О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
София, 14.10.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 290/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. К. от [населено място] срещу решение № 2187 от 14.08.2018 г. по т. д. № 1132/2018г. на Софийски апелативен съд. С атакуваното решение е отменено решение № 1544 от 24.09.2015 г. по т. д. № 3405/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав в обжалваната негова част, като е постановено отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна решението на общото събрание на съдружниците на „П. – България” О., [населено място] от 22.05.2014 г. за приемане на годишния финансов отчет на същото дружество за 2013 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивният акт е недопустим, тъй като, в нарушение на чл. 2 и чл. 6 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по наведените в исковата молба твърдения за несъответствие на годишния финансов отчет на дружеството с действителното му финансово състояние, а е отхвърлил иска по съображения, че поддържаните от ищеца основания не са предвидени като изисквания за приемане на Г. в чл. 146 ТЗ. Освен това, касаторът релевира оплакване и за неправилност на акта поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, изразяващи се в това, че: решаващият състав, след като е преценил наведените в исковата молба факти за несъответстващи на правното основание на иска по чл. 74 ТЗ, не е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК да даде на ищеца указания за правнорелевантните факти, за чието установяване носи доказателствената тежест, т. е. за осъществяване на предпоставките на чл. 146 ТЗ; съдът е нарушил чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като не се е произнесъл по спорния предмет (за несъответствие на Г. с реалното финансово състояние на дружеството) след обсъждане на всички относими доказателства и релевираните от страните доводи и възражения; неоснователно е прието, че поради липсата на изрично възражение в исковата молба относно заверката на Г. същата не следва да се обсъжда, без да е съобразено обстоятелството, че се касае за императивна правна норма (чл. 146 ТЗ), чието прилагане, съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК, не е обусловено от волята на страните; изводът на въззивната инстанция, че с иска по чл. 74 ТЗ не може да се иска отмяна на решението на ОС за приемане на Г., съдържащ неверни данни относно финансовото състояние на дружеството, е в противоречие с посочената разпоредба.
Наред с твърдението за вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът не се е произнесъл на предявеното основание, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта, аргументирана със съображения, че изводът на съда за невъзможност верността на Г. да бъде проверявана в производството по чл. 74 ТЗ, е в противоречие с тази норма.
Освен това, касаторът заявява и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с които поставя въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания относно правнорелевантните факти, ако, за разлика от първоинстанционния съд, приеме, че фактическите твърдения в исковата молба не съответстват на правното основание на иска и вида търсена защита; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор – процесуален въпрос по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК; 3. Обуславя ли незаконосъобразност на решението на ОС за приемане на Г. несъответствието на Г. с реалното финансово състояние на дружеството, след като не е сред изброените условия в чл. 146 ТЗ; 4. В производството по иск по чл. 74 ТЗ за отмяна на решение на ОС за приемане на Г. подлежи ли на проверка съответствието на Г. с реалното състояние на дружеството при въведено твърдение в исковата молба”.
По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с конкретно цитирана (и приложена) практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а по отношение на последните два въпроса – че произнасянето по тях е от значение за развитието на правото предвид липсата на практика на касационната инстанция.
Ответникът по касация – „П. – България” О., [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 16.01.2019 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната негова част и да отхвърли предявения от Г. К. К. иск по чл. 74 ТЗ за отмяна решението на общото събрание на съдружниците на „П. – България” О., [населено място] от 22.05.2014 г. за приемане на годишния финансов отчет на същото дружество за 2013 г., въззивният съд е приел, че не са налице и двете поддържани от ищеца основания. По отношение твърдяното противоречие с изискването на чл. 39 от устава на дружеството, изразяващо се в липсата на представен отчет на управителя за стопанската дейност на дружеството за 2013 г., съдебният състав е споделил извода на първата инстанция, че посоченият текст на устава не придава на отчета за стопанската дейност правното значение на задължително условие за приемането на Г., при чиято липса ОС да не може да приеме Г., а представлява единствено евентуално нарушение на задълженията на самия управител с възможните съответни последици (имуществени, дисциплинарни и др.).
По отношение на второто поддържано от ищеца основание, въззивната инстанция е посочила, че годишният финансов отчет се приема от ОС (чл. 137, ал. 1, т. 3 ТЗ) след предварителна проверка от регистриран одитор, когато такава се изисква в предвидените от закона случаи (чл. 146, ал. 1 ТЗ), като липсата на такава проверка е пречка за приемането на отчета. И тъй като в случая Г. е бил представен на ОС заедно с доклад, отразяващ извършената от регистриран одитор проверка и с констатацията, че същият представя достоверно, във всички съществени аспекти, финансовото състояние на дружеството към 31.12.2013 г., съдебният състав е направил извод, че са спазени установените от закона изисквания за приемането му. Отделно от това, съдът е отбелязал, че в конкретната хипотеза въпросът за одиторската проверка е дори без значение, тъй като ищецът не е въвел такова основание за незаконосъобразност на оспорваното решение.
Що се отнася до релевираните в исковата молба основания, обобщени от въззивната инстанция като несъответствие на Г. с реалното финансово състояние на дружеството, доколкото такива не са предвидени в закона, в частност в чл. 146 ТЗ, като условия за приемане на Г., е направен извод, че същите не обосновават незаконосъобразност на атакуваното решение на процесното ОС. Според съдебния състав, евентуалното невярно съдържание на отчета би могла да обоснове единствено отговорност на съставилите и заверили отчета лица и на самото дружество (имуществена, административна, наказателна), а в случаите, когато отчетът се ползва като доказателство в отношенията на дружеството с трети лица (настоящи или бъдещи съдружници, съдоговорители и др.;), верността на същия може да бъде проверявана съобразно доказателствените правила на съответното производство.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено на непредявено основание. Необсъждането на заявените в исковата молба твърдения, че приетият Г. не съответства на действителното финансово състояние на дружеството, е резултат от преценката на съдебния състав, че верността на отчета не е сред предвидените в закона (чл. 146 ТЗ) императивни изисквания за неговото приемане от ОС. Това обаче не означава произнасяне на непредявено основание. Въззивният съд е разгледал иска на заявеното от ищеца правно основание, което в случая е разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ТЗ и с оглед двете конкретни фактически основания за незаконосъобразност на решението по т. 1 от процесното ОС. Изводът, че верността на Г. е ирелевантна за приемането му от ОС, е част от произнасянето именно по това основание, т. е. по основателността на поддържаните от ищеца оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното решение.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси.
По отношение на първите два процесуалноправни въпроса не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По-конкретно: Първият въпрос не може да се определи като обусловил изхода на делото, тъй като не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е приел, че „фактическите твърдения в исковата молба не съответстват на правното основание на иска и вида на търсената защита”, каквото неоснователно твърдение се съдържа във въпроса, а е счел, че заявените от ищеца обстоятелства, свързани с верността на Г., не са относими към законосъобразността на атакуваното решение на ОС. Следователно, в случая не се касае за нередовност на исковата молба, за отстраняването на която съдът е длъжен служебно да даде указания на ищеца.
Отсъствието на общото изискване по отношение на втория въпрос произтича от факта, че същият е относим към правилността на обжалваното въззивно решение. Действително, съдът не е преценявал доводите на страните и събраните доказателства, касаещи верността на процесния Г., но това не е поради допуснато процесуално нарушение, а поради застъпеното от него становище, че верността на отчета е без значение за законосъобразността на решението на ОС, т. е. въззивният съд е осъществил преценка за неотносимост на доказателствата при решаване на спора по същество, което е в изключителната му правораздавателна компетентност, като правилността на тази преценка не може да бъде основание за допускане на касационния контрол.
Що се отнася до последните два въпроса от изложението, освен че отговорът им предполага произнасяне по правилността на обжалваното въззивно решение, което лишава въпросите от характеристиката им на обуславящи за изхода на делото съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като единственото поддържаното по отношение на тях основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не е надлежно заявено. Както е разяснено в т. 4 на посочения тълкувателен акт, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая, с твърдението, че поради непълната правна уредба и липсата на съдебна практика двата въпроса са „от значение за развитието на правото”, касаторът се е позовал само на едната от тези предпоставки.
На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност с твърдението за противоречие със закона на застъпеното от съда становище, че в производството по чл. 74 ТЗ верността на Г. не може да бъде проверявана. Следователно, очевидната неправилност е отъждествена с неправилността на въззивното решение като основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му.
Независимо от посочения изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на ангажирани от него доказателства за извършване на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2187 от 14.08.2018 г. по т. д. № 1132/2018г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: