът касае решението на УС на Н., с което са начислени процесните такси, а не решението на УС от 03.11.2015 г., което е преценено от въззивния съд като правно основание за начисляването им. В действителност, такова изрично решение за начисляване на таксите, формиращи исковата сума, не е представено и не е било предмет на обсъждане от съда. Преценката е извършена по отношение на решението на УС от 03.11.2015 г., което е принципно решение за начисляване на такси за обработка на щетите и касае всички членове на сдружението, а не само ищеца. Що се отнася до правилността на тази преценка, същата би могла да бъде проверена само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.
Ирелевантността на втория въпрос се дължи на обстоятелството, че в същия се съдържат твърдения на касатора, които не кореспондират с приетото от въззивния съд. По-конкретно, невярно е твърдението, че с писмени доказателства е установено, че липсва задължение за заплащането на процесните такси и че издадената в полза на ответното сдружение банкова гаранция не обезпечава това задължение. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел, че усвоената чрез банковата гаранция сума за таксите е дължима на основание решението на УС от 03.11.2015 г., като изобщо не е обсъждал дали това задължение е обхванато от банковата гаранция, доколкото е счел този въпрос за ирелевантен за предявения иск за неоснователно обогатяване.
Колкото до втората част на въпроса – по какъв ред следва да упражни правата си обедненото лице – с иск за неоснователно обогатяване срещу бенефициера или с иск на договорно основание срещу банката-гарант, същата има теоретичен характер и поради това не може да се прецени като обуславяща за изхода на делото.
Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че по отношение на поставените два въпроса не са осъществени и поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Цитираните решения на ВКС са напълно неотносима съдебна практика – посочените в подкрепа на първия въпрос решения са постановени по искове с правно основание чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1ЗЗД, но третират съвсем различни проблеми от тези по настоящото дело, а решението, посочено във връзка с втория въпрос, съдържа конкретна преценка за това дали са налице уговорените от страните по спора условия на издадената банкова гаранция. Ето защо, не може да се счете за доказано твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане, тъй като не са аргументирани визираните в него две кумулативни предпоставки с оглед задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – аргументацията на касатора се изчерпва единствено с твърдението му за значимостта на поставените въпроси за правилното решаване на настоящия спор.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 568 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане по банкова сметка се установява от представения с отговора на касационната жалба банков документ, издаден от „А. Б. България“ АД – извлечение от банкова сметка от 08.02.2019 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2729 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 3866/2018 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 36 от 04.01.2019 г.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество “Д.: Живот и здраве“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ , ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 2 разноски за настоящото производство в размер на сумата 2 568 (две хиляди петстотин шестдесет и осем) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: