5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
С., 17.07.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1770/2018
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. С. С. от [населено място] против определение № 180 от 25.04.2018 г. по в. ч. т. д. № 226/2018 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд определение № 419 от 07.03.2018 г. по т. д. № 755/2016 г., с което е оставена без уважение депозираната от същото лице молба от 02.03.2018 г. за освобождаване от държавна такса по подадената от него въззивна жалба.
Частният касатор моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Твърди, че въззивният съд е приел за недоказани предпоставките за освобождаването му от заплащане на дължимата държавна такса, без да обсъди задълбочено данните от подписаната от него под страх от наказателна отговорност декларация и без да извърши съпоставка на декларираните доходи с размера на държавната такса, като същевременно е направил изводите си относно възможността за заплащането й на базата на предположението за осъществявана от страната търговска дейност и получаване на печалба от същата. Алтернативно, счита, че съдът се е произнесъл при неизяснена фактическа обстановка и без да даде указания за „допълнително изясняване на обстоятелствата, които не са му ясни”. Освен това, в частната касационна жалба е релевирано и ново обстоятелство с твърдението, че е настъпило след депозиране на въззивната частна жалба, а именно – получен от частния касатор инфаркт.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса; 2. Длъжен ли е съдът да даде указания на молителя за подлежащите на доказване обстоятелства; 3. Към коя дата съдът следва да прецени налице ли са основания за освобождаване от държавна такса – към датата на молбата за освобождаване, към датата на завеждане на исковата молба, към предходна дата или в друг момент; 4. Може ли да се предполага, че щом молителят е управител/съдружник в търговско дружество, то той реализира доходи в резултат от осъществяваната от дружеството търговска дейност; 5. При преценката си за наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК следва ли съдът да вземе предвид внезапно влошилото се здравословно състояние на молителя (получен инфаркт) при положение, че същото е настъпило след депозиране на жалбата пред въззивния съд”.
Частният касатор поддържа, че първите четири въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава съответно на: определение № 71 от 28.01.2015 г. по ч. т. д. № 25/2015 г. на І т. о., определение № 206 от 17.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2434/2013 г. на ІІ г. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ІІ т. о. (за първия въпрос); определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ІІ т. о., определение № 369 от 10.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2-013 г. на ІІ т. о., определение № 66 от 12.02.2016 г. по ч. гр. д. № 136/2016 г. (за втория въпрос); определение № 274 от 12.05.2015 г. по гр. д. № 1842/2015 г. на ІІІ г. о. (за третия въпрос); определение № 534 от 04.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3461/2014 г. на ІІІ г. о. и определение № 618 от 27.10.2017 г. по ч. т. д. № 2086/2017 г. (за четвъртия въпрос). По отношение на последния (пети въпрос) се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени конкретни аргументи за обосноваването му.
Освен това, частният касатор моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди определението на Пловдивски окръжен съд, с което е отказано освобождаване на К. С. С. от заплащане на държавна такса по подадената от него въззивна жалба, Пловдивски апелативен съд е споделил извода на първата инстанция, че от данните по делото не се установява молителят да не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. По-конкретно:
Решаващият състав е отчел, че от данните в подписаната от молителя декларация е видно, че същият е трудоспособен, като този извод не се променя от представените с частната жалба медицински документи за установена хипертония. Съобразено е обстоятелството, че частният жалбоподател е едноличен собственик и управител на две търговски дружества – [фирма] и [фирма], със седалище в [населено място], като от извършената служебна справка в Търговския регистър въззивният съд е установил, че от обявените от дружествата последни баланси за 2015 г. в първото дружество има неразпределена печалба от 35 000 лв., а във второто – 10 000 лв., като за нито едното от тях не е декларирана загуба, както се поддържа от частния жалбоподател. Като недоказано е преценено твърдението, че освен процесния, страната-молител има и втори банков кредит за сумата 44 000 евро, който също не обслужва поради липса на средства.
Въззивният съд е взел предвид и факта, че молителят притежава два недвижими имота – един в [населено място], адресът на който е вписан през 2015 г. като адрес на управление на собствените на страната търговски дружества, и един в [населено място], по отношение на който е приел, че би могъл да бъде отдаден под наем или продаден, доколкото в изрична молба по делото от 16.01.2017 г. пълномощникът на жалбоподателя изрично е заявил, че същият не живее на този адрес, който е негов постоянен адрес, тъй като осъществява търговската си дейност в [населено място].
Във връзка с довода на частния жалбоподател, че издържа двете си непълнолетни деца, решаващият състав е приел, че това е задължение, което имат двамата родители, като по делото не са ангажирани доказателства за невъзможността на майката на децата да участва в издръжката им.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от частния касатор въпроси, не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на спора по смисъла на указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът, касаещ критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса, е поставен теоретично, без да е отнесен към конкретните мотиви на въззивния съд, нито в частната касационна жалба се съдържа оплакване, че има кретирии, които съдът е бил длъжен, но не е съобразил. Вторият въпрос не съответства на изложените в акта съображения, тъй като съдът е изградил изводите си за недоказаност на предпоставките за освобождаване от държавна такса на база не само на всички представени от страната и съдържащи се по делото други доказателства, но и като сам е извършил справка в Търговския регистър за установяване на необходимите за преценката му обстоятелства (за доходите от търговска дейност). Третият въпрос е изцяло относим към правилността на обжалваното определение и по-конкретно на извода дали дейността, осъществявана от дружествата, собственост на молителя, е на загуба или не. Несъответстващ на мотивите на определението е и четвъртият въпрос, доколкото изводът на въззивния съд, че молителят реализира доходи от своята търговска дейност не е резултат от предположение, а от анализа на данните, установени от него при извършената служебна справка по партидата на двете търговски дружества (от балансите им за 2015 г.).
Що се отнася до последния въпрос, същият е ирелевантен за изхода на делото, тъй като в производството по въззивната частна жалба изобщо не са били заявени доводи за настъпило междувременно влошаване на здравословното състояние на молителя – такъв довод, подкрепен със съответните доказателства, е заявен за първи път пред касационната инстанция. Следователно, посоченото новонастъпило обстоятелство не е могло да бъде съобразено от въззивния съд при постановяване на обжалвания акт.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, частният касатор не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като наличието на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното определение не се констатира от настоящия състав.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 180 от 25.04.2018 г. по в. ч. т. д. № 226/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: