О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
София, 20.04.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2766/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма], [населено място] срещу решение № 206 от 10.07.2017 г. по в. т. д. № 255/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 104 от 22.02.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. в обжалваната негова част, с която е уважен предявеният от Й. П. Д. от [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие на 05.02.2015 г. за разликата над 25 000 лв. до присъдения размер 45 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Според касатора, решаващият състав е формирал своите фактически и правни изводи в противоречие със събраните по делото писмени и гласни доказателства, в резултат на което е отрекъл пострадалият пешеходец да има принос за настъпване на претърпените от него вреди. Подробно мотивира тезата си, че пресичайки пътното платно не на пешеходна пътека, същият не е съобразил поведението си с приближаващия към него товарен автомобил и че е без значение начинът, по който автомобилът се приближава – на преден или на заден ход. Отделно от това, в касационната жалба са релевирани оплаквания и срещу размера на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, което касаторът определя като завишено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за допускането на касационния контрол са поставени въпросите: „1. Следва ли пресичащите пешеходци на необозначено място за пресичане да се съобразяват с движещите се към тях превозни средства, ако те се движат на заден ход, доколкото законът казва „приближаващите се“, като не ги диференцира дали те се придвижват на преден или на заден ход; 2. Дали продължението на площадките, площадите и други крайпътни съоражения, които не са част от платното за движение извън посочените тротоари и банкети в закона с тяхното продължение и проекция върху платното за движение по съществото си съставляват необозначена пешеходна пътека или не; 3. Кои актове на Върховния касационен съд са задължителна съдебна практика за останалите граждански съдилища; И тълкувателните решения на Общото събрание на наказателната колегия на ВКС задължителна практика на ВКС за останалите съдилища ли са“.
По отношение на първите два въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че е налице неточно прилагане на закона (чл. 113, ал. 1, т. 1, предл. 1 и § 6, т. 54 от Закона за движението по пътищата), а за третия въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касация – Й. П. Д. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 03.10.2017 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е счел за безспорно установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по предявения от Й. П. Д. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), а именно: настъпило пътно-транспортно произшествие на 05.02.2015 г., причинено по вина на застрахования при ответното дружество водач Р. Л. Г., в резултат от което ищецът е получил тежки телесни увреждания (контузия на главата и тялото, остър следтравматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка отдясно, контузия на мозъка, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки), с продължителен период на лечение и невъзстановими последици.
По единия от спорните пред въззивната инстанция въпроси – за размера на дължимото обезщетение, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд, че определената от него сума от 45 000 лв. е съобразена с установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост и е достатъчна, за да репарира причинените на ищеца неимуществени вреди. Този извод е направен на база заключенията на изслушаните по делото медицински експертизи, като са съобразени характерът и тежестта на самите увреждания, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания и по-конкретно, че: след инцидента ищецът е постъпил за болнично лечение в ОИЛ; опериран е, като е бил евакуиран кръвоизливът; впоследствие се е наложило повторно постъпване в болница поради оплаквания за световъртеж и нестабилна походка, залитане, главоболие; последиците от произшествието са отшумяли за 5-6 месеца, но е останала психичната компонента, която в съчетание с хроничните заболявания на ищеца (Х., сенилна деменция) е довела до пожизнената му инвалидизация с необходимост от чужда помощ.
Изцяло споделен от въззивния съд и изводът на първата инстанция за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Според решаващия състав, ищецът е пресичал пътното платно не на пешеходна пътека, тъй като в близост не е имало такава, но доколкото не е установено да не е спазил изискванията на чл. 113, ал. 2 във връзка с ал. 1 ЗДвП и да е пресякъл, нарушавайки забраните по чл. 114 ЗДвП, то не може да се счете, че същият е допринесъл за увреждането си. Като ирелевантно в тази връзка е преценено възприетото от първостепенния съд относно пътната обстановка, т. е. дали се касае за кръстовище и за продължение на тротоар, регламентиран като пешеходна пътека по смисъла на § 6, т. 54, изр. 2 от ДР на ЗДвП, а е отдадено значение на обстоятелството, че от страна на водача на автомобила е допуснато нарушение на чл. 40 ЗДвП, изрично регламентиращ особени правила за движение на пътно превозно средство на заден ход – задължение на водача да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението, както и задължение непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, респ. да осигури лице, което да му сигнализира за опасности.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изхода на конкретното дело е изпълнено единствено по отношение на първия въпрос. Независимо от това, обаче, касационното обжалване не може да бъде допуснато по същия, тъй като не е осъществено поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (стара редакция). В противоречие с указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът не е аргументирал наличието на всяка от двете кумулативни предпоставки, включени в това основание – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърдението, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос „е плод на неточно прилагане на нормата на чл. 113, ал.1, т. 1, пр. 1 от Закона за движение по пътищата” представлява по своята същност оплакване за неправилност на правните изводи на въззивната инстанция, което е относимо към правилността на обжалваното решение, но не обосновава значимост на въпроса по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснен в цитирания тълкувателен акт.
По отношение на останалите два въпроса не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на делото, доколкото в мотивите на въззивното решение липсва произнасяне в посочения от касатора смисъл. Решаващият състав изобщо не е обсъждал дали в случая е налице продължение на тротоара и „необозначена пешеходна пътека”, тъй като е приел, че това е без значение за извода за липса на съпричиняване. Отсъствието на общото изискване за допускане на касационния контрол по отношение на последния въпрос произтича от обстоятелството, че при преценката относно съпричиняването въззивният съд не е приложил Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, а е изтъкнал само като допълнителен аргумент аналогията с разрешението по т. 6, б. „б” от същото.
С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 1500 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.09.2017 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 206 от 10.07.2017 г. по в. т. д. № 255/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗАД [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], с адрес за призоваване и съобщения: [населено място], [улица], № 2, да заплати на Й. П. Д. от [населено място], със съдебен адрес: [улица], ет. 1, адвокат Н. А., разноски за настоящото производство в размер на сумата 1500 (хиляда и петстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: