О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София,23.03.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1263/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД (с предишно наименование „Енерго-Про Мрежи“ АД), [населено място] срещу решение № 34 от 07.02.2019 г. по в. т. д. № 627/2018 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 565 от 12.07.2018 г. по т. д. № 1200/2017 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Вентус България“ ЕООД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 79 744.67 лв. – платена от ищеца в изпълнение на Решение № Ж-30 от 26.03.2015 г. на КЕВР цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода от 08.02.2013 г. до 12.03.2014 г., основанието за плащането на която е отпаднало, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 19 020.45 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 09.05.2015 г. до 11.09.2017 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че не е налице фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като заплатената от „Вентус България“ ЕООД цена за достъп до електроразпределителната мрежа в размер на исковата сума е при начална липса на основание предвид нищожността на Решение № Ц-33 на КЕВР в частта му по Раздел ІХ, т. 1 и т. 2, установена от въззивния съд по реда на косвения съдебен контрол. Според касатора, не е отчетено нито значението на Решение № Ц-33 за възникналото между страните облигационно правоотношение, нито неговото значение по отношение приложението на Решение № Ж-30 на КЕВР, което всъщност е завършващият елемент от фактическия състав на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В касационната жалба са изложени подробни оплаквания за това, че: въззивният съд е упражнил недопустимо косвен съдебен контрол по отношение валидността на Решение Ц-33, доколкото такъв вече е бил упражнен в административното производство по обжалването на същото; неправилно е приел, че към датата на постановяване на Решение Ц-33 за ответника не е съществувал правен интерес от обжалването му, тъй като електрическата му централа още не е била въведена в експлоатация; необосновано е преценил Решение Ц-33 за нищожно поради нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 32, ал. 4 вр. ал. 2, т. 1 ЗЕ; погрешно е приел, че Решение Ц-18/20.06.2011 г. на КЕВР има обратно действие.
Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 2 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба оплаквания, касаещи правилността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и да обсъди всички релевантни факти за спора; 2. Допустимо ли е веднъж разгледано в административно производство възражение за нищожност на индивидуален административен акт да бъде разглеждано повторно по реда на косвения съдебен контрол по ГПК; 3. Кога възниква правният интерес на заинтересованото лице да оспорва валидността на даден административен акт; Допустимо ли е по реда на косвения съдебен контрол заинтересованото лице да оспори законосъобразността на административния акт, предвид преклудираната му възможност да стори това по административноправен ред“.
Касаторът поддържа, че по отношение на първия от поставените въпроси са осъществени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК; по отношение на втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на третия въпрос – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Като практика, подкрепяща заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са представени съответно: решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на І г. о., решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на І т. о., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 7/65 г. (за първия въпрос) и Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. на ВАС (за въпросите по т. 3). Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът се позовава на Решение № 21 от 26.10.1995 г. по конст. дело № 18/95 г. на КС на РБ.
Ответникът по касация – „Вентус България“ ЕООД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 25.04.2019 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел, че: Ответникът по исковете „Вентус България“ ЕООД, [населено място] е собственик и оперира две вятърни електроцентрали с обща мощност 4 MW /2 х 2 MW/; Във връзка с процесната електроцентрала, находяща се в поземлен имот № 77390.28.34 в землището на [населено място], общ. Балчик, която е въведена в експлоатация на 08.02.2013 г., между страните е сключен договор № 328 от 21.02.2013 г. за изкупуване на произвежданата от „Вентус България“ ЕООД електрическа енергия по преференциална цена, определена от ДКЕВР, както и договор при Общи условия от 22.07.2013 г. за достъп до електроразпределителната мрежа на „Енерго-Про Мрежи“ АД срещу заплащане на цена, утвърдена с решение на ДКЕВР; За исковия период 08.022013 г. – 31.01.2014 г. за осъществено ползване на мрежата енергийният оператор е издал фактури на обща стойност 97 909.50 лв., която е заплатена от ответника; Цената за достъп е определена като временна такава с решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, считано от 18.09.2012 г., по р. ІХ, т. 1 и т. 2 за вятърни електроцентрали, чиито преференциални цени са определени с решение № Ц-18 от 28.06.2012 г.: по т. 1 – вятърни електроцентрали, работещи до 2 250 ч. – 14.87 лв./МВтч и по т. 2 – за вятърни електроцентрали, работещи над 2 250 ч – 13.27 лв./МВтч, без ДДС; С Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. ДКЕВР утвърждава, считано от 13.03.2014 г., окончателна цена за достъп до електропреносната мрежа, която се дължи на „ЕСО“ ЕАД от производители на електрическа енергия от ФЕЦ и ВяЕЦ, в размер на 2.45 лв./МВтч, както и цена за достъп до електроразпределителната мрежа за производители на ел. енергия от възобновяеми източници, която се изкупува по преференциални цени – 0.00 лв./МВтч, която се дължи на „Енерго-Про Мрежи“ АД; Поради това, че в по-голямата си част Решение № Ц-33 е отменено от Върховен административен съд, ДКЕВР е издал Решение № КМ-1 от 13.03.2014 г., с което е определил компенсаторни мерки за производители, присъединени към електроразпределителната мрежа по т. 1 и т. 2; Предвид неизпълнение задължението на енергийния оператор да му възстанови част от получената сума като компенсация по Решение № КМ-1, ответното дружество е подало жалба до КЕВР, по повод на която с Решение № Ж-30 от 26.03.2015 г. енергийният регулатор е задължил „Електроразпределение Север“ АД (с предходно наименование „Енерго-Про Мрежи“ АД) в срок до 30.04.2015 г. да изпълни т. 1.2.1 на Решение № КМ-1 по отношение на ответника; В изпълнение на посоченото решение, на 08.05.2015 г. ищецът е превел на ответното дружество сумата 79 744.67 лв., представляваща компенсация, определена съгласно т. 1.2.1 на Решение № КМ-1; Впоследствие, с решение № 6832 от 09.11.2015 г. по адм. д. № 5244/2015 г. на Административен съд – София град, потвърдено с решение № 12344 от 15.11.2016 г. по адм. д. № 595/2016 г. на ВАС, Решение № КМ-1 е отменено в частта по т. 1.2.1 и т. 2, а с решение № 5850 от 10.05.2017 г. по адм. д. № 7400/2016 г. на ВАС е отменено и Решение № Ж-30 от 26.03.2015 г. на КЕВР.
Въззивният съд е приел, че независимо от отмяната на Решение № КМ-1 и на Решение № Ж-30, послужили като основание за плащане от страна на ищеца на исковата сума, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщането на тази сума е неоснователен, тъй като първоначалното й заплащане от „Вентус България“ ЕООД е без правно основание и същата не се дължи на ищеца. Този извод е направен с оглед констатираната от решаващия състав по реда на косвения съдебен контрол нищожност на Решение № Ц-33 от 12.09.2012 г. на ДКЕВР по отношение на р. ІХ, т. 1 и т. 2, произтичаща от обстоятелството, че с него са определени цени за достъп за конкретни производители на ел. енергия съгласно Решение № Ц-018 на ДКЕВР, което впоследствие е било отменено в частта му по р. І, т. 7 и т. 8 с решение № 16672 от 12.12.2013 г. по адм. д. № 473/2013 г. на ВАС, потвърдено с решение № 7669 от 05.06.2014 г. по адм. д. № 4210/2014г. на ВАС, като след отмяната на преференциалната цена определянето на временните цени се явява извършено в нарушение на изискването на чл. 32, ал. 4 във връзка с ал. 2, т. 1 ЗЕ.
Искането на ответното дружество за осъществяване на косвен съдебен контрол върху Решение № Ц-33 в частта му по р. ІХ, т. 1 и т. 2 по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК е преценено като допустимо, тъй като в тази му част решението не е било обжалвано (нито от ответното дружество, нито от други производители на ел. енергия) и не е отменено по административен ред. За да достигне до този извод, въззивният съд е извършил задълбочен анализ на цялостното развитие на административното производство по обжалването на посоченото решение и постановените във връзка с него съдебни актове на административните съдилища. Приел е, че доколкото процесната вятърна електроцентрала е въведена в експлоатация на 08.02.2013 г., договорът за изкупуване на произвежданата от нея ел. енергия е сключен на 21.02.2013 г., а договорът за достъп до електроразпределителната мрежа – на 22.07.2013 г., за ответното дружество не е съществувал правен интерес да обжалва решение № Ц-33 от 14.09.2012 г., поради което косвеният контрол в случая е допустим.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не притежават характеристиката на въпроси, обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Касаторът е аргументирал първия въпрос с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил доводите му във въззивната жалба за значението на Решение № Ж-30, както и за това, че предмет на административното производство е била валидността на цялото Решение № Ц-33, а не само частта му по р. ІХ, т. 1 и т. 2. Така поставен, въпросът представлява по своята същност оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с обсъждането на доказателствата по делото, което, като относимо към правилността на акта, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Освен това, твърденията на касатора са и напълно неоснователни. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е взел предвид наличието на решение № Ж-30 на КЕВР, но е приел начална недължимост на процесната сума поради нищожност на предхождащото го решение № Ц-33, т. е. решаващият състав е извършил конкретна преценка на релевантните за спора доказателства, въз основа на която е формирал и своите изводи. Същият е изложил подробни съображения и във връзка с обжалването на решение № Ц-33, проследявайки развитието на цялото административно производство и всички постановени в тази насока решения на административните съдилища. С оглед на това, настоящият състав намира, че по отношение на първия въпрос не само не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице и заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие с цитираната практика на ВКС) и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (очевидна неправилност).
Характер на обусловил изхода на конкретното дело не притежава и вторият поставен от касатора въпрос, тъй като съдържащото се в него твърдение за „повторно” разглеждане на възражението за нищожност на решение № Ц-33 като индивидуален административен акт не съответства на мотивите на обжалваното въззивно решение. Решаващият състав е приел, че косвеният контрол върху релевантната за настоящия спор част от посоченото решение на ДКЕВР (р. ІХ, т. 1 и т. 2) е допустим, тъй като в рамките на административното производство не е било разглеждано възражение за нищожност на същия в тази негова част, т. е. въззивният съд не е споделил становището на ответника по исковете, че възражението за нищожност е „повторно”. Що се отнася до правилността на тази преценка, същата би могла да бъде проверена само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.
По отношение на въпросите по т. 3 от изложението отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича, съответно: за първия въпрос – от обстоятелството, че отговорът му не би могъл да бъде еднозначен и важим за всички случаи, доколкото е обусловен от конкретните факти по делото, а правилността на преценката на същите е предмет на самото касационно производство; за втория въпрос – от обстоятелството, че е основан на тезата, че е „преклудирана” възможността за оспорване законосъобразността по административен ред на процесния административен акт, която теза очевидно не е възприета от въззивния съд, т. е. въпросът съдържа твърдения, разминаващи се с мотивите на въззивното решение.
Независимо от горното, следва да се отбележи, че по отношение на тези въпроси не са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: първото от тях – тъй като наличието му е аргументирано единствено с практика на Върховен административен съд, която е ирелевантна за допускане на касационния контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а второто – тъй като цитираното решение на Конституционния съд не касае конкретния случай.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 3 143.65 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените по делото доказателства – фактура № 1292 от 19.04.2019 г., преводно нареждане от 19.04.2019 г. до „Алианц Банк България” и преводно нареждане от 22.04.2019 г. до „УниКредит Булбанк”АД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 34 от 07.02.2019 г. по в. т. д. № 627/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], Варна Тауърс – Е, да заплати на „Вентус България” ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], С.О. Траката – 4, 112 разноски за настоящото производство в размер на сумата 3 143.65 лв. (три хиляди сто четиридесет и три лева и шестдесет и пет стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ