О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
София, 29.06.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2891/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Х. Н. от [населено място] срещу решение № 996 от 15.05.2015 г. по в. гр. д. № 841/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ГО, 20 състав решение № 18243 от 12.11.2014 г. по гр. д. № 15355/2013 г. в частта, с която предявеният от касатора иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 14.12.2012 г. е отхвърлен за разликата от 60 000 лв. до пълния претендиран размер 80 000 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с размера на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия баща, настъпила в резултат от процесното пътно-транспортно произшестиве. Твърди, че единствен аргумент за намаляване на определеното от първата инстанция обезщетение е възрастта на починалия, като по този начин е отчетен един неотносим и несъществен критерий, а са игнорирани съществени такива, отнасящи се до съдържанието на връзката между него и починалия му родител, както и до характера, интензитета и продължителността на търпените от деликта към датата на осъществяването му и след това болки и страдания.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: Първа група – 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Кои са релевантните критерии за правилното прилагане на принципа за справедливост и отчитането на нерелевантни такива с игнориране на съществените представлява ли неправилно приложение на принципа за справедливост; Може ли възрастта на пострадалия да се отчете като критерий, представляващ основание за намаляване на обезщетението; 3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ; Втора група – 1. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; 2. Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение; Трета група – 1. Допуснато ли е нарушение на материалния закон при прилагане принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е посочил критериите, които следва да се отчетат по приложение принципа на справедливост и не е съобразил в достатъчна степен всички критерии, както и конкретните, обективно съществуващи факти, имащи значение при определяне размера на обезщетението; 2. Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпило увреждане, изживян силен стрес и психически последици предвид възрастта, настъпила пълна промяна в живота на пострадалия, като един от критериите при определяне размера на обезщетението; 3. Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя като един от критериите при определяне размера на обезщетението; Четвърта та група – 1. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ; Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ; 2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени; 3. Длъжен ли е съдът да отчете и установеният лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самият законодател установява все по-високи лимити, за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди; 4. Как следва да се прилага принципът за справедливост при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя и за спазване на този принцип следва ли да се отчете лимитът на отговорност към датата на настъпване на събитието и съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип и изискванията, установени в практиката по чл. 290 ГПК, установила съобразяване на размера на обезщетенията с ежегодно нарастващите нива на застрахователно обезщетение; 5. Неотчитането като допълнителен критерий /освен въведените с ППВС 4/68 г./ на динамичните промени в съществуващата икономическа обстановка, чиито израз са нарастващите нива на застрахователно покритие, съставлява ли пропуск при отчитане на критериите в пълнота, който се отразява на правилното приложение на принципа за справедливост“.
В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, освен на ППВС № 4/1968 г., касаторката се позовава и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – представя едно първоинстанционно решение на Софийски градски съд и две въззивни решения на Софийски апелативен съд, за едно от които липсват данни да е влязло в сила.
Ответникът по касация – ЗК [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 29.07.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм.) за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговия баща, настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 14.12.2012 г., като по отношение на деянието, неговата противоправност и вината на застрахования при ответника водач е съобразил влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 397/2013 г. на Старозагорски окръжен съд. Не е споделил, обаче, извода за съпричиняване на вредите от страна на починалия по съображения, че по делото не е установено дали допуснатото от него нарушение на правилата за движение, изразяващо се в движение по пътното платно, е допринесло в конкретния случай за настъпване на произшествието. Освен това, решаващият възззивен състав е приел, че определеното от първостепенния съд обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди в пълния претендиран размер от 80 000 лв. е прекомерно, като е счел, че не е съобразена възрастта на починалото лице – 90 години, което към датата на събитието е било в края на жизнения си път. С оглед на това обстоятелство, както и предвид останалите релевантни за спора и установени от свидетелите обстоятелства – съществувалите близки отношения между ищеца и починалия негов баща, които са живеели съвместно в последните десет години поради нуждата да бъдат полагани грижи за възрастния родител, както и че ищецът е преживял тежко загубата на своя баща, въззивният съд е преценил като справедливо обезщетение в размер на сумата 60 000 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Многобройните въпроси, които е поставил касаторът, се свеждат всъщност до това кои са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; дали възрастта на пострадалия, социално-икономическите условия в страната и лимитът на отговорност на застрахователите са част от тях и дали при определяне на дължимото на ищеца обезщетение тези критерии са съобразени.
Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че отговорът на същите е относим към правилността на обжалвания акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбите на страните оплаквания, доводите и възраженията им, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите от първата инстанция за релевантни за случая обстоятелства. Едно от тези обстоятелства е възрастта на починалия. Направеният от решаващия въззивен състав извод, че високата възраст на починалото лице е съществено обстоятелство при определяне обема неимуществени вреди, не може да бъде обсъждан във връзка с допускането на касационния контрол. Доколкото касае правилността на акта, това е въпрос, който подлежи на обсъждане само при вече допуснато касационно обжалване.
Що се отнася до социално-икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, твърдението на касатора, че не са взети предвид при определяне на обезщетението, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на първоинстанционния акт, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2012 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите от страна на въззивния съд не означава, че тези обстоятелства са игнорирани, а че решаващият състав е възприел всички посочени от първостепенния съд като релевантни за случая обстоятелства, но е направил различни изводи във връзка с тях и по-конкретно – преценил е едно от обстоятелствата (възрастта на починалия) за по-значимо при определяне на обезщетението за неимуществени вреди – преценка, чиято правилност е извън предмета на настоящото производство.
С оглед изложеното, следва да се счете, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходимо да се обсъжда наличието на конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 996 от 15.05.2015 г. по в. гр. д. № 841/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: