О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 02.10.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2247/2017
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. М. Д. от [населено място] против определение № 312 от 21.07.2017 г. по ч. т. д. № 402/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Кърджалийски окръжен съд определение № 13 от 09.01.2017 г. по т. д. № 32/2016 г. С първоинстанционния акт е оставена без разглеждане подадената от настоящия частен касатор молба по чл. 248 ГПК за допълване на определение № 751 от 25.11.2016 г. по същото дело в частта за разноските, изразяваща се в искане да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение.
Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно като противоречащо на нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и създадената по приложението й съдебна практика. Изразява несъгласие с извода на въззивната инстанция, че срокът, в който може да се иска допълване на определението за прекратяване на производството в частта за разноските, е едноседмичният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК за обжалването му, като застъпва становище, че релевантен за тази хипотеза е изрично предвиденият в чл. 248, ал. 1 ГПК 1-месечен срок.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „В случай, при който съдът не е разгледал направено искане за присъждане на разноски и не е присъдил такива на основание чл. 78, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 81 от същия, то направеното искане за присъждане на разноски след постановяване на съдебния акт по кой ред следва да се разгледа – по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК или по реда на чл. 250 ГПК”.
Частният касатор поддържа, че поставеният от него въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в определение № 109 от 09.03.2009 г. по ч. гр. д. № 123/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и в т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор от 15.08.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди определението на Кърджалийски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от Г. М. Д. (настоящ частен касатор) молба по чл. 248 ГПК за допълване на определение № 751 от 25.11.2016 г. по т. д. № 32/2016 г. в частта за разноските, изразяваща се в искане да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция за недопустимост на същата поради неспазване на предвидения в чл. 248, ал. 1 във връзка с чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок. Съдебният състав е приел, че пропускът на първостепенния съд да се произнесе по направеното от ответника по иска искане за присъждане на разноски, следва да бъде отстранен по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, срокът за което е едноседмичният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК за обжалване на определението за прекратяване на производството, чието допълване се иска. С оглед обстоятелството, че това определение е съобщено на ответника на 29.11.2016 г., едноседмичният срок за обжалването му, в рамките на който същият е имал и процесуалната възможност да иска присъждане на разноски, е изтекъл на 06.12.2016 г. И тъй като молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена на 12.12.2016 г., т. е. след изтичането на посочения срок, същата се явява недопустима.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставеният от частния касатор въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – да е обусловил изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на обжалвания акт, в същия изобщо не е обсъждан въпросът дали допълването на определението за прекратяване на производството по делото в частта за разноските следва да бъде осъществено по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК, нито е извършвана съпоставка между реда и сроковете по чл. 248, ал. 1 и чл. 250, ал. 1 ГПК. За въззивния съд не е съществувало и задължение за обсъждането му, тъй като такъв довод не е заявен от частния жалбоподател – същият е твърдял единствено, че приложима в случая е нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, която не е обвързана със срок, а евентуално, ако се приеме за приложима нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК – че срокът следва да се счита едномесечен и да се преценява от изтичане на срока за обжалване за всички страни. Поради това, формулираният от частния касатор процесуалноправен въпрос няма обуславящо за изхода на спора значение.
Независимо от изложеното, дори и при релевантност на поставения въпрос, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, доколкото по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, въпросът е решен изцяло в съответствие с постановките на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 8 на което изрично е посочено, че: Претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде сезиран; В чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта му за разноските; Следователно текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК; Аналогично на чл. 250 ГПК, първата хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 312 от 21.07.2017 г. по ч. т. д. № 402/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: