О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 02.04. 2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1246/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на В. А. Паунова от [населено място] и “Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 12 от 11.01.2019 г. по в. т. д. № 263/2018 г. на Варненски апелативен съд.
Касаторката В. А. Паунова обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Варненски окръжен съд решение № 52 от 22.01.2018 г. по т. д. № 1445/2016 г., с която предявеният от “Юробанк България“ АД срещу нея иск с правно основание чл. 430 ТЗ е уважен за сумата 175 557.23 лв., представляваща главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38691 от 23.06.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.10.2016 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските.
Касаторката поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на процесуалния и материалния закон. Счита, че с уважаването на претенцията в български лева, а не в претендираната от ищеца валута – швейцарски франкове, въззивната инстанция не е съобразила задължителните указания в Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута. Според нея, при приета нищожност на клаузата в процесния договор за превалутиране, съдът е следвало да отхвърли предявения иск изцяло. В касационната жалба са развити съображения и срещу размера, в който е уважена претенцията с твърдението, че съдът не е взел предвид, че самата банка е посочила значително по-малък размер (96 169 лв.) на дължимата по този договор главница в сключения от нея договор за цесия. Релевирано е оплакване и за липса на произнасяне по възражението за нищожност на клаузите на чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката В. А. Паунова поставя въпросите: „1. Може ли съдът по собствен почин, без да е сезиран с искане за това, едностранно да определя и присъжда левова равностойност на вземанията, възникнали в чуждестранна валута; 2. След като плащането по договор трябва да се извърши в уговорената между страните по договора валута, то съдът може ли да присъди левовата равностойност; Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на кредитния договор; 3. Може ли кредиторът-ищец едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута; 4. Следва ли осъдителна искова претенция да бъде възприета за доказана при условие, че в хода на производството ищецът е твърдял и се е домогвал да докаже, че е предоставил кредит в швейцарски франк/евро; 5. Допустимо ли е страните по договор за банков кредит да се споразумеят задължението на банката за отпускане на средства да бъде изпълнено чрез предоставянето им в друга валута, различна от уговорената, чийто размер се определя като равностойност на уговорената по установените между двете валути курсове, определен към датата на падежа – момента на изпълнение задължението на банката да предостави средства“.
По отношение на въпросите по т. 1 – т. 4 се твърди, че са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а за въпроса по т. 5 – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Касаторът “Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 52 от 22.01.2018 г. по т. д. № 1445/2016 г., предявеният от него срещу В. А. Паунова иск с правно основание чл. 430 ТЗ е отхвърлен за разликата над присъдената сума 175 557.23 лв., представляваща главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38691 от 23.06.2008 г., до присъдената от първата инстанция сума 130 080.02 швейцарски франка, а също и в частта за разноските.
Посоченият касатор твърди, че в атакуваната от него част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Развива подробни съображения срещу извода на съда за нищожност на уговорките в процесния договор за кредит относно договорената валута и „франковото превалутиране“, като счита, че клаузата на чл. 6, ал. 2 не е неравноправна. Според него, по делото е безспорно установено съгласието на страните кредитът да бъде отпуснат в швейцарски франкове и да бъде върнат в същата валута, като усвояването му в лева е само техническа операция за превалутиране и не води до неравноправност на тази клауза. Изрично оплакване е заявено и досежно уважаването на претенцията в български лева, а не в швейцарски франкове, преценено от касатора като противоречащо на Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Банката-касатор моли за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси: „1. Неравноправна ли е по смисъла на ЗЗП клауза от потребителски договор, която поражда задължение на потребителя да погасява кредита във валута швейцарски франкове и дава право на банката да преизчислява вноските по кредита в лева/евро по курс „купува“ на банката, без да е посочена конкретна сума в тази валута; 2. Неравноправна ли е по смисъла на ЗЗП клауза, която въвежда различна валута на насрещните задължения на търговеца и потребителя по договор за кредит; 3. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от договор за кредит, съгласно която всички вреди от валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл. 144, ал. 3 ЗЗП; 4. Нищожността на клауза от договор за кредит за „служебно“ превалутиране при внасяне от кредитополучателя на валута, различна от договорената, води ли до промяна на договорената валута, в която е отпуснат кредитът“.
За първите три от поставените въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а за последния въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор, депозиран съответно на 10.05.2019 г. – от “Юробанк България“ АД и на 19.04.2019 г. – от В. А. Паунова.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк и Еф Джи България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) и В. А. Паунова е сключен договор за кредит № HL 38691 от 23.06.2008 г., с който банката е предоставила на физическото лице кредитен лимит в размер на равностойността в швейцарски франкове на сумата 179 340 лв.; Кредитът е усвоен на 24.06.2008 г. в размер на 151 778 швейцарски франка по банковата сметка на кредитополучателя; Извършеното плащане по него е от 25.08.2008 г. и е в размер на 135.15 лв.; Първата просрочена вноска по погасителния план е № 3 и № 4; На 01.04.2010 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 2 ГПК; С договор за цесия от 31.05.2015 г. „Юробанк България“ АД е прехвърлила на „Фронтекс Интернешънъл“ АД вземания в общ размер на 41 514 873.68 лв., част от които е и вземането по процесния кредит; С договор за цесия от 12.10.2016 г. „Фронтекс Интернешънъл“ АД е прехвърлил на банката вземането си към В. Паунова в размер на 120 713 лв.; С исковата молба банката е направила изявление за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита.
При така установената фактическа обстановка, решаващият състав е приел, че предявеният от банката евентуален иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ за присъждане на главницата по процесния договор за кредит, който иск е единственият предмет на спора във въззивното производство предвид необжалването на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето на установителните искове по чл. 422, ал. 1 ТЗ и осъдителните искове по отношение претендираните лихви по кредита, е доказан по основание.
Въззивният съд е счел кредита за предсрочно изискуем, като е взел предвид обективния факт на неплащане на вноските по него (последното плащане е от 25.08.2008 г.) и отправеното уведомление (съдържащо се в исковата молба) от банката до ответницата за обявяването му за предсрочно изискуем, връчено й на 06.12.2016 г. чрез връчване на препис от исковата молба.
За основателно обаче решаващият състав е преценил възражението на ответницата-кредитополучател за неравноправност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит съобразно чл. 143 ЗЗП, предвиждаща механизъм за „двойно превалутиране“, по съображения, че: доколкото клиентът на банката е потребител, за когото законът предполага, че не разполага със специални знания за риска от валутно кредитиране, банката е следвало да поясни, че избраният продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на франка не се променя; подобен валутен риск представлява основание за повишаване на общите разходи по кредита, които подлежат на предварително оповестяване по чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ; при липса на предварително оповестяване на валутния риск, договарянето на валутно обвързано кредитиране не може да е индивидуално; инкорпорирането на сделка по покупка на непривлекателна валута в рекламиран като изгоден за потребителя кредит по начин, изключващ ясното осъзнаване на валутния риск и отражението му върху общата себестойност на договора, ограничава съществено неподготвения професионално потребител да прецени последиците от избора на франка като валута на кредитирането; за банката съществува възможност да се снабди евтино с нужния ресурс за превалутиране, както и да преодолее лесно негативно движение на валутния пазар като обяви висок курс „продава“, докато потребителят, веднъж обвързан със задължение за превалутиране, не би могъл да се освободи от него при неочакван обрат на пазара; от конкретните стойности по делото се установява, че в случая поемането на валутния риск не е било надлежно възмездено с равностойни отстъпки, тъй като уговореният кеш бонус и дори по-ниската лихва не могат да компенсират съществуващ още към сключването на договора валутен риск, а и биха се изгубили при отказ от тази валута.
С оглед изложеното, е направен извод, че прехвърлянето на валутния риск върху потребителя при липсата на прозрачност относно икономическите последици от това, има неравноправен характер, поради което франковото превалутиране следва да се изключи от договора и като негов предмет следва да се счете сумата 179 340 лева, която и фактически целево е използвана след началното служебно остойностяване във 151 778 франка, така както е посочено в Приложение № 1 към процесния договор за кредит (151 778 швейцарски франка при курс към лева 1.1816).
По отношение заявеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд не е споделил становището за приложимост на краткия 3-годишен давностен срок. Приел е, че в случая не се касае за периодично задължение и поради това приложима е общата 5-годишна погасителна давност, но същата тече за всяка отделна погасителна вноска. С оглед на това и като е взел предвид, че последното извършено плащане е на вноската с падеж 24.07.2008 г., решаващият състав е направил извод, че погасени по давност са задълженията за петгодишния период, предхождащ депозирането на исковата молба (13.10.2016 г.), т. е . вноските за периода 24.09.2008 г. до 24.09.2011 г., възлизащи на сумата 3 647.62 лв.
Съобразявайки погасената част от вземането за главница (3 647.62 лв.) и първите две платени вноски по кредита (112.14 швейцарски франка или 135.15 лв.), съдът е приел, че от усвоения размер на кредита 179 340 лв. неиздължена понастоящем е сумата 175 557.23 лв., за която именно искът е основателен и следва да бъде уважен.
За пълнота на изложението съдебният състав се е произнесъл и по възражението на ответницата за неравноправност и на клаузите на чл. 19 и чл. 3, ал. 5 от процесния договор за кредит, макар да е посочил, че същите касаят отхвърлените претенции за лихви и претенциите по чл. 422 ГПК, които не са предмет на спора във въззивното производство.
Настоящият състав намира, че касационните жалби и на двете страни не следва да бъдат допуснати до разглеждане.
По касационната жалба на В. А. Паунова:
Поставените от касаторката въпроси по т. 1 – т. 4 от изложението обобщено се свеждат до въпроса допустимо ли е съдът да присъди левова равностойност, след като в договора, от който произтича вземането, е уговорена валута и именно такава е претендирана от ищеца. Безспорно, този въпрос отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело поради обстоятелството, че претенцията е уважена, като е присъдена левовата равностойност на уговорения в швейцарски франкове кредитен лимит по процесния договор за кредит. Не е осъществена обаче допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване с оглед поддържаното основание по чл. 280, а. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, тъй като не е налице твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Задължителните указания в посочения тълкувателен акт са приложими за хипотезите на допустимо уговаряне на задълженията във валута, но не и за хипотезата, когато тази уговорка е нищожна поради противоречие със закона и следва да бъде заместена по реда на чл. 26, ал. 4 ЗЗД или да се приложи предвидената в тази разпоредба презумпция. В настоящия случай въззивният съд е преценил клаузата за превалутиране за нищожна, поради което е приел, че договорът следва да се счита сключен за левовата равностойност на уговорената валута, изрично посочена в него, като е присъдил същата – разрешение, което е в съответствие със задължителните указания по т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 01.12.1997 г. на ОСГК на ВКС.
Що се отнася до въпроса по т. 5 от изложението, същият не може да обоснове допускане на касационния контрол поради отсъствие на общата предпоставка за това. С извода на въззивния съд за нищожност на клаузата за превалутиране, възражението на ответницата по иска в тази връзка е счетено за основателно. Следователно, доколкото въпросът е разрешен в съответствие с поддържаната от страната теза, то за нея липсва правен интерес от поставянето на същия. Допълнително следва да се отбележи, че поддържаното по отношение на този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено ненадлежно – твърди се, че решаването му е от значение само за развитието на правото, а не и за точното прилагане на закона, т. е. не са заявени двете кумулативни предпостави на посоченото основание, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По касационната жалба на “Юробанк България“ АД:
Касационният контрол не може да бъде допуснат и по въпросите, поставени в изложението на банката-касатор. Въпросите са значими за изхода на делото, но по отношение на тях не са осъществени заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Първите три въпроса са свързани с извода на въззивния съд за неравноправност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния договор за т. н. „двойно превалутиране“, като третият от тях включва в себе си и предходните два въпроса. По този въпрос е формирана практика на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК – решение № 295 от 22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на II т. о., възприета също в решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на I т. о. и решение № 155 от 24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г. на II т. о., според която: Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
С оглед наличието на посочената практика, която настоящият състав на ВКС споделя, не може да се счете, че е налице заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. А доколкото въззивното решение е в съответствие с даденото с нея разрешение, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на последния въпрос невъзможността за допускане на касационното обжалване следва от обстоятелството, че не е доказано заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът се позовава, не съдържа отговор на този въпрос. Както беше посочено по-горе, в него е изяснен въпросът дали е допустимо и съответно в кои хипотези да бъде присъдена левовата равностойност на сума, уговорена във валута, докато поставеният по т. 4 от изложението въпрос е съвсем различен – свежда се до това дали нищожността на клауза от договор за кредит относно уговорения начин за погасяването му води до промяна на валутата, в която е отпуснат кредитът. Ето защо, твърдението за противоречие със задължителната съдебна практика е недоказано.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, касаторът „Юробанк България“ АД следва да заплати на процесуалния пълномощник на ответницата по депозираната от него касационна жалба адвокат К. Т. адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, в размер на сумата 5000 лв., уговорена в договора за правна защита и съдействие от 19.04.2019 г. Доколкото размерът на възнаграждението е под установения в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09. юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер (5 041.14 лв.), възражението на банката за прекомерност на същото е неоснователно.
Поради липса на заявено искане от страна на „Юробанк България“ АД, съдът не обсъжда дължимостта на разноски в нейна полза.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 12 от 11.01.2019 г. по в. т. д. № 263/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА “Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], п. к. 1766 да заплати на адвокат К. Т. – В. адвокатска колегия адвокатско възнаграждение в размер на сумата 5 000 (пет хиляди) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ